Feb 11, 2005

Стар (звезден) превод

Няколко предварителни слова.
Част от този текст е включена в книгата "Улица "Консервна" на Джон Стайнбек, преведена на български от Кръстан Дянков. Неговите куплети са в курсив.
Преводът е на английската поема "Черни невени" на Е.Поуис Мадърс, адаптирал свободно Chauraspanchasika, или "Петдесет куплета от един крадец на любов", индийска любовна поема, приписвана на поета Билхана от 11 век. Според легендата, поетът се влюбил в царската дъщеря, която била негова ученичка. Разгневеният баща го осъдил да бъде обезглавен. В нощта преди изпълнението на присъдата Билхана написал тази поема. Развръзката според някои източници е щастлива - трогнатият от красотата на поезията цар отменя екзекуцията и разрешава на дъщеря си да се омъжи за любимия си. Според други източници, това е хм, лебедова песен.

Поемата няма ясно очертана структура, а е по-скоро сбор от спомени, хлабаво навързани образи, обединени единствено от началната фраза "дори сега". Аз мисля, че Стайнбек е избрал някои от най-хубавите за романа си, но и в преведените от мен има чудесни;) Опитах се максимално да наподобя стилистиката на Дянков, дори когато моята интерпретация би била различна. Преводът е правен през 2001 г.

“Черни невени” или Билхана

Дори сега,
припомням си девойката златиста,
с гирляди и напъпили цветчета украсена
коса от дим. Заспала или будна, нозете й
треперят от любов в притома бледна;
жадувам сякаш мъдрост отлетяла,
от хорски спомени изчезнала навеки
и се стремя при мене да я върна.

Дори сега,
ако съзра под дрехата й
двата портокала с цвета на старо злато
лицето като звездна нощ, снагата, в огън изкована
Пронизана от острието, любовта що носи -
на младите години първата любов -
сърцето си в снега туптящо бих заровил...


Дори сега,
ако съзра в очите-лотоси онази немощ,
родена под сладостното бреме – младостта,
аз пак протегнал бих изстрадали ръце,
от устните й пак ще пия упояващото вино,
като пчела политнала на воля,
която се опива с мед на крехки лилии
.

Дори сега
я помня, ах, в любовно изтощение
как крехките нозе не я държат,
къдриците й падат по ланитите;
във диплите на цветната си дреха
мълви тя за отдаване свенливо, ръце уханни
прегръщат шията ми като хладен полъх.


Дори сега,
я помня в краткотрайния й свян,
лицето ясно скрила в ранно утро,
очите й печални потрепват със звездите
немигнали от това безсъние любовно,
подобно птица розова отплават
по любовта-река, когато лотос сбират.


Дори сега,
ако съзра в очите чакащи безумна болка,
ланити, хлътнали и побледнели
от треската на нашата раздяла,
поднесъл бих аз любовта си със венец цветя,
нощта би станала любовник мургав
върху гърдите на деня глава обронил.


Дори сега,
косите буйни виждам на флейтиста,
устните розови извил във танц любовен
ликът й млад, влудяващ полумесец,
излегната, с потръпващи ръце,
стройна и крехка, ала изтощена
от бремето на любовта върху нозете бели.


Дори сега
я виждам върху ложето, ухаеща
на изпарения от сладък мускус
и пищен аромат на сандалово дърво
с очи, като подправено винó омайни,
като чифт нежни малки птичета,
допрели човки във целувка, всяко скрило се
поред в отворените устица на другото.


Дори сега,
явява се в часа коронен на страстта
тя с устни, алени от питието,
мека уста от камфор и бледосин оттенък
по устните й, тялото й - стройно,
големи бляскави очи, гримирана
със съвършенство чисто, ухаеща на мускус
и ароматно дърво от Кашмир.



Дори сега,
аз виждам лика ясен като злато,
облян със светлина, тук-таме сенки
по нейната снага, очите блеснали
от обич, но и морни от любов,
сякаш магическият лунен диск, когато Раху
престава да се крие зад тъмен параван.


