Jul 27, 2006


Kairos is an ancient Greek word meaning 'the right moment', or 'the opportune'.

"The two meanings of the word apparently come from two different sources. In archery, it refers to an opening, or "opportunity" or, more precisely, a long tunnel-like aperture through which the archer's arrow has to pass. Successful passage of a kairos requires, therefore, that the archer's arrow be fired not only accurately but with enough power for it to penetrate. The second meaning of kairos traces to the art of weaving. There it is "the critical time" when the weaver must draw the yarn trough a gap that momentarily opens in the warp of the cloth being woven."


In rhetoric, for example for Aristotle, it is the time and space context in which proof will be delivered. The other elements of context are 'the audience', the attitude of those who will receive the proof, and 'to prepon', the style in which the proof is clothed. Kairos is the goal of effective communication with the audience, taking advantage of changing circumstances.

To my audience:

The tracker reports a daily average of 25-30 visitors. I have always valued quality above quantity and I appreciate your loyalty to this piece of communication with the universe. Even when I don't receive feedback, I know you're there. Thanks. I had prepared a speech for my birthday party but the context did not permit giving it, so here it is:

When we're born, we're small and helpless and we need others. When we're dying, we're small and helpless, and need others. But the secret is: we need others between those two moments, too.

This is the last post for some time as I'm going to my hometown to study the ascetic practice of internet-free life. This is a critical time:) Circumstances change and we must adapt. A gap opens momentarily in the cloth of time, and beauty, truth, and love pour in. I don't know if my arrow has enough power but I will give a definition of falling in love in the strongest language available to me. This is the moment of the amazing transition from 'I want to f**k your brains out' to 'I just want to hold you'. Call it love.

And not to forget, in theology kairos is 'the appointed time in the purpose of God'.

Jul 26, 2006

Politics of Truth

Sometimes an image is worth a thousand words.

Edit: Being a creature of language, here's something vaguely political. I will try to stay within 1000 words.

Ikew and I once discussed the troubling paradox of me being cool and a Christian. I told him I'm a lame Christian which probably explains why I'm cool, but I'd rather be a lame Christian than a leet atheist. In fact, I'd rather be a lame Buddist, Muslim, Taoist, Hindu etc. than a leet atheist. On second thoughts, if I had to be a Jew, I'd rather be a leet Jew. You have to be a leet Jew, it's part of the self-identification. They are the chosen people, after all.

The first Christians were Jewish, and the relationship between the two religions has always been problematic, starting from the Letter to Romans by the apostle Paul (part of the New Testament for the ignorant;):

I am not ashamed of the gospel, because it is the power of God for the salvation of everyone who believes: first for the Jew, then for the Gentile.
There will be trouble and distress for every human being who does evil: first for the Jew, then for the Gentile.

And of course one of my favorite quotes:

There is neither Jew nor Greek, slave nor free, male nor female, for you are all one in Christ Jesus.

In other words, even the early Church felt the ambiguity of the Jewish roots of their religion, especially when Christ repeatedly emphasized that the Law and the Prophets (Old Testament for the ignorant;) are an integral part of his teaching. I found this enlightening quote in Wikipedia:

...the very presence of the Jewish people in the world, continuing to believe in the faithfulness of God to the original covenant ... puts a great question against Christian belief in a new covenant made through Christ. The presence of this question, often buried deep in the Christian mind, could not fail to cause profound and gnawing anxiety. Anxiety usually leads to hostility.

William Nicholls
Christian Antisemitism: A History of Hate

On antisemitism I can't help quoting this, especially moving when said by Al Pacino.

I am a Jew. Hath not a Jew eyes? hath not a Jew hands, organs, dimensions, senses, affections, passions? fed with the same food, hurt with the same weapons, subject to the same diseases, healed by the same means, warmed and cooled by the same winter and summer, as a Christian is? If you prick us, do we not bleed? if you tickle us, do we not laugh? if you poison us, do we not die? and if you wrong us, shall we not revenge? If we are like you in the rest, we will resemble you in that.

W. Shakespeare, The Merchant of Venice

(Revenge is a powerful meme in the memetic pool of humanity, but it is a dirty word in politics so I'll leave it out.)

The antithesis of antisemitism, so to speak, is Christian Zionism. This is the political 'arm' of the theological belief that at the end of times before the Second Coming, certain events have to take place. These events are inferred from the Book of Apocalypse (part of the New Testament;), a frightfully complex, symbolic, metaphorical, and poetic work. A number of interpreters have suggested various scenarios, some laughable, others less so. One of the notable 'fulfilled prophecies' we are painfully reminded of in the last 57 years, is the restoration of Israel. USA played an important role in the creation of the state of Israel, one motive being precisely the Christian Zionism. It features prominently in neo-conservative ideology to the present day, although disguised in different wording. The rest is history, as they say. It is being written even now, in Lebanon and Israel.

The sentiments of the Jews about Eretz Yisrael are a different story altogether. After all, their leetness is deeply interwoven with this tiny bit of land. I already understand patriotism, although I don't feel it. Now I'm interested only in the Christian attitude to the issue, and the part of the creed that says: "and he shall come again, with glory, to judge both the quick and the dead; whose kingdom shall have no end." I believe in the end of history, as we know it. I however firmly disbelieve in attempts to arrange history to suit someone's political agenda, claiming that this is God's will.

In the words of Jesus: No one knows about that day or hour, not even the angels in heaven, but only the Father.

Finally, I was scolded by some friends for not having an opinion, and this time I am happy to announce I do have an opinion. It coincides with the Catholic view on the topic:D

On July 20, the Holy See Press Office issued a declaration on the Lebanon crisis.

“Facing the aggravation of the situation in the Middle East, the Press Office of the Holy See has been authorized to communicate the following:

  1. The Holy Father is following the fate of all the populations involved with great concern, and has indicated the next Sunday, July 23, as a special day of prayer and penance, inviting pastors and faithful of all the particular churches as well as all believers in the world to implore God for the precious gift of peace.
  2. In particular, the Supreme Pontiff hopes that prayer will be raised to the Lord for an immediate cease-fire between the parties, that humanitarian corridors will immediately be created to bring help to the suffering populations, and that rational and responsible negotiations will begin for bringing an end to the objective situations of injustice which exist in that region, as already indicated by Pope Benedict XVI in his Angelus of last Sunday, the 16th of this month.
  3. In reality, the Lebanese have the right to see the integrity and sovereignty of their country respected, the Israelis have the right to live in peace in their state and the Palestinians have the right to have a free and sovereign nation.
  4. In this painful moment, His Holiness addresses an appeal to charitable organizations to help all the populations struck by this bitter conflict."
Hint: Praying can be done anytime, anywhere.

