Кавил бе коленичил в почти опразнения хамбар - миналогодишната реколта беше вече продадена, а тазгодишната още зеленееше по нивите. Беше се измъчвал с молитва, изповед и мрачни видения толкова дълго, че накрая извика:
- Никой ли не чува молитвата ми?
- О, аз те чувам прекрасно - разнесе се строг глас.
Отначало Кавил се уплаши, че някой познат - негов надзирател или съсед - е подслушал страховитите му признания. Но когато вдигна очи, видя, че човекът пред него е непознат. Въпреки това веднага разбра какъв е - по силните мишци, почернялото от слънцето лице и разкопчаната риза без сако, той позна, че човекът не е благородник. Нито пък беше бял бедняк или търговец. Строгото изражение на лицето, студенината на очите, стегнатите мускули като натегната пружина на капан - всичко това говореше, че е от онези, които с камшик и желязо въдворяват покорство сред чернокожите полски работници. Надзирател. Само че бе по-силен и по-опасен от надзирателите, които Кавил познаваше. Той веднага разбра, че такъв човек измъква и последния грам труд от ленивите маймуни, които се опитват да се скатаят от работа на нивата. Разбра, че плантацията, управлявана от такъв надзирател със сигурност процъфтява. Но разбра също така, че никога не би посмял да наеме този човек, защото бе толкова силен, че Кавил скоро би забравил кой е наемникът и кой - господарят.
- Мнозина са ме наричали техен господар - проговори непознатият. - Знаех си, че ще ме познаеш веднага.
Откъде знаеше този човек скритите в дълбините на ума мисли?
- Значи наистина си надзирател?
- Както някога имаше един, когото наричаха не просто господар, а Господ, така и аз не съм надзирател, а Надзирателя.
- Защо дойде тук?
- Защото ме повика.
- Как така съм те повикал като никога преди не съм те виждал?
- Когато повикаш невидимото, Кавил Плантър, разбира се, че ще видиш нещо, което никога преди не си виждал.
Едва сега Кавил осъзна какво видение бе се появило в собствения му хамбар. Един, когото мнозина наричаха господар, бе дошъл като отговор на молитвата му.
- Господи Иисусе! - възкликна Кавил.
Веднага Надзирателят се отдръпна и вдигна длан, сякаш да се предпази от думите на Кавил.
- Забранено е да ме наричаш с това име! - извика той.
Ужасен, Кавил сведе глава към земята.
- Прости ми, Надзирателю! Но ако съм недостоен да изрека името ти, как да погледна лицето ти? Или съм обречен да умра днес с неопростени грехове?
- - Горко ти, глупако - отвърна Надзирателят. - Нима вярваш, че наистина си видял лицето ми?
Кавил вдигна глава и погледна мъжа.
- Виждам очите ти, гледаш надолу към мен.
- Виждаш лицето, което сам си ми дал в съзнанието си и тялото, което е продукт на въображението ти. Несвестният ти ум никога не би могъл да разбере видяното от тебе, ако наистина съзреше онова, което съм в действителност. Затова, за да не полудееш, разумът ти се защитава като съчинява маска и я полага върху мен. Ако ме виждаш като Надзирател, това е защото в тази ми роля ти разпознаваш величието и мощта, които притежавам. Тази е формата, която ти едновременно обичаш и от която се страхуваш, формата, която те кара да благоговееш и да бягаш. Наричали са ме с много имена. Ангел на светлината, Ходещия човек, Внезапния непознат, Яркия Посетител, Скрития и Лъва на войната, Унищожителя на желязо и Носача на вода. Днес ти ме нарече Надзирател, значи за теб това е моето име.
- Ще мога ли някога да узная истинското ти име или да видя истинското ти лице, Надзирателю?
Лицето на Надзирателя стана мрачно и страшно и той отвори уста, сякаш щеше да кресне:
- Само една жива душа в целия свят някога е виждала истинската ми форма и тя ще умре от страшна смърт!
Мощните слова прииждаха като гръмотевица и разтърсиха Кавил Плантър до дън душа, затова той впи пръсти в почвата на пода на хамбара, за да не отлети във въздуха като прах, отнесен от вятъра преди буря.
- Не ме погубвай за наглостта ми - примоли се Кавил.
Отговорът на Надзирателя дойде меко като утринна светлина.
- Да те погубя? Как бих могъл, когато ти си човекът, когото съм избрал да приеме най-тайните ми поучения, евангелието, незнайно за свещеник и пастор.
- Аз ли?
- Вече започнах да те уча и ти схващаш. Познавам желанието ти да изпълняваш моите заповеди. Но ти липсва вяра. Все още не си напълно мой.
Сърцето на Кавил се разтуптя. Възможно ли беше Надзирателят да иска да му даде каквото бе дал на Авраам?
- Надзирателю, аз съм недостоен.
- Разбира се, че си недостоен. Никой не е достоен за мен, нито един жив човек на земята. Но въпреки това, ако се покоряваш, може да придобиеш благоволението ми.
Но да! - извика в мисълта си Кавил, да, той ще ми даде жената.
- Каквото заповядаш, Надзирателю.
- Мислиш, че ще ти дам Агар заради глупавата ти похот и копнежа да имаш дете? Не, за това има по-висша причина. Тези чернокожи са Божии чада, но в Африка са живели под властта на лукавия. Този ужасен разрушител е замърсил кръвта им - защо иначе според тебе ще са черни? Никога не бих могъл да ги спася, докато всяко следващо поколение се ражда чисто черно, защото тогава те са притежание на дявола. Как да ги възвърна в моя собственост, освен ако не ми помогнеш ти?
