Не помня къде бях намерила горния цитат от Халил Джубран като малка, но си го носех в едно тефтерче с мисълта, че ако някой ден имам свои деца, на стената ще има плакат с тези думи. Още тогава съм била наясно с необходимостта на човек да му се напомня това, което знае и вярва, защото иначе забравя, но не съм знаела за принципа "if you don't look, it's not there" (който за съжаление няма такова catchy съкращение като eicte).
Какво ще е отношението ти към децата зависи от това, какво ти е отношението към хората по принцип. Ако си смачкан мизантроп и циник, едва ли ще раздаваш слънчеви усмивки на децата си, но пък ти тогава трудно би намерил и партньор, с когото да си ги направиш, така че проблемът се решава по еволюционен път:Р Майтапа настрана, децата са просто хора, които присъстват осезаемо в живота ти - както родителите и роднините, най-близките ти приятели, любимите ти писатели и музиканти, хората, в които си бил влюбен, семейния партньор. Отношенията ти с тези групи хора до голяма степен наподобяват отношението ти към децата и това е свързано с последователността и интегритета на личността ти. Да, човек се променя в хода на живота и е различен, следователно различен тип родител на 20 и 30 години (или 60, виж Пол Макартни), но не ЧАК толкова различен. В смисъл, ако чакаш да ти дойде акълът в главата на 40 и тогава да станеш баща, имам лоша новина за теб.
Онзи ден, докато отивахме с Рада да вземем Миш от градина, си говорихме за положителните и отрицателните качества на членовете на нашето семейство. (За протокола, тя ми измисли само три положителни - че съм работлива, имам чувство за хумор и третото го забравих:D Затова пък отрицателни имах колкото искаш.) А едно от положителните качества на Рада е, че има много вярна преценка за хората. Ужасявам се от мисълта как ще гледа през тях, като порасне... Аз се опитах да й обясня, че положителните и отрицателните качества са свързани - например желанието да си изпълнителен и да правиш всичко, което госпожата ти каже, може да е както хубаво, така и лошо, в зависимост от контекста. А това, че мислиш много бързо и говориш още по-бързо в повечето случаи е отрицателно качество, но има ситуации в живота, когато проблемите трябва да се решат светкавично и тогава това качество е много полезно. Мисля, че не ме разбра, ама има време.
От откъслечни неща, които чета напоследък из нета, оставам с впечатление, че като цяло жените не искат да имат деца, защото са досадни, от тях погрозняваш, отнемат ти много време, искат грижи, затъпява се, уморително е. Вчера си говорих с френдка, която ми обясни как децата са огромна отговорност и по-добре да абортираш, отколкото да родиш и да си оставиш детето, което било непростимо. Хем това е човек, който е тотален морален релативист и смята, че няма неща като "трябва", че всичко е относително и изобщо смисълът на живота е да си гледаш кефа. Обаче да родиш дете и да го оставиш е нещо много лошо според нея. Явно всички си имаме sacred cows...
Може би неслучайно идеализираме родителството, преди да имаме деца. Най-общо идеализирането се изразява в "аз няма да правя Х като моите родители";) Моите деца са много различни от мен (освен на външен вид) и не ми е трудно да си припомням, че не са моя собственост. Прекарвам с тях повече време, отколкото средния родител, но въпреки това имам усещането, че ми се изплъзват, че прекараното с мен време не е качествено, че не им давам това, от което имат нужда (а кой решава от какво имат нужда? пак аз?), че искам да избягам от отговорностите и задълженията си. Но си припомням колко много исках Рада след двата неуспешни опита преди нея. Припомням си как Михаил можеше да го няма, ако бях си гледала кефа малко по-последователно. Припомням си и други неща, които няма да споделя. Затова не съжалявам, че ги има и знам, че всеки ден с тях е важен, дори никой от нас да не го усеща.
Довечера ще си направим пак заедно сладкиш, ще редим пъзел и ще се опитам да ги прегръщам по-често, защото Рада прочете това в блога на Зи.
От откъслечни неща, които чета напоследък из нета, оставам с впечатление, че като цяло жените не искат да имат деца, защото са досадни, от тях погрозняваш, отнемат ти много време, искат грижи, затъпява се, уморително е. Вчера си говорих с френдка, която ми обясни как децата са огромна отговорност и по-добре да абортираш, отколкото да родиш и да си оставиш детето, което било непростимо. Хем това е човек, който е тотален морален релативист и смята, че няма неща като "трябва", че всичко е относително и изобщо смисълът на живота е да си гледаш кефа. Обаче да родиш дете и да го оставиш е нещо много лошо според нея. Явно всички си имаме sacred cows...
Може би неслучайно идеализираме родителството, преди да имаме деца. Най-общо идеализирането се изразява в "аз няма да правя Х като моите родители";) Моите деца са много различни от мен (освен на външен вид) и не ми е трудно да си припомням, че не са моя собственост. Прекарвам с тях повече време, отколкото средния родител, но въпреки това имам усещането, че ми се изплъзват, че прекараното с мен време не е качествено, че не им давам това, от което имат нужда (а кой решава от какво имат нужда? пак аз?), че искам да избягам от отговорностите и задълженията си. Но си припомням колко много исках Рада след двата неуспешни опита преди нея. Припомням си как Михаил можеше да го няма, ако бях си гледала кефа малко по-последователно. Припомням си и други неща, които няма да споделя. Затова не съжалявам, че ги има и знам, че всеки ден с тях е важен, дори никой от нас да не го усеща.
Довечера ще си направим пак заедно сладкиш, ще редим пъзел и ще се опитам да ги прегръщам по-често, защото Рада прочете това в блога на Зи.
No comments:
Post a Comment