Da Grim Reaper

take me to the forest

Казвала съм, че обичам гори и полегати поляни, осеяни с рехави дървета, нали? Защото точно такива има около къщата на прадядо ми, където прекарвах няколко дни всяко лято като дете. Къщата е в планината на около 4 км над реката (приток на Искър); до нея водят стръмни тревисти пътеки и тесен асфалтов път, който обаче в момента е напукан и обрасъл и моята кола трудно ще мине, освен ако не ме сполети невероятен късмет;) Не бях стъпвала там от две години, а по-преди това - от седем. Нещо не успях да намеря снимка, но къщата е строена в началото на миналия век и има електричество, но не и течаща вода, а тоалетната е външна. Имам някакъв наследствен дял в горите и ливадите наоколо, но мисля да не си го търся, освен под формата на ходене един път в годината за два дена, което зарежда с положителна енергия за седмици напред.

Този уикенд в "Нива"-та на вуйчо ми бяхме четирима възрастни и три дребни деца (правилното съотношение възрастни - деца;). Показах им мястото, където моят дядо ми е правил колибка от клони и дърветата, по които съм се катерила. (Всъщност, това бяха други дървета зад къщата, защото онези са измрели, малко като джуджешката пита:) Плевнята е порутена, едва си личи къде са били кошарите за овцете някога, курникът липсва, няма го казанът (хаха, преместен е на по-безопасно място), бурените са превзели всичко - най-вече копривата, чието опарване май помагало срещу ревматизъм. Навсякъде цари невероятен покой и в допълнение на огромните звезди по черното небе видях в мрака и светулки.

Борбата ми с ентропията се изрази в косене, ама не с коса като вуйчо ми и Смърт, а с електрическа косачка. Искам да кажа, че полегатите поляни в случая не са екстра, ами пречка, освен това има камъни, пънове (а.к.а. кютуци?) и къртичини, които затрудняват коситбата. Беше страхотно преживяване обаче, безплатен фитнес и ароматерапия, прясно окосената трева ухае омайващо, особено ако има маточина и див джоджен. После походихме боси по често косения двор и полежахме върху одеало под сянката на сливово дърво.

Братовчедка ми:
- Направо ти се чудя как ти се коси.
Аз:
- Ами като не пуша, трябва да правя нещо.

:)

Не можахме да идем до реката - трябва да се проправя път с коса, а има и змии. Не можах да ида и до дола, където е едно от първите места, на които съм се чувствала в единение с природата. Дол - рекичка с огромни мъхести камъни, която тече стръмно надолу, но точно до къщата имаше миниатюрно вирче, откъдето с котле носех вода за миене, сигурно съм била колкото Рада сега. Имаше жаби и попови лъжички, а на другия бряг - колко трудно ми се струваше преминаването - беше моята тайна полянка, заобиколена с храсталаци и габър - не познавам много видове дървета, но вероятно съм над средното като за урбанизирано чедо;) Може би някой път ще заведа децата на първия ми катерачески маршрут надолу по дола... не може всичко сега и веднага... Поне ходихме до извора по вълшебната пътека под тунел от зеленина, а водата гали небцето като никоя друга вода на света.

Днес се прибрахме, гледам полянката пред отсрещния блок и викам на Рада:
- Познай какво ми се прави като гледам тази трева.
Тя позна:)

Edit: Там, разбира се, няма обхват за мобилни телефони, освен на мтел между една круша и една липа на баира!:) Тествах го и връзката се губи само при крачка встрани.