- Ще се роди ли бяло детето ми, ако взема момичето?
- За мене е важно, че детето няма да се роди чисто черно. Разбираш ли какво желая от тебе? Не един Исмаил, а много деца; не една Агар, а много жени.
Кавил едвам посмя да изрече най-тайното желание на сърцето си.
- Всичките ли?
- Аз ти ги давам, Кавил Плантър. Това нечестиво поколение е твоя собственост. С прилежание можеш да подготвиш друго поколение, което ще принадлежи на мен.
- Така ще направя, Надзирателю.
- Не бива да казваш никому, че си ме виждал. Говоря само с онези, чиито желания вече са обърнати към мен и моите дела, и които вече жадуват за водата, която нося аз.
- Не ще кажа никому нито дума, Надзирателю!
- Покорявай ми се, Кавил Плантър, и ти обещавам, че в кроя на живота си ти ще ме срещнеш пак и ще ме познаеш такъв, какъвто съм наистина. В онзи миг ще ти кажа: Ти си мой, Кавил Плантър. Ела и бъди мой верен слуга завинаги.
- О, с радост! - възкликна Кавил. - С радост, с радост!
Протегна ръце да прегърне коленете на Надзирателя, но там вече нямаше нищо. Той бе изчезнал.
От онази нощ насетне, за робините на Кавил Плантър вече нямаше покой. Кавил ги викаше нощем в стаята си и се опитваше да се отнася с тях със силата и господството, които бе видял на лицето на страшния Надзирател. Те трябва да гледат мен, а да виждат Неговото лице, мислеше Кавил, и така си беше.
Първата, която взе при себе си, бе едно ново момиче, което още не говореше английски. Тя викаше ужасено, докато той й нанасяше белезите, които бе виждал в сънищата си. После с хлипане му позволи да стори онова, което бе заповядал Надзирателя. Първия път за миг помисли, че хлипането й прилича на гласа на Долорес, когато плачеше тихо в леглото и той усети същата дълбока жал, която бе изпитвал към възлюбената си жена. Той едва не посегна нежно към момичето, както бе посягал да утеши Долорес. Но тогава си припомни лицето на Надзирателя и си помисли – това чернокожо момиче е Негов враг, тя е моя собственост. Както човек трябва да оре и засее дадената му от Бога земя, и аз не трябва да оставям тази черна утроба неразорана.
Агар, така я нарече той първата нощ. Ти не разбираш как те благославям.
На сутринта се огледа в огледалото и видя нещо ново в лицето си. Някаква жестокост, страшна скрита сила. Аха, помисли Кавил, никой никога не е виждал какъв съм всъщност, дори аз самият. Едва сега откривам, че и аз съм като Надзирателя.
Повече не изпита жал нито за миг, докато вършеше нощното си дело. С трепетликова тояга в ръка, той отиваше в колибата на жените и посочваше една, която да дойде с него. Ако някоя се дърпаше, бързо научаваше от тоягата какво значи непокорството. Ако друг чернокож, мъж или жена, се противопоставеше на глас, на следния ден Кавил заповядваше на надзирателя да ги накаже до кръв. Никой бял не подозираше, никой чернокож не смееше да го обвини.
Първо зачена новото момиче, Агар. Той с гордост гледаше нарастващия й корем. Кавил осъзна, че наистина е избран от Надзирателя и изпита свирепа радост от господството си. Щеше да се роди дете, негово дете. И следващата стъпка му стана ясна. Ако бялата му кръв трябваше да спаси колкото е възможно повече чернокожи души, значи не можеше да остави бебетата мелези на плантацията си, нали? Щеше да ги продаде на юг, всяко на различен купувач, в различен град, и да се надява Надзирателят да бди да пораснат и на свой ред да разпространят семето му сред порочната чернокожа раса.
А сутрин гледаше как жена му закусва.
- Кавил, любов моя – рече му тя един ден. – Нещо лошо ли е станало? Лицето ти е потъмняло от израз на… гняв, може би жестокост? Да не си се карал с някого? Не бих ти заговорила за това, но ти… ти ме плашиш.
Той нежно потупа изкривената ръка на жена си, а чернокожата жена го наблюдаваше изпод тежките си клепачи.
- Не изпитвам гняв нито към мъж, нито към жена – нежно изрече той. – А това, което наричаш жестокост, е просто господство. Ах, Долорес, как можеш да ме погледнеш в лицето и да ме наречеш жесток?
- Прости ми – извика тя през сълзи. – Въобразявам си. Ти си най-добрият човек, когото познавам, дяволът сигурно ми е пратил тази мисъл, знам. Дяволът може да праща лъжливи видения, знаеш, но само нечестивите се подлъгват. Прости моята нечестивост, съпруже!
Той й прости, но тя не спря да плаче, докато той накрая не изпрати да извикат свещеника. Нищо чудно, че Господ избираше за свои пророци само мъже. Жените бяха прекалено слаби и състрадателни за делото на Надзирателя.
Така се започна. Това бе първата стъпка по този страшен и мрачен път. Нито Алвин, нито Пеги не узнаха тази история, докато аз не я научих и не им я разказах много по-късно, и те веднага разбраха, че наистина това е било началото на всичко.
Но не искам да мислите, че само това е причината за злото, което последва, защото не е така. Имаше и други решения, други грешки, други лъжи и други жестокости, извършени с готовност. Човек може да получи помощ да намери прекия път към ада, но никой не може да го накара насила да стъпи на него.
No comments:
Post a Comment