Миналата седмица купих сурови орехи и лешници от пазара, лешниците ги опекох със сол и станаха фантастични. Мисля, че никога повече няма да си купя готови печени, да не говорим пакетирани. Следва разказ за приложението на орехите.
Рада ми избра една от най-трудните рецепти за сладки с орехи от готварската книга, с което свърши половината работа, а именно - вземането на решение какво да се прави. В рецептата, освен зададените орехи, имаше и мая. За последно съм ползвала мая преди 2-3 години, ако не и повече, но нямаше мърдане - пратих я да купи прясно мляко и мая. Маята при всички случаи е по-добре да е прясна, а не суха.
Значи, маята се разтваря в половин чаена чаша мляко, в него се слага и сол. 125 г масло се разтопява и се смесва с 2 лъжици пудра захар, прибавя се млякото и в цялото нещо се слагат 360 г брашно. Да пукна, ако знам колко са 360 г. брашно, а не можах да намеря в коя от книгите ми има нормални мерки, затова сипвах, докато стана тесто. Тестото престоява половин час и тук имахме малък семеен скандал. Питам Рада колко е часът.
Тя: 3:15.
Аз: В колко трябва да разточим тестото, щом втасва половин час?
Тя: В три без петнайсет.
Аз: Три без петнайсет е по-рано от три и петнайсет, Рада!
Последваха няколко безумни налучквания, нито едно от които не беше вярното и аз й се ядосах. Рада всъщност познава часовника от 2 месеца, но понякога ме застрелва с отговори от типа на "два без петдесет и пет" и "четири и единайсет". Не претендирам да бях много търпелива, аз ставам за учител на гениални люде - обяснявам страхотно, но по веднъж... Впрочем в учебника по математика часът се учи някъде края на първия срок на втори клас. Може би трябваше да изчакам, но пък Рада толкова моли баба си за онзи чудесен розов часовник в подлеза на "Младост" в Бургас...
Така, тестото втаса, а междувременно се намеси Мъжът в семейството (тм) с миксера. Миксерът ми е от 1994 г., български и все още ми върши работа, но е може би време да си купя нов. Сместа за сладките е два белтъка, 160 г. пудра захар (около половин-една чаша, моля ви) и 200 грама смлени орехи. Аз нямам и мелачка за орехи, та ги нарязах. Имаше и кратък eicte момент, в който Рада възкликна, четейки "Дневникът на Пластелинко": "А, и тук се отделят белтъци от жълтъци!" Принципно разбиването на белтъци е трудоемко и съответно не спада в графата "любими занимания", но беше забавно да видиш изумлението на децата от превръщането на лигавата пихтия в пухкав сняг.
Тестото се разделя на две части и се разточва. Намазва се със сместа, която сигурно трябва да е по-гъста, отколкото беше нашата, но Мишо го заболяха ръцете да държи миксера. Навиват се на руло и се нарязват на парчета дебели около сантиметър. При нас тук стана мазало, сместа се разтече, сладките изобщо нямаха охлювоподобен вид (споменах ли, че се казват "охлювчета"?). Пекат се на умерена фурна до светлокафяво и накрая стават приятни на вкус, особено ако се поръсят с пудра захар, смесена с ванилия.
Всичко това го правих, за да свикнат децата с работата в кухнята (Рада вече знае, че миенето на чинии е част от готвенето, не само от яденето) и да им осигуря закуска без Е-та. В домашно приготвения сладкиш знаеш какво слагаш. Да, губиш си времето, но хайде да не почвам пак за какви безброй други неща човек си губи времето. Ето още една снимка - все още нямам осветление в кухнята, но пък липсват боклуците, използвани в кулинарната фотография. Според мен резултатът е сладки, които приличат на извънземни охлюви:)
Рада ми избра една от най-трудните рецепти за сладки с орехи от готварската книга, с което свърши половината работа, а именно - вземането на решение какво да се прави. В рецептата, освен зададените орехи, имаше и мая. За последно съм ползвала мая преди 2-3 години, ако не и повече, но нямаше мърдане - пратих я да купи прясно мляко и мая. Маята при всички случаи е по-добре да е прясна, а не суха.
