Prentice Alvin

Prentice Alvin, Orson Scott Card

ГЛАВА ПЪРВА

НАДЗИРАТЕЛЯТ

Искам да започна разказа за чиракуването на Алвин от мястото, където всичко взе да се разпада.

Далеч на юг живееше един човек, когото Алвин никога не бе срещал, нито щеше да срещне някога през живота си. Ала именно той задейства събитията, които накараха Алвин да извърши деяние, наричано от закона "убийство" - и то в деня, в който чиракуването му свърши и той стана мъж по право.

Мястото - Апалачи, а времето - 1811 година, преди Апалачи да подпишат Договора за робите бегълци и да станат част от Съединените щати. Близо до границата с Кралските колонии беше въпрос на чест белите да притежават чернокожи роби, които да се трудят вместо тях.

Робството е вид алхимия за тези бели, или поне така се смяташе. Измислили бяха начин да превръщат всяка капка пот от чернокожи мъже в злато и всяко отчаяно стенание от гърлото на чернокожи жени в ясен звук от сребърна монета, звънтяща на сарафските маси. По тези места се продаваха и купуваха души. Ала ни един от тях не разбираше каква е цената, която плащат за притежаването на хора.

Слушайте внимателно и ще ви разкажа как изглеждаше светът от вътрешната страна на сърцето на Кавил Плантър. Но първо проверете дали децата са заспали, защото те не бива да чуят тази част от разказа ми. Там се говори за копнежи, които те още не разбират, а целта на моя разказ не е да учи на това.

Кавил Плантър бе богобоязлив църковник, който си плащаше десятъка. Всичките му роби се кръщаваха и получаваха християнски имена, веднага щом научеха достатъчно английски, че да разбират евангелието. Той им забраняваше да упражняват тъмните си изкуства - не им позволяваше дори пиле да заколят сами, да не би да превърнат това невинно действие в жертване пред грозно божество. Във всяко нещо Кавил Плантър служеше на Господа с всичките си сили.

И как бе възнаграден горкият човек за своята праведност? Жена му Долорес страдаше от ужасни болки в ръцете, а китките и пръстите й бяха изкривени като на старица. На двадесет и пет години тя заспиваше с плач почти всяка нощ, така че Кавил не можеше да спи в една стая с нея.

Той се мъчеше да й помогне. Студени компреси, топли компреси, прахове и отвари - харчеше повече, отколкото можеше да си позволи по лекари-шарлатани с дипломи от Камелотския университет; водеше безкрайна върволица пастори с неспирни молитви и свещеници с безсмислени ритуали. Обаче не постигна нищо особено. Всяка нощ трябваше да лежи и да слуша плача й, който преминаваше в хлипане, докато дишането й станеше равномерно и само при издишване леко простенваше с тихичък изтерзан стон.

Кавил полудяваше от жал, ярост и отчаяние. Месеци наред му се струваше, че изобщо не може да заспи. Работеше по цял ден, а нощем лежеше и се молеше за облекчение. Ако не за нея, поне за него.

Самата Долорес му подари покой за през нощите.

- Трябва да работиш денем, Кавил, а за това ти е нужен сън. Не мога да пазя тишина, а ти не можеш да понесеш да ме слушаш. Моля те, иди да спиш в друга стая.

Кавил предложи да остане.
- Аз съм ти съпруг, мястото ми е при теб - каза той, но тя не отстъпи.
- Върви - помоли го тя. После повиши тон: - Върви!

И той си отиде, засрамен от почувстваното облекчение. Същата нощ спа без прекъсване цели пет часа до зори, спа добре за пръв път от месеци насам, а може би години - а на сутринта стана изпълнен с вина, че не е на мястото си край жена си.

Скоро обаче Кавил Плантър свикна да спи сам. Посещаваше жена си често, сутрин и вечер. Хранеха се заедно - Кавил седнал на стол в спалнята й, от малка масичка, а Долорес легнала. Една чернокожа робиня внимателно й слагаше храна в устата, а ръцете на жена му бяха проснати върху завивките като мъртви раци.

Макар и в друга спалня, Кавил Плантър не можа да се освободи от мъките. Нямаше да има бебета. Нямаше да има синове, които да отгледа и които да наследят хубавата плантация на Кавил. Нямаше да има дъщери, на които да вдигне великолепни сватби. Когато доведе Долорес в красивата нова къща, която бе построил за нея, той й бе казал: "Ето в тази бална зала дъщерите ни ще се срещат с ухажорите си и за пръв път ще докосват дланите им, също както нашите длани се докоснаха за пръв път в бащината ти къща." Сега Долорес никога не слизаше в балната зала. Само в неделя излизаше от спалнята си, за да иде на църква, както и в редките случаи, когато се купуваха нови роби, които трябваше да бъдат кръстени.

На кръщенетата я виждаха всички и им се възхищаваха за смелостта и вярата, въпреки нещастието. Ала възхищението на съседите бе недостатъчна утеха, когато Кавил се вглеждаше в погубените си мечти. Всичко, за което някога се бе молил, сякаш бе записано в списък от Господа и срещу всеки ред в полето бе отбелязано "не, не, не".

За човек с по-слаба вяра разочарованията биха донесли горчивина. Но Кавил Плантър бе богобоязлив праведник и когато за миг помислеше, че Бог се отнася лошо с него, той спираше каквато работа вършеше в момента, изваждаше от джоба си малък псалтир и шепнеше на глас думите на мъдреца:

"На тебе, Господи, уповавам, да не се посрамя до века, избави ме според правдата си, Приклони към мене ухото си, побързай да ме избавиш, бъди ми силна канара, укрепено здание, за да ме спасиш."

