Prentice Alvin - 5

В далечния град Вигор, малкият Алвин закусваше за последен път на майчината си маса. На пода под масата бе метната торбата, която щеше да носи по пътя до реката Хатрак. По бузите на майка му се стичаха нескрити сълзи. Момчето обичаше майка си, но нито за миг не съжаляваше, че заминава. Сега домът му беше мрачен, белязан с невинна кръв и той не желаеше да остане там. Нямаше търпение да потегли, да започне живота си като чирак на ковача в Хатрак и да намери момичето факла, което бе спасило живота му при раждането. Не можеше да хапне нито хапка повече. Той се надигна от масата, изправи се, целуна майка си…

Пеги пусна ризата и бързо щракна капака на кутията, сякаш се мъчеше да улови муха.

Идва да ме намери. Идва, за да започнем съвместния си нещастен живот. Хайде, плачи, Фейт Милър, ала не защото твоят малък Алвин тръгва на изток. Плачи за мен - жената, чийто живот синът ти ще погуби. Пролей сълзи за самотната болка на друга жена.

Пеги отново потрепера, отърси се от тъжното настроение на сивкавата зора и бързо се облече като навеждаше глава, за да не се удари в ниските наклонени греди на таванския покрив. С годините се бе научила как да прогонва мислите за Алвин Милър от главата си за достатъчно дълго, че да изпълнява задълженията си на дъщеря в домакинството на родителите си и на факла за хората от околността. Можеше да изкара часове без да помисли за момчето, ако се съсредоточеше. Сега беше по-трудно като знаеше, че точно тази сутрин той потегля към нея, но тя все пак успя да спре да мисли за него.

Пеги дръпна завесата на прозореца, който гледаше на юг, седна край него и се облегна на перваза. Зарея поглед над гората, която все още се простираше от хана по поречието на Хатрак чак до Хио, нашарена само от няколко свинеферми. Разбира се, отдалечената на множество мили Хио не се виждаше дори в ясния хладен пролетен въздух. Но което не виждаха телесните й очи, можеше лесно да бъде намерено от горящата факла в нея. За да види Хио, тя просто трябваше да потърси отдалечен сърдечен огън, после да се вмъкне в пламъка на този човек и да погледне през неговите очи тъй лесно, сякаш гледаше със своите собствени. А веднъж влязла и овладяла нечий сърдечен огън, тя виждаше и други неща, не само онова, което бе пред очите му, но и мислите, чувствата и желанията на този човек. И още – припламващи в най-ярката част на огъня, често потулени от мимолетни мисли и желания, тя съзираше пътеките пред него, видовете избор, които му предстояха, животът, който щеше да живее, ако избереше този или онзи път в идните часове и дни.

Пеги виждаше толкова много в сърдечните огньове на хората, че почти не познаваше своя собствен.

Понякога си представяше, че е самотно момче на вахта върху корабната мачта. Не че някога през живота си бе виждала кораб, като изключим саловете по Хио, а веднъж и шлеп на канала Ираква. Но беше чела книги, всички, които доктор Уитли Физикър й бе донесъл от Декейн. Оттам знаеше за вахтения на мачтата. Здраво стиснал такелажа, обвил ръце около мачтата, за да не падне, ако корабът внезапно се наклони или пък задуха неочакван вятър. Посинял от студ през зимата, поаленял от жега през лятото, той няма какво да прави по цял ден, освен да гледа празния син океан. Ако корабът му е пиратски, вахтеният следи за плячка, ако е китоловен кораб, търси следи от китове. На повечето кораби той просто търси земя, плитчини, скрити пясъчни рифове, оглежда се за пирати или за заклети врагове на националния флаг. През повечето дни той не вижда нищо, съвсем нищо, само вълни, гмуркащи се морски птици и бухнали облаци.

Аз съм в коша на вахтения, мислеше Пеги. Пратили са ме там преди около шестнадесет години, в деня на раждането ми. Оттогава не съм слизала, никога не са ме пускали да сляза, да си почина на тясната койка на най-долната палуба, никога не са ми позволявали да затворя люка над главата си или вратата зад гърба си. Винаги съм на пост, винаги гледам наблизо и надалеч. И понеже не гледам с телесните си очи, не мога да ги затворя, дори насън.

Не можеше да става дума за бягство. Без да се напряга, от своя таван тя виждаше:

Майка, известна на другите като Старата Пег Гестър, известна на себе си като Маргарет, готви в кухнята за многобройните клиенти, които се очакваха за вечеря. Не че има особена дарба за готвене, та домакинската работа й тежи – тя не е като Гърти Смит, която умее да приготви осоленото свинско така, че да има сто различни вкуса в сто различни дни. Дарбата на Пег Гестър са женските болести, акушерството и домашните заклинания, но за добрия хан е нужна вкусна храна, а сега, когато Старият Дядо почина, тя трябва да готви. Затова мисли само за кухнята и не може да понася да я прекъсват, особено дъщеря й, която се мотае из къщата почти без да проговори, а пък момичето е неприятно и невъзпитано, а беше толкова сладка и обещаваща, всичко в живота в даден момент се вгорчава…

Е, това вече беше истинско щастие – да знаеш, че собствената ти майка не се интересува от тебе. Няма значение, че Пеги познаваше и яростната всеотдайност на майка си. Да знаеш, че в сърцето на майка ти има и частица обич, не отнема и половината от обидата, че тя не те харесва.