Jul 25, 2006

It's A Kind of Magic

My battery powered best friend is back on track. Yep, the red one;)
Peugeot 106.

With a new battery, new oil, air, and petrol filters, and a lot of luck. The mechanic asked me: 'How did you get here at all? You have only 300 g motor oil. No leaks. The motor is running perfectly without too much smoke.'
I thought a bit, and answered: 'It's a kind of magic'.
From now on, I will check the motor oil level with the gauge, as I was told 2 years ago.

Note to self: Your luck is running out. Check it regularly. Use the appropriate tools.

Conclusion: If you don't look, it's not there. In some cases, like motor oil, not-being-there can be devastating.

I know, I'm wiser than usual today. It's all this Chinese food:)

Jul 24, 2006

Can't Bring On A Substitute

"Before, when people had secrets they didn't want to share, they'd climb a mountain. They'd find a tree and carve a hole in it, and whisper the secret into the hole, then cover it up with mud. That way, nobody else would ever discover it.

I once fell in love with someone. After a while, she wasn't there. I went to 2046, I thought she might be waiting for me there. But I couldn't find her. I can't stop wondering if she loved me or not, but I never found out. Maybe her answer was like a secret, that no one else would ever know."

"Love is all a matter of timing. It's no good meeting the right person too soon or too late."

"When you don't take "no" for an answer, there is still a chance you'll get what you want. "

"Do you remember you asked me if there was anything I wouldn't lend? I've given it a lot of thought and now I know there is one thing I'll never lend to anyone."

I might as well quote the whole script. This movie haunts you and claims you. It's as ephemeral and colorful as a peony bloom, as slow and sumptuous as a Chinese meal. One of most penetrating moments for me was when the female android made a circle with her thumb and forefinger and said: 'I'll be your tree'. I didn't want to cry while I was watching it, over and over again.

All memories are traces of tears.

Jul 22, 2006

Let Us Now Praise Famous Men

As usual, not necessarily male.

There are people whose very presence in the world provoke the 'wishful thinking', aka 'hope' that eternity and heaven exist, because you want to know them infinitely. Meaning both infinitely well, and for infinity.

Such people open new vistas for your vision, and force you to look behind your own (blue) eyes. Their inner complexity modifies the patterns of your inner complexity in ways that wouldn't have been possible otherwise. Knowing them you learn things about yourself because they ask the right questions, at the right time. In a rare moment, you feel this relationship is reciprocal. But it need not be.

The connection between you is like the electromagnetic force pulling together the subatomic particles. Which means, you are differently charged. And yet, there is something in their view of the universe, their longing for order and understanding, their search for truth, wisdom, laughter, and beauty that resonates with yours. And you know that without them, not only the world, but you yourself would be smaller.

*Shouting with thanks* for Firefox.

Jul 21, 2006

Sounds Good To Me

The collision between my unfathomable laziness and the unbreakable deadline resulted in few casualties.

I'm alive and ready to dream away, not wait for the night:)

The palm is alive too. Barely. Still outside on the balcony.

Lyrics time:

Alan Parsons Project - Turn of a Friendly Card

There are unsmiling faces and bright plastic chains
And a wheel in perpetual motion
And they follow the races and pay out the gains
With no show of outward emotion

And they think it will make their lives easier
For God knows up till now it's been hard
But the game never ends when your whole world depends
On the turn of a friendly card
No the game never ends when your whole world depends
On the turn of a friendly card

There's a sign in the desert that lies to the west
Where you can't tell the night from the sunrise
And not all's the king's horse and all the king's men
Have prevented the fall of the unwise

But a pilgrim must follow in search of a shrine
As he enters inside the cathedral...
A friend of mine turned pilgrim. Here.

Jul 18, 2006

If You Don't Look, It's Not There

Just a few days short of a Terrible Deadline (tm) I am making a fierce inventory of the things I ignore.

1. The Terrible Deadline. I have piles of work to complete, instead I am using Distracting Shot, writing here.
2. The palm. It's a 11-year-old palm I took out to the balcony, just like last summer (now you know what I did last summer). This summer it started dying immediately. It's sunny out there and, having in mind I don't water it regularly, as well as 2 other plants on the balcony, there is nothing supernatural about its decay. Or is there?
2. The closet. I have this closet full of bookshelves, boxes full of books, boxes full of cassette tapes and cds, boxes full of magazines and old papers, old computer pieces, my climbing equipment, unused baby carseat, unused baby carrier... stuff like that. I need to do something about the chaos and dirt there. But I don't.
3. Social security payments. This year I haven't made them because even though I paid regularly for several years, the bureaucrats ignored me and did not acknowledge it. I refused to turn the other cheek, and there you go. In the unlikely event of a third child, I will address the issue.
4. Heating bills. Oh, the pain. I owe a 4-digit amount for the past winter, and I'm slowly contributing to it. Veeeery slowly.
5. My hard disk. My God, it's full of music! I bought the necessary quantity of cds, a marker for writing on them, and a cd holder. Then I lost the marker. I consequently still keep the music on my hard disk, occasionally deleting a movie or two. (Off: the Terrible Process (tm) of burning cds just horrifies me. I need company to burn more than one cd. I *know* how to do it. I just don't want to do it alone. Call me wierd.)
6. My car. It wouldn't start one sunny morning about ten days ago, and I don't know what to do about it. 'Take it to a car mechanic' sounds like a reasonable option, but I *can't start it*. So it rests comfortably outside the apartment building. Ok, maybe not so comfortably. One of the tyres will be flat soon.
7. The palm. I know I mentioned it, but did not mention it had a name. It's Palmer. It's much better now it has a personality, mm? Anyway, I hereby announce a campaign 'Save Palmer'. It's not completely dead, and the sooner I do something about it, the higher the chance of survival. I guess it would mean cutting off the dead parts, moving it somewhere else and maybe watering it. And telling it 'Don't die, Palmer. You mean so much to me'.

There is no list...

Jul 17, 2006

My Son, Ask For Thyself Another Kingdom

My son went to stay with dad and grandparents. Kids-free week, coinciding with heavy-duty-work week, hello! I am ready to conquer new kingdoms:)

I would like to point to three new links on the right. One is Pandora, which kinda rivals my beloved last.fm (check it out, it's updated; now it combines the winamp plugin and the radioplayer, also cool new design - I went for the black one immediately!). A brief affair, however, may strengthen a serious relationship. But then again, it may not.

The other link is the updated why-now, a site where you can learn one Chinese character per day. It's all about you, not me:)

Faithful to my incoherent-but-fun approach to life, universe, and everything, I would like to thank Xyt for his insightful lecture on the difference between black holes and supermassive black holes.

Jul 14, 2006

Poetry Streak

A poem by Alex Kostova.


