(Тук взе да избива на сапунка, Кард си има склонност, но предлагам да му простим, защото има и страшно хубави моменти.:)
ГЛАВА ВТОРА БЕГЪЛКАТА
Пеги се събуди и сънят за Алвин Милър изпълни сърцето й със страховити копнежи. Искаше да избяга от това момче, искаше да остане и да го чака; да забрави, че го е познавала, никога да не откъсне поглед от него. Лежеше в леглото си и с полузатворени очи гледаше как сивеещата зора се промъква в таванската стая, която й служеше за спалня. Забеляза, че държи нещо, чиито краища бяха така здраво стиснати в дланите й, че когато го пусна, я заболя като от ужилено. Но не беше ужилена. Това беше просто кутията, в която държеше родилната риза на Алвин. Или може би, помисли Пеги, наистина бе ужилена, и то дълбоко, а чак сега започваше да усеща болката.
Пеги искаше да изхвърли тази кутия колкото се може по-надалеч, да я зарови надълбоко и да забрави къде я е заровила, да я потопи под вода и да я затисне с камъни, за да не изплава. Не, всъщност не го искам, промълви безгласно тя. Съжалявам, че го помислих, наистина. Той идва. След всички тези години, той идва в Хатрак. Няма да бъде момчето, чиито пътеки на бъдещето съм гледала до една, няма да бъде мъжът, който съм го видяла да става. Не, той е просто единадесетгодишно момче. Преживял е много неща и донякъде дълбоко в себе си се е превърнал в мъж, видял е мъка и болка, колкото пет пъти по-стар човек, но все още е момче на единадесет години и като такъв ще се върне в този град. И аз не искам да виждам този единадесетгодишен Алвин. Той ще ме потърси, естествено. Знае коя съм, нищо, че не ме е виждал, откакто беше двуседмично бебе. Знае, че съм видяла бъдещето му в онзи мрачен дъждовен ден, когато се е родил, затова ще дойде и ще ми каже: “Пеги, знам, че си факла, знам, че си писала в книгата на Събирача на истории, че аз ще бъда Създател. Кажи ми какъв трябва да стана.”
Пеги знаеше точно какво ще му отговори и всички възможни начини – нима не го беше виждала сто, хиляда пъти? Щеше да го обучи, той щеше да стане велик човек, истински Създател и… И тогава един ден, когато стане 21-годишен хубавец, а аз 26-годишна сопната стара мома, той ще да се почувства задължен да ми предложи женитба като израз на свещен дълг. А аз, жадна за любов през всичките тези години, преливаща от мечти за делата му и за нас двамата, ще кажа “Да” и ще го натоваря със съпруга, за която ще му се иска да не се е женил, а очите му ще шарят по други жени до края на живота ни…
Пеги закопня силно и дълбоко да не знае със сигурност, че ще стане така. Но тя бе факла и то най-добрата, която познаваше, много по-добра, отколкото подозираха дори жителите на Хатрак.
Пеги се събуди и сънят за Алвин Милър изпълни сърцето й със страховити копнежи. Искаше да избяга от това момче, искаше да остане и да го чака; да забрави, че го е познавала, никога да не откъсне поглед от него. Лежеше в леглото си и с полузатворени очи гледаше как сивеещата зора се промъква в таванската стая, която й служеше за спалня. Забеляза, че държи нещо, чиито краища бяха така здраво стиснати в дланите й, че когато го пусна, я заболя като от ужилено. Но не беше ужилена. Това беше просто кутията, в която държеше родилната риза на Алвин. Или може би, помисли Пеги, наистина бе ужилена, и то дълбоко, а чак сега започваше да усеща болката.
Пеги искаше да изхвърли тази кутия колкото се може по-надалеч, да я зарови надълбоко и да забрави къде я е заровила, да я потопи под вода и да я затисне с камъни, за да не изплава. Не, всъщност не го искам, промълви безгласно тя. Съжалявам, че го помислих, наистина. Той идва. След всички тези години, той идва в Хатрак. Няма да бъде момчето, чиито пътеки на бъдещето съм гледала до една, няма да бъде мъжът, който съм го видяла да става. Не, той е просто единадесетгодишно момче. Преживял е много неща и донякъде дълбоко в себе си се е превърнал в мъж, видял е мъка и болка, колкото пет пъти по-стар човек, но все още е момче на единадесет години и като такъв ще се върне в този град. И аз не искам да виждам този единадесетгодишен Алвин. Той ще ме потърси, естествено. Знае коя съм, нищо, че не ме е виждал, откакто беше двуседмично бебе. Знае, че съм видяла бъдещето му в онзи мрачен дъждовен ден, когато се е родил, затова ще дойде и ще ми каже: “Пеги, знам, че си факла, знам, че си писала в книгата на Събирача на истории, че аз ще бъда Създател. Кажи ми какъв трябва да стана.”
Пеги знаеше точно какво ще му отговори и всички възможни начини – нима не го беше виждала сто, хиляда пъти? Щеше да го обучи, той щеше да стане велик човек, истински Създател и… И тогава един ден, когато стане 21-годишен хубавец, а аз 26-годишна сопната стара мома, той ще да се почувства задължен да ми предложи женитба като израз на свещен дълг. А аз, жадна за любов през всичките тези години, преливаща от мечти за делата му и за нас двамата, ще кажа “Да” и ще го натоваря със съпруга, за която ще му се иска да не се е женил, а очите му ще шарят по други жени до края на живота ни…
Пеги закопня силно и дълбоко да не знае със сигурност, че ще стане така. Но тя бе факла и то най-добрата, която познаваше, много по-добра, отколкото подозираха дори жителите на Хатрак.
No comments:
Post a Comment