Дори сега,
като по чудо и магия е в душата ми,
с едничка чужда дума – сбогом.
А през нощта аз, неохотно тръгнал,
навеждам се върху златисти устни
и тихичко прошепвам нежни думи
в косите морни на дъщерята царска.


Дори сега,
в душата си, що повече не чака, аз съзирам
все образа изчезнал, все халките златни
звънтящи в допира до малките магнолиеви листи
и снежнобялата и мека кожа, по която
бях писал с устните си пламенни куплети,
каквито вече няма да запея...


Дори сега,
смъртта донася трепета на посивели мигли,
на тъмни и безжизнени очи,
скръбта на нейната снага, от морна радост повалена,
и за утеха малките цветчета дето тръпнеха,
под булото на нейните гърди,
а в мъката – устата, от целувки влажна.

Дори сега,
долавям шум на пролетен поток,
ашока със свежи пръсти-цветове,
в червено цъфнал, с бисери зелени
целуват се като в градини райски, нощем
блещукат страни бели, усмивка от блажени мисли,
походка лебедова – всичко това ме мъчи.



Дори сега,
ме мами споменът за страстен набег
върху прекрасни, търпеливи форми,
а ярката си дреха като пламък жълт
тя срамежливо дърпа с ръка гладка,
става и навън побягва, понесена
със стройна грация от стъпала далечни.



Дори сега,
сърцето ми е натежало и разбито,
но сякаш клетката, в която съм затворен,
се срутва и нахлува светлина, а в нея – тя.
Пръсти заровила в косата, бели рамене
с розови лакти, вдигнати под слънчевата ласка,
а погледът й мек е вперен надалеч.


Дори сега,
я виждам, както някога, в палата бляскав,
под черни факли с хладна светлина червена,
с втъкани цветове, раздрали мрака.
Аз виждам как изправя се и тихо,
но твърдо заявява, че си ляга.
“Лека нощ, девици.”


Дори сега,
макар далече да съм, ято птици
прелитащи над клоните долински,
затвора навестяват ми със писък,
напомнят ми за моята любима. Защото
гласът й като птича песен е, като на лебед
е нейната походка, като криле
на черен ястреб са косите тъмни.


Дори сега,
аз знам, щастлива бе, принцесо моя.
Помня, докосваше гърдите си със пръсти
като венчелистчета, и закачливо
ме гледаше с усмихнати очи. Дълбоко
бе поразена тя от божество… о, тук умри.
Целувай ме и от поток по-чист ще бъда.

Дори сега,
я чувам да мълви за слабостта си, най-достойна
най-силно да ме люби. Виждам хорицата дребни,
които за сребро продаваха робини по тържищата,
в талази затлъстяла плът очи да свиват
но нея никой принц от градовете морски не откупи,
в студеното си ложе да я отведе. О, моя малка
до мене като празнична одежда ти се долепи тогаз.

Дори сега,
очаква ме един-единствен изгрев. А звездите,
невидими за мен, нощта обхождат.
Над опразнено сърце кратка хладна стража
и това е краят. Нощес не спа добре,
о, сън! Цял свят е с натежали клепки,
освен сърцето ми, от смърт огряно.


Дори сега,
едничка моя грижа е голотата нейна,
в гърдите малки – живот след живота.
Една безумна нощ под златно-малахитовата дреха
си струва повече от всичко на земята,
и приливите млъкват обуздани.
Виждал съм я как пристъпва в храма -
сякаш се смъква на богинята воалът.


Дори сега,
заслушан в думите на мъдреците,
които цяла младост са отдали в размишления,
не мога да усетя в нейните слова солта,
ни шепота на балдахина, който тулеше леглото ни,
ни малките й остроумия, от чистота пропити,
като поток забързани.


