just another vision,
washed away with the tide
washed away with the tide
Преди около седмица лампата в кухнята угасна. Смяната на (енергоспестяващата;) крушка не помогна, явно повредата е в ключа, но аз ключ не мога да ремонтирам, а с майстори нямам време и нерви да се занимавам. Резултатът беше вечеря на свещи. Моите маймунки умират за свещи, аз също, колекцията беше понамаляла, та я попълних с торба разноцветни свещи от супермаркета. Пренесох и настолната лампа от бюрото на плота в кухнята и се оправяме така.
Всичко около мен се разпада и борбата с ентропията изглежда засега се печели от врага. Насърчена от успешната смяна на скъсания простор на балкона, реших да премина към по-високо ниво - смяна на пантите на вратата на гардероба в спалнята. (Гардеробът е гардероб с история - сигурно е 30-годишен, защото е старият гардероб от едновремешната ми детска стая, преди 15 години заменен с нов. Като го донесохме, му сложихме светло фолио и стана... почти като нов...). Пантите се счупиха още през лятото, но аз, както обикновено, търпя, докато не стане нетърпимо. И сега, о, чутовна битка, се заех да ги демонтирам с помощта (кхъм) на децата, които за всякакви такива омразни на мен дейности проявяват див ентусиазъм.
След като с много зор свърших преждеспоменавшата дейност, настана моментът на истината, а именно - закупуване на нови панти. Срещу нас има магазин за железария, където двете продавачки вече четири години ме гледат съжалително като почна да обяснявам какво ми трябва. Този път носех старата панта и жената ми продаде три нови, ужким същите. Да, ама не. Преди 30 години са ги правили по-различно и сега мястото за слагане на винтчетата е различно. Думите "бургия", "дрелка", "бормашина" и техните английски еквиваленти почнаха настойчиво да си пробиват път (pun unintended) от подсъзнанието към съзнанието ми. Просто не можех да ида пак в същата железария и днес се замъкнах в РУМ-а, където има и такъв магазин и попитах бабката зад тезгяха с какво се пробиват дупки на врата на гардероб. "С бормашина", отвърна тя и сърцето ми прескочи удар. Жената явно се смили над мен и каза, че имало и по-тъп начин за пробиване, а именно с пирон и чук. Настоя да ми подари един пирон, а аз си купих един чук. (Децата: "Ура, чук! Има червена дръжка!")
В 16:30 като се събуди Миш, забих първия пирон в ковчега на дърводелската си некомпетентност. Уви, оказа се, че ако сега трябваше да уча "Трудово обучение", "Домашен бит", "Сръчни ръце" или както там се казва този перверзен предмет, пак щях да имам максимум 4. След много шум и радостни писъци от децата, съм пробила около половината от първата дупка. Рада пожела и тя да удря с чука (с червената дръжка!), но аз й казах, че ако си удари пръстите, повече никога няма може да свири на пиано. Тя напоследък е голям фен на пианото, та се поколеба. Сега вратата на гардероба лежи на пода в спалнята, заобиколена с отвертки, винтове, чукове, пирони, парчета смачкано самочувствие и тонове себененавист. След още няколко (или нула) подобни случки наистина повече няма да погледна мъж, защото ще си спомням за чука с червената дръжка.
Очаквайте продължение.
7 comments:
Тази епопея трябваше да я запишеш с камера в черно-бял режим и без звук. След това да я пуснеш на забързан кадър и да и монтираш весела музичка - Чарли Чаплин ряпа да яде:)
Колкото до дупките - можеш да навиваш винта и без дупка, а директно в дървото, но иска здрава ръка и отвертка.
@ gregory
нямам камера:)
но! имам винтове, ще взема да пробвам, мерси.
Пантите, особено старите и българските, са най-гадното нещо. В комбинация с врати и странИци от талашит се получава "мисията невъзможна".
Винтовете за дърво се завиват направо в дървото. Винтовете за метал - не. :) Все пак често е добре да се направи дупка за винта (с по-малък диаметър от него), особено в талашит, защото иначе е много трудно да се завие винтът.
Успех в борбата.
Боян
@ Боян
ще пробвам, ще докладвам. от съпричастието ви малко ми понамаля ненавистта, де.
но не достатъчно:D
Дори да не свириш на пиано не е приятно да се удариш с чук.Едно приемливо решение е да държиш пирона с щипка за пране-ударите са доста по-смели и силни,т.е. вършат работа:)Успех!
Ok, so this is gonna sound utterly high-schoolish (no wonder), but I want to say it anyway:
Please don't stop writing. I can't pretend I understand a nail-full of what your life is like, and I'm certain it is a tough, though rewarding, job to get done, and I do see how one can feel under the weather, but, to re-cite a popular hallmark classic, it's just winter. And winter passes. After all all wardrobes are just magical doors to other worlds, so, hinge or no hinge, you can still hide inside.
I'm not very good at giving comfort, much more proficient in recieveng it, but I think you'll get me. You've walked this far, and we all know you'll walk the rest, why not try to enjoy it, since you're gonna have to pull it off anyway.
On a little more selfish note - you truely ARE inspirational. I've been re-reading your posts ever since I stumbled upon your blog (not that long ago), and I honestly envy you for what you have and what you are - it's pretty fairy-taleish if you look it from a different angle, you and your children (who are marvelous, by the way) against the bitter cruel chauvinistic world... Got a bit carried away here, but my point is that we, I, need to read you (that sounds a little creepy, sorry if you think I'm stalking you), need to live through the things you do, because it reminds us, me that you don't have to be humongous to be great and that little daily earthquakes are actually not as disastrous as they seem at first. And that's a priceless lesson to teach.
@ army of a boy
thank you. you just have no idea how much this meant to me.
Post a Comment