С музиката,
която се лее от колоните
се леят и моите мисли -
дали мога без теб,
как леко ти можеш без мен,
защо не успявам да мина отвъд?

И всички въпроси
загубват се в звуците
в сълзите на пианото,
в топлината на косата ми,
в нежния жест, с който докосвам
нещата, когато съм уморена.

И всички отговори
са важни дотолкова,
че да те попитат дори и на сън -
ти можеш без мен,
аз мога да се науча
да мога без теб,
но дали светът може без нас?

Сънувай още малко.
Само тогава си истински.

За мен ти си истински винаги.

01.09.2005 год.

Beautiful. Thanks.

Jul 13, 2006

30 minutes

Edit: my test results are mysteriously gone^^
Maybe I'm no longer a Generous Experiencer.

You can take it here.

Jul 12, 2006

Sometimes Diamonds Stop Shining

"Some people die at 30, and are buried at 70", the saying goes.
Syd Barrett died at 22, and was buried at 60.
May his soul rest in peace.

Come on you raver, you seer of visions,
come on you painter, you piper, you prisoner, and shine!

Jul 11, 2006

Star Friend Rising

So, you've been dying to know who's my star friend I've mentioned more than once on various occasions? The one who stopped talking to me for five months, then called me by mistake, and after that tried to talk me into playing Jagged Alliance 2 and buying a refrigerator? (His failure in the former was matched by success in the latter, so fair is fair:D)

He's too many other things to list, but I credit him as the first online person I've ever seen IRL, the first big-brained math guy I ever found moderately attractive, and one of the major influences in my thought and life. He's a genius, too, or at least was a genius at the time we met. He's also kind, fun, and sexy, but taken:)

Last but not least, he showed me #mordor about 7 1/2 years ago, and if it hadn't been for him, I wouldn't have met most of you guys out there.

So hats off to Xyt, (pronounced as in hoot), the star actor on the stage of fate.

PS. You know I love you, Xyt:) Welcome back.

Dream On

Сънувай ме - по-светла от зора,
усмихната, намигаща и синя.
Сънувай ме - по-гладка от коприна,
по-грапава от борова кора.

Сънувай ме - и близка, и далечна,
позната, непозната, без очи...
Сънувай ме и после замълчи.
Не казвай, че ни чака цяла вечност.

Jul 10, 2006

The Moon Is North By Northwest

Walking back from the movie theater, I just couldn't take my eyes off the moon, so I stumbled a few times, although I was not, repeat not, wearing my newest totally-sexy-utterly-uncomfortable sandals which make my feet bleed. But then again, a little blood would have been ok. Full moon, after all.

Classic Alfred Hitchcock's movie North By Northwest is a must-see for any cinema-wary, once-per-month movie-goer like me. It has all the cliches a classic needs. My favorite two scenes were the running hero chased by an airplane, and the Mount Rushmore scene. Sheer beauty.

Absolutely brilliant dialogue. Here are a few treats.

'The moment I meet an attractive woman, I have to start pretending I have no desire to make love to her.'
'What makes you think you have to conceal it? '
'She might find the idea objectionable.'
'Then again, she might not.'

'What's wrong with men like me? '
'They don't believe in marriage.'
' I've been married twice.'
'See what I mean?'

'And what the devil is all this about? Why was I brought here?'
'Games, must we?'
'Not that I mind a slight case of abduction now and then, but I have tickets for the theater this evening, to a show I was looking forward to and I get, well, kind of *unreasonable* about things like that.'
'With such expert playacting, you make this very room a theater.'

In total contrast with the movie Bin-Jip I saw the night before. It makes you invisible and silent. Especially if you are female. The only things the heroine said in the whole movie were 'I love you' and 'I have prepared food'.

Come to think of it, what else is needed? Except maybe this song.

Jul 9, 2006

I Told Him

I don't believe.

I Walk Beside You

Music: Dream Theater, Lyrics: John Petrucci

There's a story in your eyes
I can see the hurt behind your smile
For every sign I recognize
Another one escapes me

Let me know what plagues your mind
Let me be the one to know you best
Be the one to hold you up
When you feel like you're sinking

Tell me once again
What's beneath the pain you're feeling
Don't abandon me
Or think you can't be saved

I walk beside you
Wherever you are
Whatever it takes
No matter how far

Through all that may come
And all that may go
I walk beside you
I walk beside you

Summon up your ghosts for me
Rest your tired thoughts upon my hand
Step inside the sacred place
When all your dreams seem broken

Resonate inside this temple
Let me be the one who understands
Be the one to carry you
When you can walk no further

Tell me once again
What's below the surface bleeding
If you've lost your way
I will take you in

I walk beside you
Wherever you are
Whatever it takes
No matter how far

Through all that may come
And all that may go
I walk beside you
I walk beside you

Oh when everything is wrong
Oh when hopelessness surrounds you
Oh the sun will rise again
The tide you swim against will carry you back home
So don't give up
Don't give in

I walk beside you
Wherever you are
Whatever it takes
No matter how far

Through all that may come
And all that may go
I walk beside you
I walk beside you

Jul 8, 2006

Face To Face

Face to Face is an organization for women's rights, with the mission to fight for "freedom from discrimination and violence; the right to be treated equally to men; and the right to education, health care, employment, equity and political representation."

The Bulgarian branch of this organization helps fighting against human trafficking, as our country is one of the main sources of sex workers for Western Europe. At the moment Face to Face Bulgaria participates in the charity campaign Zaedno, with a project improving the social skills of disadvantaged children from institutions.

I was particularly impressed by this article about two Bulgarian women forced into prostitution in Great Britain.

Here's the referenced poem by Elisaveta Bagryana:


Сега е тя безкръвна и почти безплътна,
безгласна, неподвижна, бездиханна.
Очите са притворени и хлътнали.
и все едно - дали Мария, или Анна е,
и все едно - да молите и плачете, -
не ще се вдигнат тънките клепачи,
не ще помръднат стиснатите устни -
последния въздъх и стон изпуснали.
И ето че широк и чужд е вече пръстенът
на нейните ръце, навеки скръстени.

Но чувате ли вие писъка невинен
на рожбата й в люлката съседна?
Там нейната безсмъртна кръв е минала
и нейната душа на тоя свят отседнала.
Ще минат дни, години и столетия
и устните на двама млади, слети,
ще шепнат пак "Мария" или "Анна"
в нощта сред пролетни благоухания.
А внучката ще носи всичко:името,
очите, устните, косите - на незримата.

Jul 7, 2006

Forever After

Is forever a long, long time?
Actually, no.
Let's face it: forever is fleetingly short.
It starts the moment you wake up.
It ends when you fall asleep.
This way, you can love forever alright.