Дори сега,
си спомням утринната й умора,
в прегръдките ми сгушена бе тя и морно
се смееше, че моля се за нея.
Сега ми носи утрото умора смъртна,
от нея ще заспя. Ковчези ако правех,
щях да живея с песен до шейсет.


Дори сега,
дърварят и рибарят се прибират,
луната е в секирата, а мрежа мокра
улавя лунен лъч. Огньове пурпурни
зоват любов и сън. А от града жарък
певецът-просяк връща се да легне
под сянката дървесна при своята любима.
Луна гърдите й огрява, а мен ме чака смърт.


Дори сега,
молитва ми е нужна, за да кажа
последна дума за света пред богове
тринайсет. Равносметка правя
преди да отлети душата ми. Затуй аз коленича
и моля се: Отче на светлината, остави ме
да догоря, да те погледам. О, Звездна Майко,
дай да целуна нозете ти, обичам те, любима.

Дори сега,
на моята изгубена любима лика съзирам
с уплашени очи като скиталец горски
от скръб заляна, сълзи неизплакани,
току да се отронят. С извърнато лице, далечен шум долавя,
доволно поръмжаване на кучета, докато мене
далеч по друма бели ме отвеждат.


Дори сега,
когато жълторозова луна изгрее
да пази клас пшеничен, да блещука
по падналата праскова, спокойна беше тя
и за любов достойна. А звездна светлина
ръмеше като роса свежа, овлажнила
душите зажаднели и залутани
в градинските пътечки със любов.

Дори сега,
смуглата Рати невеста е на бога-обич,
а плодът на любовта им още по-прекрасно
светеше в мрака. Един за друг ние бяхме
чудо наяве, несънувано в сън още.
За мен земята-залез беше само пръстен
от червено злато, на който изумрудът
на младостта ми грееше във мрака.


Дори сега,
прекланям се пред храбростта на влюбената.
Две стъпала побират се в дланта ми,
а цялото й тяло – върху щит войнишки,
но тя като пантера златна скочи
трогателно смела, когато ме отвеждаха.
Чернобрад и гневен бе баща й, нахвърли се
върху войниците с юмруци немощни.

Дори сега,
обичам кипарисите и розите,
големите възсини планини и хълмовете обли,
прибоя на морето... Вчера сякаш бе -
съзрях аз поглед непознат, ръце на пеперуда
и в утрото от чубриките литна чучулига,
а в бистрата река се къпеха деца...


Дори сега,
Сънят не идва нощем, мисля си за тебе
и твоето легло, за това как спиш
след множество сълзи. Сладка малка,
смъртта в градината е, времето тече,
и досега тъй обичайната година
узря, настана есен, а аз трябва да умра.


Дори сега,
си спомням: двама с тебе удивени,
сякаш събудени от сън дълбок,
вървим покрай реката бързотечна,
умиращото слънце си отива,
и вече не ухажва зелените тръстики,
запътило се е натам със ясна цел
- да стигне до морето и нирвана.


Дори сега,
обичам черните очи със ласка свилена,
ту в смях потънали,ту в скръб
клепачите, що сладка сянка хвърлят,
когато погледа и нежен засенят.
Обичам устните й с аромата сочен на цветя,
вълните на косата й, от дим по-мека,
смеха и, в който изумруди палаво блестят.


Дори сега,
помня как питах: “Къде и как се любят
жриците на Рати?
Кажи ми, че се къпят в лунна светлина
в топъл басейн, облицован със сребро.
Дали е вярно, че когато се сресват
и пръстите им, в пурпурно боядисани,
като корал са в черното море от къдри?”


Дори сега,
те виждам - с леки пръсти галеше косата ми,
в една се бяха слели двете ни души
а споменът пламтящ говореше чрез тебе;
"О, виждала съм как луната щом се скрие,
робините на Рати се отдават на любов,
а после се отпускат най-безгрижно и заспиват.”