Татко, известен на хората като Хорас Гестър, собственик на хана на реката Хатрак. Весел човек бе Татко, даже в момента е до вратата и разправя истории на един клиент, който не успяваше да си тръгне от хана. Двамата с Татко все се сещаха за още нещо, което да обсъдят. Да, този гост, пътуващ адвокат от Кливланд, смяташе, че Хорас Гестър е кажи-речи най-свестният гражданин на света. Ако всички хора бяха добросърдечни като него, нямаше да има престъпления и съответно работа за адвокати по горното течение на Хио. Всички така смятаха. Всички обичаха стария Хорас Гестър.

Но дъщеря му, факлата Пеги, виждаше сърдечния му огън и знаеше какво мисли той за това. Виждаше как хората му се усмихват, а той си казва: “Ако знаеха какъв съм в действителност, щяха да плюят в краката ми, да си тръгнат и да забравят, че някога са виждали лицето ми и са знаели името ми."

Пеги седеше в таванската си стая, а из целия град грееха сърдечни огньове. Най-силни бяха тези на родителите й, защото ги познаваше най-добре, на наемателите, отседнали в хана, и после на хората от градчето.

Мейкпис Смит и жена му Гърти с тримата сополанковци, които, когато не повръщаха или не се напишкваха, правеха бели – Пеги виждаше удоволствието на Мейкпис от оформянето на желязото, ненавистта към собствените му деца, разочарованието от жена му, превърнала се от прекрасно и недостижимо видение в рошава вещица, която крещеше първо на децата, а после със същия глас крещеше на Мейкпис.

Поли Уайзман, шерифът, обичаше хората да се страхуват от него, Уитли Физикър се сърдеше сам на себе си, защото медицината не помагаше в повече от половината случаи и всяка седмица той се сблъскваше със смърт, без да може да стори нищо. Нови хора, стари хора, фермери и занаятчии – тя гледаше през техните очи и вътре в сърцата им. Виждаше брачни легла, останали студени нощем, тайно пазени изневери в гузни сърца. Виждаше кражби от доверени чиновници, приятели и слуги, виждаше честните сърца на мнозина презряни и унижавани люде.

Виждаше всичко, но си мълчеше. Държеше си устата затворена. Не разговаряше с никого, защото нямаше намерение да лъже. Преди години бе обещала, че никога няма да излъже и спазваше обещанието си с мълчание.

Другите хора нямаха подобен проблем. Можеха да говорят и да казват истината. Ала Пеги не можеше да каже истината - познаваше тези хора прекалено добре. Знаеше от какво се страхуват те, какво желаят, какво са извършили и че биха я убили или пък биха се самоубили, ако някога научеха, че тя знае. Дори онези, които не бяха сторили нищо лошо, щяха да се срамуват, че тя знае тайните им мечти или скрити налудности. Затова никога нямаше да може да говори откровено с тези хора, иначе все нещо щеше да си проличи. Може би не дума, а само завъртане на главата, или пък избягване на някаква тема, и те щяха да разберат, че тя знае, или да се уплашат, че тя знае, или пък само да се уплашат. Само страхът, макар неназовим, можеше да унищожи най-слабите.

Тя бе на вахта през цялото време, сама на върха на мачтата, хваната за въжетата и виждаше повече, отколкото искаше, без да й остане дори минута за себе си.

Когато не се раждаше бебе, което тя трябваше да иде да погледне, все някакви хора бяха в опасност нейде и трябваше да им се помогне. Нямаше смисъл и да спи. И без това никога не спеше напълно. Част от нея непрестанно гледаше и виждаше горящия огън, виждаше проблясъка.

Като сега. В същия този миг погледна към гората и го видя. Сърдечен огън, който гореше много надалеч.

Тя се спусна натам – не телом разбира се, тялото й остана на тавана – но като факла тя знаеше как да погледне отблизо далечните сърдечни огньове.

Беше млада жена. Не, момиче, по-малко от нея дори. Отвътре звучеше странно, тя разбра веднага, че родният език на това момиче не е английски, нищо че тя вече мислеше и говореше на английски. Мислите й бяха завъртяни и особени. Ала има неща, по-дълбоки от следите, оставените в мозъка от думи. Малката Пеги веднага видя всичко - бебето в ръцете на момичето, застанало на брега на реката с ясното съзнание, че ще умре, ужасът, очакващ я в плантацията и какво бе сторила снощи, за да избяга.