Jul 5, 2006

Колко струвам?

(или мъже на килограм)

Горният въпрос бе зададен от сина ми, стъпил върху кантар. После се обърна към мене и каза: "Стъпи и ти, да видим колко струваш."

Колко струва един мъж? Много ясно, че колкото тежи. А колко тежи на мястото си един мъж, се определя от много фактори, само няколко от които ще бъдат разгледани тук.

Нали знаете как пазарува типичната жена? Тя обикаля безброй магазини, мери, опипва, сравнява цени, обсъжда с приятелки, спори с продавачки. Нищо не й се вижда достатъчно качествено, чуди се какво й подхожда, спекулира с какво да сготви зеленчуците. Чуждото мнение се изслушва, само за да бъде оборено и в крайна сметка решението се взема импулсивно, купува се повече, отколкото е необходимо и, разбира се... само най-доброто.

В първобитно-общинния строй ситуацията е доста еднозначна - избира се най-добрия ловец и войн. Най-добрият ловец се познава по размера на... убитото животно, а най-добрият войн - по броя на победените врагове. С други думи, дали играчът ще е versus Environment или versus Players, не е толкова важно, стига да е герой. Ролята на героизма на мъжа като афродизиак за жената е факт. И тук не става дума само за осигуряване на ресурси за жената и потомството под формата на храна и безопасност, а и за нивото на тестостерона, който отличава силния и агресивен самец като потенциален източник на качествен генетичен материал... достатъчно често. А и колкото е по-силен и смел, толкова е по-голяма очакваната продължителност на живота му и съответно по-дълъг срокът на подкрепа от негова страна.

Изборът на партньор е любима тема и в приказното творчество като тук героизмът придобива повече измерения. За да спечели ръката на принцесата (и половината царство), храбрият кандидат трябва да се пребори с множество опасности и да надвие многобройна конкуренция. Поставените задачи, освен стандартното убиване на чудовище, което изисква сила и ловкост, са обикновено свързани с намиране на предмет (или самата принцеса), с отиване до далечно място и решаване на някаква загадка. По време на това пътуване мъжът преминава през ритуал на инициация, научава нови неща за себе си и света и преодолява непредвидени препятствия. Вторият тип куестове демонстрира, че освен съвършени мускули, младежът има и нещо в главата. Иначе казано, идеалният мъж трябва да знае къде се намира в живота и какво прави с него, тоест да притежава достатъчно ценен житейски опит, за да бъде достоен съпруг на принцесата и владетел на половин царство. Тази година половин, догодина цяло.

Потенциалът за развитие у мъжа е основен фактор за оценяване. Жената не гледа само моментното състояние, а и в перспектива. Тук не мога да не спомена една от любимите ми американски поучителни истории.

Президентът на някаква преуспяла компания (the ultimate successful male, you know) и жена му спират да заредят на бензиностанция. Жената се заприказва с бензинаджията и след като си тръгват, мъжът я пита откъде го познава.
"Това е гаджето ми от гимназията", обяснява тя.
И тука великият бизнесмен казва една реплика, която не бива да казва, ама пусто мъжко его.
"Виждаш ли, ако се беше оженила за него, сега щеше да си съпруга на прост бензинаджия".
След което жена му го оглежда с онзи поглед на женско превъзходство, който съм сигурна, че е познат на читателите и от двата пола, и казва:
"Ако се бях оженила за него, сега ТОЙ щеше да е президент на компания, а ти - прост бензинаджия."

Не бих се съгласила непременно с поуката, че зад всеки велик мъж стои по една велика жена. Според мен повечето велики мъже или са твърде заети с великите си дела, за да се вслушват в мъдрите съвети на жените си, или пък са полигамни и съветите са взаимноизключващи се. Тук привеждам анекдота във връзка с това, което жените избират, а то е - потенциално величие. Може би младежът язди магаренцето си с осанка, подхождаща на ездач на породист жребец. Може нещо в начина, по който съселяните му го слушат да говори за реколтата, да напомня преклонението на свитата на могъщ повелител. Може едно взето решение в междучасието да покаже, че от невзрачния зубрач ще излезе велик политически лидер. Жените усещат тези неща. И ги искат, защото наистина "power is the best aphrodisiac" (приписвано на Хенри Кисинджър).

В заключение, какви качества на съвременния рицар на бял кон могат да го закарат директно в wish list-a на съвременната жена? Тоест, освен атлетичната фигура, дебелата пачка кредитни карти и лъскавата кола;) Ами трябва да е победител. Победителят прибира всичко, както се казваше в една песен на АББА. Победителят знае какво иска, излъчва увереност и може да върши чудеса от храброст. Или поне има потенциал за това.

Гореказаното не се отнася лично до мен. За бащата на третото ми дете е достатъчно да е мил, забавен и секси. Останалите необходими компоненти за перфектното генетично комбо ги имам аз:)

Jul 4, 2006

Former Love

Paul Auster was a major influence in my mid-20s.

Here's an excerpt from his novel Mister Vertigo. I have become a better translator since then:)


Дълго време след това бях болен. Тялото ми беше в огън и треската ме изгаряше така, че ми се струваше, че следващото ми местообиталище ще е дървеният ковчег. Прекарал съм първите дни в къщата на госпожа Уидърспун, в унес на горния етаж в стаята за гости, но не си спомням нищо от това. Нито помня как се ме отвели в къщи, нито пък каквото и да било друго още няколко седмици. Според техните думи щял съм да бъда пътник, ако не е била майка Сю - или майка Сиукс, както я нарекох по-късно. Тя седяла до леглото ми денонощно, сменяла компреси и наливала в гърлото ми течност с лъжица, и три пъти дневно ставала от стола си и танцувала около леглото ми, отмервайки особения ритъм на индианския си тъпан и напевно рецитирала молитви към Великия Дух, умолявайки го да се смили над мен и да ме изцели. Мисля, че това не е навредило, тъй като никакъв професионален лекар не е бил викан да ме преглежда и като се има предвид, че аз наистина дойдох на себе си и се възстанових напълно, възможно е именно нейната магия да ме е излекувала.

Никой не нарече моята болест с медицинското й име. Аз реших, че тя е била резултат от часовете, прекарани навън в бурята, но господарят отхвърли това обяснение като неправдоподобно. Това било Болестта на битието, каза той, и непременно щяла да ме сполети рано или късно. Организмът ми трябвало да се пречисти от отровите, преди да мога да премина на следващия, по-горен етап от обучението си и вместо това да се проточва още шест или девет месеца (с безброй стълкновения помежду ни), процесът е бил скъсен от нашата непредвидена среща в Уичита. Сътресението ме довело до покорство, каза той, и съм бил смазан от знанието, че никога няма да възтържествувам над него, и този психически удар бил искрата, породила болестта. След това злобата беше изчезнала от мен и когато се разбудих от кошмара на близостта до смъртта, набралата омраза в мене се беше превърнала в обич.