Дори сега,
сe чудя дали не е била Махадеви,
алена роза на Шива, или Капагата,
своеволната другарка на Владетеля
или съпругата на Кришна – Лакшми, с коса
от теменуги. Не мога да узная дали Брахма
в неведомите си потайни пътища
не е изпратил моята любима
с уханен танц да подлуди трите свята.



Дори сега,
не викайте художници от краищата земни,
с редки бради, със сиво, розово, зелено,
небесносиньо и ултрамарин,
кафява земна сянка. Изкуството – за присмех
става от слънчев лъч по тялото на моята невеста,
затова, че никога очи не е видяло.
О, сълзи горещи по тялото на моята невеста.


Дори сега,
си спомням аз тълпите и дъжда пороен
и двама радостни, дъжда с мен споделили,
говореха щастливо с плътен млад глас,
а буря се надигаше все по-наблизо
и двамата се вкопчихме един в друг,
като че нищо никога не ще ни раздели.


Дори сега,
нетленният и гладък лунен лик
златист търкулва се по есенно небе,
монахът се унася, забравя да се моли,
а колко повече аз, ако устата нейна
със вкус на манна моята допре,
душата си бих дал за една целувка.


Дори сега,
прашец от лотос кацва по устните безгрижни,
страстен порой за пожара на страстта,
свят брод, свещено езеро
на влюбени. Да можех поне един път още
да ида там, щях да намеря начин
за вечни векове моето езеро да опазя
изплаквайки живота си, застанал на брега му.



Дори сега,
цветът на прецъфтелите дървета викна съня ми,
за необуздан живот, за моята любима.
И красотата нейна се посипа
върху живота ми, така че не увяхва
и не помръква, ами ухае днес,
и всеки ден, и в този ден последен.


Дори сега,
ръцете гладки като листчета цветни,
снагата кръшна, окъпана в прохладна
вода на унеса, таз ярка птица,
не ходи, не изменя се, не приближава.
Морна, застанала край езерото черно
на Вечно Липсващите, а моят спомен
е водна лилия върху водата.

Дори сега,
Хвърляме мрежи отвъд брега отсрещен
уверени, че ще уловим нозете на зората,
преди да се събудиш и след като заспиш
звездите докосни, невидими и видими,
и портите зазидай на оня, който ни сънува.
Всичко едно е, Видия, и всичко нищо е.

Дори сега,
нощта прелива от сребристи водни струи,
ще пратя аз душата си към теб,
за сетен път снагата ти да види. Заставам до леглото:
главата ти под балдахина – петно блестящо
на празната възглавница, и скръбно
виси ръката празна от леглото.
Не си завита.


Дори сега,
краката ти като че търсят моите,
дори сега сънуваш сън, за който
не ще науча утре. Не плачи на съмване,
нищо, че с деня ще дойде скръб,
и мразиш светлината. Сега е времето
да отнесеш душата ми.


Дори сега,
си спомням как със хора се събирах,
и под челата им, дълбоко във очите,
виждах душите, плъзнали като рояк
пред погледа ми жаден. Светът
бе ято птици, сянка или пламък,
които преминаваха над хълмове релефни.
Но друга като моята любима нямаше.


Дори сега,
за мен идващата смърт е утеха.
Да бях свободен като крилатия орел,
или цар на трон от слонова кост.
Нощта не би дошла без ложе от трева зелена
и няма за мен ложе без моята мила.
Време е меч да вдигнете, о, зли пазачи,
фонтана преди изгрев да пуснете на воля.

Дори сега,
аз зная - всичко на света съм вкусил,
надигнал съм по пиршества стакани от злато и малахит,
ала съвсем за кратко е било забравеното време,

когато тя изпълваше ми взора
- най-яркият поток от вечна светлина...
Мечът е тук. Към празничния ден!

Поемата на английски.

Feb 3, 2005

Блогване на български (опит)

Ами, айде, ето ме, кирилица из нот дед, къртъси ъф Алвин;)

Малко ми е странно така, но дано потръгне.

