Тя седна в леглото – не изхвърли кутията, не я скри, не я счупи, не я зарови. Отвори я – вътре лежеше последното парче от родилната риза на Алвин, суха и бяла като пепел от хартия в студена камина. Преди единадесет години майката на Пеги, акушерка, измъкна бебето Алвин от кладенеца на живота и той пое първия си дъх от влажния въздух на бащиния й хан Хатрак. Пеги бе издърпала тънката кървава риза от лицето на бебето, за да може да диша. Алвин, седми син на седми син и тринадесето дете – Пеги веднага видя бъдещите пътеки на живота му. Всяка от тях водеше към смърт - смърт от стотици различни злополуки в един свят, който изглеждаше решен да го убие още преди да е напълно оживял.
Тогава тя бе малката Пеги, петгодишно момиченце, но вече от две години факла, а през това време никога не бе гледала раждане на дете с толкова много пътеки към смъртта. Пеги претърси всички пътеки на живота му и сред тях откри една-единствена, по която това момче щеше да доживее да стане мъж.
А тя бе възможна само ако запазеше родилната риза и го наблюдаваше отдалеч. Когато смъртта посегнеше да го улови, тя трябваше да използва ризата. Откъсваше мъничко парченце от нея, стриваше го между пръстите си, и прошепваше какво трябва да стане като си го представяше наум. Всичко ставаше точно според нейните думи. Нима не го бе спасявала от удавяне? Или от окаляния бизон? Нима не го бе хванала, докато се плъзгаше по покрива? Дори веднъж бе разделила на две една греда от покрива, която щеше да падне от петдесет фута и да го размаже на пода на недостроената църква. Тя бе разцепила гредата чисто на две – половината падна от едната му страна, половината – от другата, а помежду им остана място колкото само за него. А още стотина пъти тя бе действала отрано, така че никой не разбираше, че животът му е бил спасен, и дори тогава тя използва родилната риза.
Как действаше това? Тя не разбираше добре. Само знаеше, че използва неговата собствена сила, вродената му дарба. С годините той бе научил нещо за дарбата си да създава неща и да ги оформя, да ги държи и да ги разделя. Накрая, през последната година, по време на войните между червенокожи и бели, той бе се научил сам да спасява живота си, така че тя почти не трябваше да прави нищо, за да го спаси. И добре че стана така, защото от ризата не бе останало много.
Тя затвори капака на кутията. Не искам да го виждам, помисли Пеги. Не искам да знам нищо повече за него.
Но пръстите й сами отвориха капака, защото, разбира се, тя трябваше да знае. Бе живяла половин живот, докосвайки тази риза и търсейки сърдечния му огън далеч на североизток, в територия Уобиш, град Вигор – да види как е, да погледне пътеките на бъдещето му, за да види какви опасности го дебнат. А щом се увереше, че е в безопасност, тя се вглеждаше още по-напред в бъдещето и го виждаше как един ден той се завръща в Хатрак, където бе роден, връща се, вглежда се в лицето й и казва: "Ти си тази, която ме е спасявала толкова много пъти, която видя, че съм Създател още преди жив човек да знае, че такова нещо е възможно." А после тя щеше да гледа как той изучава дълбините на своята мощ, делото, което му предстоеше, кристалния град, който трябваше да построи, видя го как й прави бебета и как докосва сучещите кърмачета в ръцете й, видя погребаните деца и живите деца и последно видя него…
По лицето й се стичаха сълзи. Не искам да знам, повтори тя. Не искам да знам всички пътеки на бъдещето. Другите момичета могат да мечтаят за любов, за брачни наслади, за отглеждане на силни и здрави бебета, а моите мечти са за смърт, болка и страх, защото са истинни; защото знам повече, отколкото човек може да знае и да продължи да храни надежда в душата си.
Въпреки това Пеги се надяваше. Да, тя таеше една отчаяна надежда, защото дори да се знае какво е вероятно да се случи по пътищата на нечий живот, тя все пак успяваше да зърне ясни видения за дни, часове, прелитащи мигове на такава огромна радост, че си струваше скръбта.
Ала тези видения бяха толкова редки и незначителни сред разклоняващите се пътеки на бъдещия живот на Алвин, че тя не можеше да намери път за натам. Всички пътеки, които откриваше лесно, които бяха видими и най-вероятно щяха да станат реалност, водеха към женитба без любов, само от признателност и дълг от негова страна и към нещастен брак. Като библейския разказ за Лия, чийто красив съпруг Яков я мразел, нищо, че тя го обичала много, родила му повече деца от другите жени и би умряла за него, ако той бе пожелал.
Голямо зло е сторил Бог на жените, помисли Пеги, накарал ни е да копнеем за съпруг и деца, за да водим после живот на саможертва, нещастия и скърби. Толкова ли е бил ужасен грехът на Ева, та Бог да прокълне всички жени с такова мощно проклятие? Ще раждате в мъки, казал Всемогъщия Милостив Господ. Ще копнееш за мъжа ти, а той ще властва над тебе.
Точно това я изгаряше в момента – копнеж за съпруга й. Нищо, че той сега бе само единадесетгодишно момче, което търсеше не съпруга, а учителка. Може да е само момче, помисли Пеги, но аз вече съм жена и съм видяла мъжа, в който той ще се превърне и копнея за него. Натисна едната си гърда с длан – беше голяма и мека и все още някак не на място на тялото й, което съвсем доскоро беше кокалесто и ъгловато като схлупена барака, а сега омекваше като телето, угоявано за завръщането на блудния син.
Тя потрепера като се сети какво се бе случило с угоеното теле, после пак докосна ризата и погледна.
No comments:
Post a Comment