Не искам да противореча на мнението на господаря, но ми се струва, че моето обръщане на 180 градуса е било далеч по-просто от това. Може би е започнало съвсем скоро след като треската ми намаля. Събудих се и видях Майка Сиукс, която седеше до мен с една от нейните захласнати, блажени усмивки на лицето.

- Я гледай - проговори тя - моето малко Уолтърче се завръща в земята на живите. - В гласа й имаше такава радост, такава очевидна загриженост за здравето ми, че нещо в мен се разтопи.

- Не се шашкай, сестро, - казах аз, почти без да съзнавам какво говоря. - Само малко бях задрямал.

Веднага след това затворих очи и пак потънах във вцепенението си, но точно когато се унасях, ясно усетих как устните на Майка Сиукс докосват лекичко бузата ми. Това беше първата целувка, която получавах, откакто майка ми беше умряла. Тя ми вля такава светла и приветлива топлота, че разбрах, че не ме интересува откъде идва. Ако тази набита индианска скуоу искаше да ме души така, тогава, за Бога, нека, нямаше да й преча.

Мисля, че това беше първата стъпка, но имаше и други случаи, не най-маловажният от които стана едва няколко дни по-късно, когато треската ми наново се бе усилила. Тъкмо щях да изпълзя от леглото, за да се опитам да използвам гърнето, но когато отлепих уши от възглавницата, дочух шепот пред вратата ми. Господарят Йехуди и Езоп стояха в коридора, заети с приглушен разговор и макар че не можех да доловя всичко, което казваха, чух достатъчно, за да схвана основното.Отвън Езоп спореше с господаря, опълчваше се срещу него и му казваше да не е толкова строг с мен. Не можех да повярвам на ушите си. След всички проблеми и неприятности, които му бях причинил, аз се почувствах смъртно засрамен от себе си,когато разбрах, че Езоп е на моя страна. “Ти му изстиска душата”, казваше той, “ и ето го сега лежи на смъртния си одър. Не е честно, господарю. Зная, че е скандалджия и негодяй, но в сърцето му няма само бунтарство. Почувствал съм го и съм го видял със собствените си очи. И дори и да греша, той пак не заслужава да се отнасяш с него така. Никой не го заслужава.”

Беше необикновено да слушаш как някой се застъпва за теб така, но още по-необикновено беше това, че тирадата на Езоп не беше напразна. Същата нощ, докато се обръщах и въртях в тъмнината, Господарят Йехуди сам се промъкна в стаята ми, седна на наквасеното с пот легло и взе ръката ми в своята. Аз не отворих очи и не издадох звук, като се преструвах на заспал през цялото време, докато той беше там.

- Не умирай, Уолт - тихо промълви той, сякаш си говореше сам. - Ти си един малък здрав пич и още не ти е дошло времето да предаваш Богу дух. Чакат ни велики дела, чудеса, които не можеш дори да си представиш. Сигурно си мислиш, че съм против теб, но това не е вярно. Аз просто знам кой си ти и знам, че можеш да се справиш с всичко това. Ти имаш дарбата, сине, и аз ще те заведа по-далеч от всички досега. Чуваш ли ме, Уолт? Казвам ти да не умираш. Казвам ти, че имам нужда от теб и че не бива да умираш и да ме изоставяш.

Чувах го, естествено. Думите му достигаха до мен силни и ясни и колкото и да се изкушавах да отговоря, потиснах импулса и замълчах. Последва дълга тишина. Господарят Йехуди седеше в тъмнината и галеше ръката ми и след малко, ако не съм сбъркал, ако не съм задрямал и сънувал това, което стана после, аз чух, или поне ми се стори, че чувам, прекъснати хлипове, почти недоловимо боботене, което се разнасяше от гърдите на огромния мъж и пронизваше тишината на стаята - веднъж, дваж, дузина пъти.

Би било преувеличено да се твърди, че веднага съм се отказал от подозренията си , но няма съмнение, че отношението ми започна да се променя. Бях разбрал, че бягството е безсмислено и щом се бях закотвил там, независимо дали ми харесваше или не, аз реших да се възползвам максимално от дадените ми възможности. Може би близостта на смърттта допринесе с нещо за това, не зная, но когато станах от болничното легло и стъпих отново на крака, предразсъдъците ми бяха се изпарили. Бях толкова щастлив, че пак съм здрав, че вече не ме интересуваше, че живея заедно с вселенската измет. Те бяха странна и непривлекателна пасмина, но въпреки непрестанното ми мърморене и лошото ми държане, всеки от тях бе проявил известна привързаност към мене и щеше да е проява на кретенизъм от моя страна да не го забележа. Може би всичко се свеждаше до факта, че постепенно свиквах с тях. Ако гледаш нечие лице достатъчно дълго време, накрая ще помислиш, че гледаш своето собствено.

Всичко гореказано обаче не означаваше, че животът ми стана по-лесен. За известен период той стана даже по-ужасен от преди. Само защото донякъде бях задушил съпротивата си, това не ме променяше кой знае колко - оставах си все същия многознайко, все същия войствен хлапак, който си бях откакто се помнех. Наближаваше пролет и по-малко от седмица след оздравяването ми вече бях на полето, орях и сеех, трудех се като някой мърляв, загубен селяндур. Ненавиждах физическия труд и като се има предвид, че той изобщо не ми се удаваше, аз гледах на тези дни като на наказание, едно безкрайно изпитание с мазоли, кървави пръсти на ръцете и натъртени пръсти на краката. Но поне не бях там сам. И четиримата работехме заедно приблизително един месец, като отложихме всички останали дела, забързани да засеем навреме царевицата, пшеницата, люцерната и овеса, както и да подготвим почвата на зеленчуковата градина на Майка Сиукс, която щеше да ни храни цяло лято. Работата беше прекалено тежка, за да се мотаем и да разговаряме, но сега вече имах слушатели, на които да се оплаквам и всеки път, когато изтърсех някоя от злъчните си забележки, аз успявах да накарам някой да се разсмее. Това беше голямата разлика между времето преди и след боледуването ми. Устата ми не спираше, но докато преди коментарите ми се възприемаха като злобни, неблагодарни ужилвания, сега вече бяха просто шегички, шумно дърдорене на малък шут.