Първо, голяма промяна в статуквото: онзи стар френд (звезден приятел), с когото бях спряла да говоря вероятно завинаги и дори го отбелязах като събитие за 2004, ми проговори. Аз, нали съм уж добродетелна, всеопрощаваща и тия три неща, проговорих в ответ. След петмесечно мълчание се изтрихме взаимно от игнор-листите и пак си залафихме както преди. Което на мене, дървения философ, веднага ми напомни за реката, която не можела била да се прекоси два пъти, щото хем прекосяваното различно, хем прекосяващият. Доколко се променяме, докато се носим по реката на времето? Дали пейзажа, който зяпаме, изобщо ни влияе? Дали дънерите, в които се блъскаме по пътя, ни въздействат и по друг начин, освен че ни излизат цицини? Конкретният френд заяви, че много съм се била променила, нищо чудно. Обичам промените, обичам развитията, не си падам по статуква, стереотипи и стабилност. Точка по въпроса.
Второ, приключих с доскоро четените книги и сега мога да изброя източниците на непредсказуемост, според Макинтайър. За тази цел се налага да се ровя в истинска книга, направена от неизвестен дървесен вид. Обаче - колко непредсказуемо - не мога да я намеря из хаоса в къщи, затова ще се наложи да ги изгугля и напиша на английски:) Да преведа? Как ли пък няма да тръгна да работя в свободното си време:Р
1. Radical conceptual innovation (даденият пример беше с колелото - ако предскажеш изобретяването му, на практика го изобретяваш)
2. Unpredictability based upon not knowing the future events. (всъщност ставаше дума за неизвестност, свързана с последиците от решенията, които още не сме взели)
3. Game theory forgets the difference between prospective and retrospective knowledge (като един пресен геймър не съм чела достатъчно за игровата теория, но доколкото разбирам, Макинтайър говори за невъзможността да предвидиш доколко противникът е в състояние да предвиди твоето поведение и модифицира своите действия съобразно твоите)
4. Pure contingency (тук е ясно - чиста случайност, или, специално за счетоводителите, в мн.ч. непредвидени разходи:)
Трето: Какво ми се случи през този месец? Ами излязох веднъж (цифром - 1) на кръчма, след тържественото откриване на Виртуалния университет за изучаване на творчеството на Толкин в България... и последния да затвори вратата. [Знам, че предлагам неконвенционален превод на Armenelos University, ама му правя реклама (http://www.armenelos.org), така че трябва да ми се прости, пък и обяснявам несъществуваща доскоро реалия. Traduttore, tradittore и прочие. В тази връзка, най-забавните бележки под линия на преводача, които някога съм чела, са в книгата F2F на ... Филип Финч. Бре, паметта ми не е толкова зле, каза Google;)] Прекарах чудесно, вижте и този линк:
Сега, два пъти се опитвах да намеря начин да сложа линкове към други блогове, но не успях. Има две възможни причини. Или аз съм ужасно технически неграмотна, или пък блогър не е юзър френдли:) (Колко удобно, че тва е на български, нали, блогър?) Не че блоговете са любимото ми четиво, но все пак линк към първия блог, който съм чела, някак си ми се струва редно да включа. И понеже вече открих бутона за линкване, ето блога на Камерън: http://homozapiens.blogspot.com
Напоследък превеждам един коментар на посланието на апостол Павел към Филипяни. Невероятно красиво и смислено послание, много скапан коментар:) И щом така и така съм подкарала линковете на килограм, що да не сложа още един?
Личният ми фаворит при последния прочит е следният цитат:
9. И моля се, щото вашата любов все повече и повече да изобилва чрез познание и разбиране на всичко,10. за да различавате, що е по-добро, та да бъдете чисти и без препънка в деня Христов,11. изпълнени с плодове на правда, дарувани чрез Иисуса Христа, за слава и похвала Божия.
Познание и разбиране на всичко, колко амбициозно, колко привлекателно:) [За читатели, за които това е първи контакт с Новия Завет, цифричките са за улеснение при цитирането:Р]