Вчера сутринта почти получих инфаркт като ми се стори, че съм изгубила ключовете от колата. Малко преди това в училищния двор забелязах, че ходя с отворена и обърната наопаки чанта и въображението ми веднага започна да рисува параноични сценарии, при които ми открадват ключовете И колата. Закарах Миш с резервните ключове и се прибрах отчаяно вкъщи. Затърсих навсякъде и, разбира се, ги намерих скрити под една покривка. Преди това обаче се заклех, че ще сложа ред в хаоса в бита и битието ми, защото така повече не може да продължава.
Започнах със систематично изхвърляне на неща от килера - плакати на Металика, стари планинарски раници и разни дреболии. Има какво още да се желае - има примерно бели престилки, древни лекции и учителски материали и много касети. Последните съм решила да ги даря на някой дом за деца, лишени от родителска грижа, както им се вика сега, заедно с видеокасетите, които вече не ползваме. Само при мисълта за усилието, което трябва да положа, за да намеря такъв, ми прилошава, но пък времето е по-важно от парите. Не се сещам къде другаде може да има касетофон и видео.
Хаотичното в живота като че ли е основно външно, защото откакто излязохме от болницата съм с усещането, че съм преминала точката на критично натрупване на неприятности. Пребивавам в особено състояние на вътрешен покой, който се разклаща за кратко от събития като гореописаното, но после отново преминавам на кота 0 и всичко е наред. Както е рекъл Лао Дзъ: "Който не роптае срещу съдбата си, е неизменно и винаги удовлетворен." Мъдро, мм?
Отивам да гледам оптимистично кино - Sunshine - и да пия бира.
*Това е заглавието на новия албум на DT, който leak-на месец преди официалната дата на издаване. За пръв път не ми допадна, явно не съм на вълна технично-виртуозна музика. Затова пък слушам с наслада Тимо Раутиайнен, "Дете на безмълвна зима".
No comments:
Post a Comment