Щом съсредоточеше твърдо ума си, съмненията и недоволството му бързо изчезваха. Господ беше с Кавил Плантър дори в изпитанията му.

До онази утрин, когато четеше книга Битие и попадна на първите два стиха от глава 16.

"А Сарайя, жената на Аврама, не му раждаше деца; но като имаше слугиня, египтянка, на име Агар, Сарайя рече на Аврама: Виж сега, Господ не ми дава да раждам, моля ти се, влез при слугинята ми; може би ще придобия чадо чрез нея."

И в този миг му мина мисълта: Авраам е бил праведник, аз също. Жената на Авраам не му родила деца, за моята също няма надежда. В техния дом имало африканска робиня, в моя също има такива. Защо да не постъпя като Авраам и да направя дете на някоя от тях?

В мига, в който му мина тази мисъл, той изтръпна от ужас. Беше чувал слухове за бели испанци, французи и португалци на дивите южни острови, които открито живеели с чернокожи жени - те бяха низки създания като ония, които го правеха с животни. Освен това, как би могло детето му от чернокожа да стане наследник? Момче мелез по-скоро би полетяло, отколкото да стане собственик на плантация в Апалачи. Кавил прогони тази мисъл от ума си.

Но докато закусваше с жена си, мисълта се завърна. Улови се, че наблюдава чернокожата робиня, която хранеше съпругата му. Тази жена е египтянка, също като Агар, нали? Сега той забеляза как тялото й се извиваше гъвкаво в талията, докато повдигаше лъжицата от таблата до устата. Забеляза как когато се накланяше напред да допре чаша до устните на крехката бяла жена, гърдите й се полюшваха изпод блузата. Забеляза как нежните й пръсти избърсват трохи и капки от устните на Долорес. Представи си как тези пръсти го докосват и леко потрепера. Ала вътре в себе си той усети това потреперване като земетръс.

Побягна от спалнята без да каже дума. Навън отново грабна псалтира.

"Измий ме съвършено от беззаконието ми и очисти ме от греха ми, защото престъплението си аз признавам и грехът ми е винаги пред мене."

Ала още докато шепнеше тези думи, той вдигна поглед и съзря жените от нивите, които се миеха на коритото. Там беше момичето, което бе купил само преди няколко дни за шестотин долара, нищо, че бе дребна, защото беше за разплод. Току-що слязла от кораба и още не се бе научила на християнска скромност. Стоеше гола като змия, наведена над коритото и изливаше канчета вода по главата и гърба си.

Кавил я гледаше като вкаменен. Кратката лоша мисъл, която бе минала през ума му в спалнята на жена му сега се превърна в похотлив транс. Никога не бе виждал по-изящни от синьочерните бедра, потриващи се едно в друго, подканващото изтръпване от стичащата се по тялото й вода.

Нима това бе отговорът на молитвения му зов? Нима Господ му казваше, че и той трябва да направи като Авраам?

Можеше пък и да е вещерство. Кой знае какви способности може да имат чернокожите, току-що пристигнали от Африка? Тя знае, че я гледам и ме съблазнява. Чернокожите наистина са чеда на дявола, щом събуждат в мен такива нечестиви помисли.

Той откъсна очи от новото момиче и се извърна, скривайки горящия си поглед в словата на Библията. Само че някак страницата се бе обърнала - кога я бе обърнал? - и той се зачете в Песен на песните:

Двете ти гърди са като две сърнета близнета,

които пасат между кремовете.

- Боже, помогни ми - прошепна той. - Махни тази магия от мен.

Ден след ден той шепнеше същата молитва, но не преставаше да гледа робините с желание, особено новото момиче. Защо Бог не му обръщаше внимание? Нима не е бил винаги праведен? Нима не се държеше добре с жена си? Нима не бе почтен в бизнеса? Не си ли плащаше десятъка и пожертвованията? Нима не се отнасяше добре с робите и конете? Защото Господ Бог на Небесата не го закриляше от тази черна магия?

Ала още докато се молеше, изповедта му се превръщаше в нечестиви игри на въображението. О, Господи, прости ми, че си представям как новото момиче стои на прага на спалнята ми и ридае задето надзирателят я набил. Прости ми, че си представям как я полагам на леглото си и вдигам полите й, за да я помажа с балсам, тъй силен, че белезите по бедрата и задните й части изчезват пред очите ми и тя почва тихо да се смее и бавно да се извива върху чаршафите и да ме поглежда иззад рамото си с усмивка, а после се обръща и се протяга към мен и... о, Господи, прости ми, спаси ме!

Кога успя това да се случи с мен, питаше се той - защо ми идват такива мисли дори когато се моля? Може би съм праведен като Авраам, може би Господ ми праща тези желания? Нима не си ги помислих за пръв път, докато четях Писанието? Господ може да върши чудеса - ами ако вляза при новото момиче и тя зачене, и Господ стори чудо и бебето се роди бяло? За Бога всичко е възможно.

Мисълта бе едновременно чудна и ужасяваща. А ако беше и истина? Ала Авраам бе чул Божия глас и не му се налагало да се пита какво иска Бог от него. А на Кавил Плантър Бог не бе продумал нищо. А защо? Защо Бог не му проговаряше? Вземи момичето, твое е! Или не я докосвай, забранено е! Нека чуя гласа ти, Господи, за да знам какво да правя!

"Към тебе ще извикам, Господи, канаро моя; не замълчавай към мене, да не би ако останеш мълчалив към мене, да се уприлича на ония, които слизат в рова."

Един ден през 1810 година, тази молитва бе чута.