Господарят Йехуди се трудеше като вол, бъхтеше сякаш бе роден да обработва земята, и винаги успяваше да свърши повече от останалите нас, взети заедно. Майка Сиукс работеше равномерно, усърдно, мълчаливо и напредваше постоянно изгърбена, а огромният й задник сочеше небето. Тя произлизаше от раса на ловци и воини, и земеделието за нея беше толкова неестествено, колкото и за мен. Колкото и да съм бил неумел, обаче, Езоп бе още по-зле от мен и за мен бе утешително да знам, че той, също като мен, не беше никак очарован от това да си губи времето с тази черна работа. Искаше да се прибере да си чете книгите, да си мечтае мечтите и да измисля нови идеи и макар че никога не се противопостави открито на господаря с оплакване, той реагираше особено отзивчиво на смешките ми и прекъсваше остроумията ми със спонтанния си кикот и всеки път смехът му излизаше като силно “амин”, сякаш да ме увери, че съм ударил десятката. Дотогава бях смятал Езоп за послушко, за навъсен безобидко, който винаги спазва правилата, но след като чух смеха му на полето, започнах да си променям мнението за него. В тези изкривени кости имаше повече интересни неща, отколкото си мислех, и въпреки неговата сериозност и известна надутост, той искаше да се забавлява като всяко друго петнайсетгодишно момче. Аз му предлагах комична пауза - острият ми език го гъделичкаше, а куражът и наглостта ми повдигаха духа му. С течение на времето разбрах, че той вече не е досадник или съперник. Той беше приятел - първият истински приятел, който някога бях имал.

Нямам намерение да се лигавя и санименталнича, но в момента разказвам за детството си, за пъстротата на най-ранните си спомени и при липсата на приятелства в по-късните години, връзката ми с Езоп заслужава да се отбележи. Не по-малко от самия Йехуди, той ми повлия така, че промени моята личност, промени пътя и същността на живота ми. Не говоря само за предразсъдъците си, стария си вещерски навик да не гледам по-надълбоко от кожата на човека, но и за самия факт на приятелството, връзката, която ни сплоти. Езоп стана мой другар, моята котва в морето на безвидното небе - без неговата подкрепа, аз не бих намерил смелост да понеса мъченията, които ме погълнаха през следващите дванайсет или четиринайсет месеца. Господарят беше плакал в мрака на болничната ми стая, но щом оздравях, той се превърна в робски надзирател, който ме подлагаше на такива агонии, каквито не трябва да изпита никое живо същество. Когато си спомням онези дни, се удивявам, че не умрях, че съм все още тук, за да разкажа за тях.

Когато сеитбата свърши и храната ни легна в земята, започна истинският труд. Беше скоро след десетия ми рожден ден, в една красива утрин в края на май. Господарят ме придърпа след закуска и прошепна в ухото ми:

- А сега се стегни, момчето ми. Шоуто скоро ще започне.

- Искаш да кажеш, че това досега не беше шоу? - рекох аз. - Поправи ме , ако греша, но мислех, че досегашното тътрузене беше най-голямото шоу, в което съм участвал, откакто за последен път играх на дама.

- Обработването на земята е нещо отделно, еднообразно, но необходимо задължение. Но сега ще обърнем мислите си към небето.

- Искаш да кажеш като птиците, както разправяше?

- Точно така, Уолт, също като птиците.

- Значи все още си навит за онзи план?

- Страшно съм навит. Сега ще преминем на тринайстия етап. Ако правиш каквото аз кажа, до една година след идната Коледа ти ще се отделиш от земята.

- Тринайсетият етап ли? Искаш да кажеш, че вече съм преминал дванадесет?

- Точно така, дванайсет. И с всеки един от тях се справи блестящо.

- Егати . И през цялото време не съм и подозирал. Добре си се крил от мене, шефе.

- Казвам ти само това, което трябва да знаеш. За останалото имам грижа аз.

- Дванайсет етапа, значи. И колко остават?

- Общо са трийсет и три.

- Ако мина и следващите дванайсет тъй бързо както тези, вече ще му се вижда краят.

- Няма, обещавам ти. Колкото и да си мислиш, че досега си страдал, това не е нищо в сравнение с това, което те очаква.

- Птиците не страдат. Те просто разперват криле и политат. Ако имам дарбата, както казваш, не виждам защо да не е фасулски лесно.

- Защото, мое малко тиквениче, ти не си птица - ти си човек. За да те повдигнем от земята, ще трябва да разцепим небесата. Ще трябва да обърнем цялата вселена нагоре с краката.

Аз пак не разбрах и една десета от това, което господарят говореше, но кимнах, когато ме нарече “човек”, понеже усещах в тази дума нова нотка на одобрение, признание за значението, което бях придобил в неговите очи. Той нежно сложи ръка на рамото ми и ме изведе навън в майската утрин. В този момент не изпитвах нищо към него, освен доверие и макар че лицето му бе замръзнало в строго, вглъбено изражение, въобще не ми мина през ум, че може да стори нещо, което да не оправдае доверието ми. Сигурно така се е чувствал Исаак, когато Авраам го водел нагоре към върха на планината в книга Битие, глава двайсет и втора. Ако някой ти каже, че е твой баща, нищо, че знаеш, че не е, ти сваляш гарда и даваш воля на глупостта си. Не си представяш, че той е в заговор срещу теб с Бог Саваот. Мозъкът на момчетата не работи толкова бързо - не е достатъчно проницателен, за да схване подобна софистика. Единственото, което разбираш, е как големият човек е сложил ръка на рамото ти и го стиска приятелски. “Ела с мен”, казва той и ти се обръщаш натам и го следваш където и да отиде.

Ние минахме покрай обора и стигнахме до бараката, паянтова постройка с хлътнал покрив и стени от очукани, небоядисани греди. Господаря Йехуди отвори вратата и дълго стоя там мълчаливо, като съзерцаваше безпорядъка от тъмни метални предмети вътре. Най-после той протегна ръка и извади една лопата, - ръждиво подобие на багер, което сигурно е тежало близо десет килограма. Той го тикна в ръцете ми и аз изпитах гордост, че му го нося, когато отново започнахме да вървим. Минахме по края на близката нива - помня, че беше прекрасно утро, изпълнено със стрелкащи се червеношийки и синявици, а кожата ми настръхваше от непознато усещане за живот, благословена от слънчевата топлина, която се изливаше върху ми. Скоро дойдохме до един парцел необработена земя, една гола точка на границата между две ниви , и господарят се обърна към мен:

- Ето тук ще бъде дупката. Искаш ли да копаеш , или предпочиташ да го оставиш на мене?