Значи, маята се разтваря в половин чаена чаша мляко, в него се слага и сол. 125 г масло се разтопява и се смесва с 2 лъжици пудра захар, прибавя се млякото и в цялото нещо се слагат 360 г брашно. Да пукна, ако знам колко са 360 г. брашно, а не можах да намеря в коя от книгите ми има нормални мерки, затова сипвах, докато стана тесто. Тестото престоява половин час и тук имахме малък семеен скандал. Питам Рада колко е часът.
Тя: 3:15.
Аз: В колко трябва да разточим тестото, щом втасва половин час?
Тя: В три без петнайсет.
Аз: Три без петнайсет е по-рано от три и петнайсет, Рада!
Последваха няколко безумни налучквания, нито едно от които не беше вярното и аз й се ядосах. Рада всъщност познава часовника от 2 месеца, но понякога ме застрелва с отговори от типа на "два без петдесет и пет" и "четири и единайсет". Не претендирам да бях много търпелива, аз ставам за учител на гениални люде - обяснявам страхотно, но по веднъж... Впрочем в учебника по математика часът се учи някъде края на първия срок на втори клас. Може би трябваше да изчакам, но пък Рада толкова моли баба си за онзи чудесен розов часовник в подлеза на "Младост" в Бургас...
Така, тестото втаса, а междувременно се намеси Мъжът в семейството (тм) с миксера. Миксерът ми е от 1994 г., български и все още ми върши работа, но е може би време да си купя нов. Сместа за сладките е два белтъка, 160 г. пудра захар (около половин-една чаша, моля ви) и 200 грама смлени орехи. Аз нямам и мелачка за орехи, та ги нарязах. Имаше и кратък eicte момент, в който Рада възкликна, четейки "Дневникът на Пластелинко": "А, и тук се отделят белтъци от жълтъци!" Принципно разбиването на белтъци е трудоемко и съответно не спада в графата "любими занимания", но беше забавно да видиш изумлението на децата от превръщането на лигавата пихтия в пухкав сняг.
Тестото се разделя на две части и се разточва. Намазва се със сместа, която сигурно трябва да е по-гъста, отколкото беше нашата, но Мишо го заболяха ръцете да държи миксера. Навиват се на руло и се нарязват на парчета дебели около сантиметър. При нас тук стана мазало, сместа се разтече, сладките изобщо нямаха охлювоподобен вид (споменах ли, че се казват "охлювчета"?). Пекат се на умерена фурна до светлокафяво и накрая стават приятни на вкус, особено ако се поръсят с пудра захар, смесена с ванилия.
Всичко това го правих, за да свикнат децата с работата в кухнята (Рада вече знае, че миенето на чинии е част от готвенето, не само от яденето) и да им осигуря закуска без Е-та. В домашно приготвения сладкиш знаеш какво слагаш. Да, губиш си времето, но хайде да не почвам пак за какви безброй други неща човек си губи времето. Ето още една снимка - все още нямам осветление в кухнята, но пък липсват боклуците, използвани в кулинарната фотография. Според мен резултатът е сладки, които приличат на извънземни охлюви:)
3 comments:
Най-важното е, че са ставали за ядене :) пък и са били някак си... с педагогическа цел :)
Напоследък все повече се убеждавам колко много внимание се отделя на външния вид на храната, и колко той изобщо не е предпоставка тя да бъде най-малкото вкусна, да не говорим пък за здравословна.
А за пластмасовите, хартиени и дантелени "украси", както и така наречените сачми (които все пак са ядливи), разположени върху нещо, което ще сдъвчеш в крайна сметка, изобщо няма да отварям дума :)
@ alita
wow! друго си е да го чуеш от авторитет в областта:)
ще се аргументирам с теб, да знаеш;)
педагогическата цел може да се изпъни и с най-обикновена баница или кекс който се забърква за нула време:) поуката от нашето упражнение беше, че можеш да положиш сума ти усилия за някаква работа и накрая резултатът да не става. аз и рада ядохме, но миш каза, че сладките са гадни.
но съм им обещала другия път да се пробваме на chocolate chips cookies!
Fast Food: Ads vs. Reality
Не че е много изненадващо, но все пак е нещо като reality check.
Боян
Post a Comment