Stardust We Are

I'm not the only one
Staring at the sun

Отидох да гледам Sunshine с противоречиви очаквания - бях чула мнения, вариращи от "трябва да ми плащат, за да гледам такъв филм" до "9/10". Навремето бях поразена от "Трейнспотинг", "Плажът" е един от малкото филми, на които съм си излизала по средата, а Килиън Мърфи помнех само от "Батман в началото" като персонаж, достоен да краси всеки кошмар.

Филмът е задължителен, точка. Задължително е също така абстрахирането от представите за научна фантастика, защото научното във филма е сведено до минимум, нищо, че главните герои са "учени и астронавти". Когато името на кораба във филм с такъв сюжет е "Икар", веднага разбираш, че авторите си правят гаргара с теб. Когато корабът се показва двайсетина пъти и се влачи по екрана като в Space Balls, очевидно през това време трябва да мислиш за други неща, а не за алогичните сюжетни скокове. Когато видиш дребничките човечета, носещи се в космоса и огромното кълбо газ наблизо, ако не се запиташ "какво означава да си човек", просто си поискай парите обратно.

"Само ти можеш да спасиш човечеството" е синдром на психическо заболяване, което не става по-малко тъжно от това, че е показано на филм. Гледали сме много филми с поставени при екстремни обстоятелства хора, които страдат от личностни разстройства. Тук изкривяването е доведено до съвършенство - от мимиките до потрепването на гласа. Всички актьори играят страхотно (Мишел Йо ми е любима, винаги съм казвала, че ако бях мъж, щях да съм тотално безразличен към европейките;), Килиън Мърфи обаче обира овациите с психопатското си излъчване, особено при репликата: "Животът на един човек срещу спасяването на човечеството?" Благородната кауза не оправдава нищо, просто ти дава удобен повод да дадеш простор на мегаломанията си. Границата между мания за величие и саможертва в името на доброто за останалите е много тънка - и това една от причините този филм така да ме разтърси. Границата винаги е много тънка, защото сме живи хора. Докато сме живи, съществува риск от повреда, повече при нас, отколкото при машините. Предмониторното и задволанното устройство са винаги по-опасни от всякакви природни стихии и нефункциониращ хардуер.

Не съм особен почитател на хоръра, а когато хорър-герои употребяват думите "Бог", "рай" и "ангел", това ме изкарва от равновесие. Метафизиката на филма е под всякаква критика (светлият хуманизъм срещу мракобесния религиозен фанатизъм, я пак?) и е сведена до слънцепоклонничество в най-чист вид, което е напълно обяснимо, предвид особено красивите кадри във филма. Лудият от финала вероятно говори за Слънцето като казва "моя Бог", а човешките жертвоприношения на двата кораба предизвикват дълбок атавистичен страх. Сблъсъкът между двамата wannabe месии е психеделична картина, която ми напомни за най-доброто от "Трейнспотинг" и ме надруса с адреналин. Възможно е прагът ми да е нисък, но определено ме побиха тръпки отвсякъде, както е редно да се чувства човек като гледа психологически трилър. Ще взема да гледам "28 дни по-късно" все пак:)

Sunshine е красив и страшен филм. Красивото, както и страшното, може да са крайно субективни категории, зависи на коя философска школа си поклонник. Субективно, отдавна не бях улавяна за гърлото по този начин, някои сцени сякаш бяха направени специално да активират жлезите с вътрешна секреция. Въпреки хай-тек претенциите си, той ни праща в дълбините на колективното несъзнавано, където хората умилостивяват божеството Слънце и са омагьосани от властта му над нас. Абсолютно омагьосващ и хипнотизиращ, за което спомага и музиката. Ето един химн в заключение:)

We sacrifice unto the undying, shining
swift-horsed Sun. When the light of the Sun waxes
warmer, then up stand the angels, by hundreds
and thousands: they gather together its Glory, they make
its Glory pass down, they pour its Glory upon the earth
made by Ahura, for the increase of the world of
holiness, for the increase of the creatures of holiness,
for the increase of the undying, shining, swift-horsed Sun.

Из Зенд-Авеста