Опитах с всичка сила, но ръцете ми не бяха достатъчно силни. Бях прекалено дребен, за да работя с толкова тежка лопата. Когато господарят ме видя как се боря, само за да пробия почвата, да не говорим за това да плъзна лопатата надолу, каза ми да седна и да си почина, той щял да свърши останалата работа сам. През следвашите два часа го гледах как преобразява парцела земя в една огромна кухина, в дупка широка и дълбока като гроб на великан. Работеше толкова бързо, че земята все едно го поглъшаше и не след дълго той беше изкопал толкова много, че вече не можех да виждам главата му. Чувах пръхтенето му, локомотивното пуфтене и сумтене, което придружаваше всяко забиване на лопатата, последвано от залп изрината пръст, който излиташе над повърхността, застиваше за секунда във въздуха и после падаше върху камарата, растяща около дупката. Той напредваше за десетима, една армия копачи, захванали да копаят тунел до Австралия. Когато накрая спря и се измъкна от дупката, беше така оцапан с пот и мръсотия, че приличаше на направен от въглиша, на изтощен комедиант на път да умре с още почернено лице. Никога преди не бях гледал някой да се задъхва така, не бях виждал тяло, така лишено от въздух. Той се хвърли на земята и не помръдна цели десет минути и аз бях сигурен, че сърцето му няма да издържи.

Бях онемял от възхищение. Разглеждах гръдния кош на господаря и търсех признаци на крайно изтощение като в мен се редуваха скръб и радост, съответстващи на повдигането и спадането на гърдите му, нагоре, надолу, наду се, сви се, на фона на синия хоризонт. По средата на бдението ми , един блуждаещ облак закри слънцето и небето злокобно потъмня. Помислих си, че над нас минава ангелът на смъртта, но дробовете на Господаря Йехуди продължаваха да помпят, докато въздухът бавно се проясни и след минута той се изправи и се усмихна , енергично изтривайки пръстта от лицето си.

- Е, какво ще кажеш за тази наша дупка? - попита той.

- Това е великолепна дупка - отвърнах аз. - По-дълбока и прекрасна от всички дупки на света.

- Радвам се, че ти харесва, защото през следващите 24 часа с нея ще бъдете в много близки отношения.

- Все ми е едно. Изглежда ми интересна. Стига да не вали, може би ще е забавно да поседя там вътре известно време.

- Няма нужда да се притесняваш за дъжда, Уолт.

- Ти да не си нещо метеоролог? Може би не си забелязал, но времето тук се променя на всеки петнайсет минути. Времето в Канзас променливо, колкото си искаш.

- Вярно е. В тази област на небето не може да се разчита. Но аз не казвам, че няма да вали. Само че няма нужда да се притесняваш, ако завали.

- Окей, дай ми одеяло, или един ... как им беше името... брезент. Точно така, няма да сбъркаш, ако си подготвен за най-лошото.

- Не те слагам там долу за майтап и развлечение. Разбира се, ще имаш дупка за дишане, една дълга тръба в устата си за да дишаш през нея, но иначе ще ти бъде доста влажно и неудобно. Един такъв затворен, червив дискомфорт, ако мога така да се изразя. Не се съмнявам се, че ще го помниш, докато си жив.

- Зная, че съм тъп, но ако не спреш да говориш със загадки, ще седим тук цял ден преди да стопля за какво говориш.

- Аз ще те заровя, синко.

- Ъ?

- Ще те смъкна в тази дупка, ще те покрия с пръст и ще те заровя жив.

- И ти очакваш аз да се съглася на това?

- Нямаш друг избор. Или слизаш долу по собствено желание или ще те удуша с тези две голи ръце. В единия случай живееш дълго и доволно, в другия животът ти свършва след 30 секунди.

И така, аз му позволих да ме зарови жив - преживяване, което не бих пожелал никому. Колкото и противно да звучи, самото затваряне там беше далеч по-зле. След като прекараш известно време в недрата на земята като мен тогава, светът никога повече не ти изглежда същият. Всичко става неизразимо по-красиво и все пак тази красота е потопена в такава нереална и преходна светлина, че светът изгубва вещественост и макар да го виждаш и докосваш както винаги, една част от теб съзнава, че той е просто един мираж. Едно е усещането на пръстта над теб, нейният натиск и студ, паниката от наподобяващата смърт неподвижност, но истинският ужас идва едва след това, когато те изровят и можеш да станеш и отново да вървиш. Оттогава насетне всичко, което ти се случва на повърхността, е свързано с тези часове, прекарани под нея. В главата ти е посято семенцето на лудостта и макар че си спечелил битката за оцеляване, почти всичко останало е изгубено. В теб живее смъртта, прояжда невинността ти и надеждата ти, и накрая не ти остава нищо друго, освен пръстта, нейната твърдост, нейната вечна сила и вечен триумф.

Така започна моето посвещаване. През последвалите седмици и месеци, преживях още много такива неща, една безжалостна лавина от обиди. Всяко изпитание беше по-ужасно от предходното и ако успях да не се откажа, то беше от чист инат на влечуго, от безмозъчна пасивност, спотаена нейде в самия център на душата ми. Това нямаше нищо общо с решителност или смелост. Аз не притежавах тези качества. Колкото по-надалеч ме тласкаха, толкова по-малко гордост изпитвах от постиженията си. Бях бит с камшик, бях хвърлен от препускащ кон, бях завързан на покрива на обора за два дена без храна и вода, кожата ми беше намазана с мед и бях оставен гол в августовската жега, покрит с пчели и оси, седях опасан от огън цяла нощ, докато кожата ми не изгоря на мехури; бях потапян постоянно във вана с оцет в продължение на шест часа; бях ударен от гръм; пих кравешка пикня и ядох конски лайна; взех нож и отрязах връхчето на малкия си пръст; висях три дни и три нощи от гредите на тавана, омотан в пашкул от въжета. Извърших всичко това, защото Господаря Йехуди ми заповяда и макар и да не можех да се насиля да го обичам, аз не го мразех или ненавиждах за страданията, които понесох. Вече нямаше нужда да ме заплашва. Изпълнявах заповедите му със сляпо покорство, без да си правя усилието да се питам каква ли му е целта. Той ми казваше да скачам, и аз скачах. Казваше ми да спра да дишам, и аз спирах да дишам. Този човек ми беше обещал да ме научи да летя и въпреки че не му повярвах нито за миг, аз се оставих да ме използва все едно, че му вярвах. В края на краищата , ние се бяхме спазарили, бяхме сключили договор в онази първа нощ в Сейнт Луис, и аз никога не го забравих. Ако това не ми се случеше до тринайсетия ми рожден ден, аз щях да му отсека главата с брадва. В тази уговорка нямаше нищо лично - беше просто въпрос на справедливост. Ако кучият син ме прекараше, щях да го убия и той знаеше това не по-зле от мен.

Докато траеха тези мъчения, Езоп и Майка Сиукс ме подкрепяха все едно бях тяхна плът и кръв, най-скъпото на сърцата им. Между отделните етапи на развитието ми имаше затишия, които продължаваха понякога с дни, понякога със цели седмици и нерядко Господарят Йехуди изчезваше, напускаше фермата, докато раните ми зарастваха и аз оздравявах, за да се изправя срещу поредната безумна атака над личността ми. Нямах представа къде ходеше той по време на тези паузи, а и не питах другите, защото винаги изпитвах облекчение, когато него го нямаше. Не само бях в безопасност от други изпитания, но бях и свободен от бремето на присъствието на господаря - от неговите замислени мълчания и измъчен погледи, огромното пространство, което заемаше - и дори само това ме насърчаваше, даваше ми простор отново да дишам. Къщата беше по-щастлива без него и ние тримата си живеехме в забележителна хармония. Закръглената майка Сиукс с двете й кльощави момчета. През онези дни ние с Езоп се сприятелихме, и колкото и да беше нещастен онзи период за мен, в него има и някои хубави спомени, може би дори най-хубавите. Този Езоп разказваше приказки фантастично, и за мен нямаше нищо по-хубаво от това да слушам сладкодумните му разкази, с които беше пълна главата му. Знаеше стотици приказки, и всеки път, щом го помолех, докато лежах в леглото, натъртен и ожулен от последния пердах, той сядаше до мен с часове и ги разказваше една след друга. Джак убиеца на великана, Синдбад моряка, Одисей снитника, Били Хлапето, Ланселот и крал Артур, Пол Бънян - аз чух всички тях. Обаче най-хубавите, които той запазваше за времето, когато ми беше особено тъжно, бяха приказките за моя адаш, сър Уолтър Рали. Спомням си колко бях шокиран, когато ми каза, че името ми е известно, име на истински пътешественик и герой. За да ми докаже, че не си измисля, Езоп отиде до библиотеката и смъкна един дебел том с портрета на сър Уолтър в него. Не бях виждал никога такова елегантно лице и скоро придобих навика да го изучавам по десет-петнайсет минути всеки ден. Обичах заострената брада и острите като бръснач очи, бисерната обица, закачена на лявото му ухо. Това бе лицето на пират, на истински рицар- авантюрист и от онзи ден нататък, аз носех сър Уолтър в себе си като едно второ “аз”, като невидим брат, с който бяхме неразделни през огън и вода. Езоп ми разказваше историите за наметалото и локвата, за търсенето на Елдорадо, изгубената колония в Роанок, тринайсетте години в Лондонския Тауър, смелите думи, произнесени преди да го обезглавят. Той бил най-добрият поет на своето време, той бил книжовник и учен, той бил свободомислещ, той бил любовник на безброй жени в цяла Англия. “Помисли си за мен и теб, обединени в едно”, казваше Езоп. “и ще започнеш да разбираш какъв е бил той. Човек с моя интелект и с твоя кураж, а също и висок и красив - ето това е сър Уолтър Рали, най-съвършеният мъж, който някога е живял.”

Всяка нощ Майка Сиукс идваше в стаята ми и ме завиваше, после сядаше на леглото ми, докато заспя. Започнах да разчитам на този ритуал, и въпреки че израствах и възмъжавах бързо във всичко останало, за нея си оставах бебе. Никога не си позволих да заплача пред Господаря Йехуди или пред Езоп, но с Майка Сиукс слъзните ми канали неведнъж се предаваха, а аз хлипах в ръцете й като някое злополучно мамино синче. Спомням си как веднъж стигнах дотам, че засегнах и темата за летенето, и думите й бяха толкова неочаквани, толкова спокойни в своята увереност, че умиротвориха смута в душата ми за седмици напред - не защото аз самият им вярвах, а защото тя им вярваше; а тя беше човекът, на когото имах най-много доверие на този свят.

- Той е зъл човек - казах, говорейки за господаря - и преди да е свършил с мен , аз ще съм гърбав и сакат като Езоп.

- Не, сине, не е тъй. Ти ще танцуваш с облаците в небето.

- С арфа в ръка и с крилца на раменете.

- В твоята си кожа. В собствената си плът и кръв.

- Това е блъф, майко Сиукс, отвратителен куп лъжи. Ако той се стреми да ме научи това, което казва, защо не се хване да го направи? За една година съм изстрадал всяко едно унижение, познато на човека. Бил съм заравян, бил съм горен, бил съм осакатен, а съм все още завързан за земята както винаги.

- Тези са стъпките. Така трябва да се направи. Но най-лошото е вече зад теб.

- Значи той и теб е баламосал, щом му вярваш.

- Никой не може да баламосва Майка Сиукс за нищо. Твърде съм стара и дебела, за да вярвам на приказките на хората. Лъжливите приказки са като пилешки кокали - засядат ми на гърлото и ги изплювам.

- Хората не могат да летят. Толкова е просто. Хората не могат да летят, защото Бог не иска те да могат.

- Може да се направи.

- В някой друг свят може би. Но не и в този.

- Аз съм го виждала. Когато бях малко момиче. Видях го със собствените си две очи. А щом е ставало преди, може да стане пак.

- Ти си сънувала. Сторило ти се, че го виждаш, но е било само сън.

- Собственият ми баща, Уолт. Моят собствен баща и моят брат. Виждала съм ги да се движат във въздуха като духове. Не беше летене както си го представяш. Не беше като птици или като насекоми, не беше с крила или нещо такова. Но те бяха във въздуха и се движеха. Бавно и необикновено. Сякаш плуваха. Избутваха се през въздуха като плувци, като духове, които ходят по дъното на езеро.

- Защо не си ми го казала по-рано?

- Защото преди нямаше да ми повярваш. Ето защо ти го казвам сега. Защото времето наближава. Ако слушаш какво ти казва господарят, то ще дойде по-скоро, отколкото си мислиш.

Jul 3, 2006

Return To Innocence: Books

I haven't read seriously for a long time. I am either immersed in music, or I play GW. So much for free time.

Well, it's not that I've stopped reading entirely. I read Sergei Lukyanenko's 'Daydreams Line' and 'Emperors of Illusion' (my translation, my bad). Today I started the (in)famous Night Watch, so that I can watch the movies at some point.

Also, I read Chuck Palahniuk's 'Lullaby', which is deeply traumatic, like all of his books.

... I just read the story behind the story...
When was the last time you stopped and thought 'Truth is stranger than fiction'?
Me, two minutes ago.

Anyway, I'd like to thank armydreamer for this post with a longish quote from a book called The Female Man, by Joanna Russ.
Truly impressive. May even restore my lust for reading, resurrect my love affair with books.

Jul 1, 2006

Don't Stop Me Now

I'm having such a good time:)

Only one thrill is better than driving on the highway with 120 km/h.
Think again.
It's driving with 130 km/h.