Here's an excerpt from his novel Mister Vertigo. I have become a better translator since then:)
ГЛАВА 3
Дълго време след това бях болен. Тялото ми беше в огън и треската ме изгаряше така, че ми се струваше, че следващото ми местообиталище ще е дървеният ковчег. Прекарал съм първите дни в къщата на госпожа Уидърспун, в унес на горния етаж в стаята за гости, но не си спомням нищо от това. Нито помня как се ме отвели в къщи, нито пък каквото и да било друго още няколко седмици. Според техните думи щял съм да бъда пътник, ако не е била майка Сю - или майка Сиукс, както я нарекох по-късно. Тя седяла до леглото ми денонощно, сменяла компреси и наливала в гърлото ми течност с лъжица, и три пъти дневно ставала от стола си и танцувала около леглото ми, отмервайки особения ритъм на индианския си тъпан и напевно рецитирала молитви към Великия Дух, умолявайки го да се смили над мен и да ме изцели. Мисля, че това не е навредило, тъй като никакъв професионален лекар не е бил викан да ме преглежда и като се има предвид, че аз наистина дойдох на себе си и се възстанових напълно, възможно е именно нейната магия да ме е излекувала.
Никой не нарече моята болест с медицинското й име. Аз реших, че тя е била резултат от часовете, прекарани навън в бурята, но господарят отхвърли това обяснение като неправдоподобно. Това било Болестта на битието, каза той, и непременно щяла да ме сполети рано или късно. Организмът ми трябвало да се пречисти от отровите, преди да мога да премина на следващия, по-горен етап от обучението си и вместо това да се проточва още шест или девет месеца (с безброй стълкновения помежду ни), процесът е бил скъсен от нашата непредвидена среща в Уичита. Сътресението ме довело до покорство, каза той, и съм бил смазан от знанието, че никога няма да възтържествувам над него, и този психически удар бил искрата, породила болестта. След това злобата беше изчезнала от мен и когато се разбудих от кошмара на близостта до смъртта, набралата омраза в мене се беше превърнала в обич.
Не искам да противореча на мнението на господаря, но ми се струва, че моето обръщане на 180 градуса е било далеч по-просто от това. Може би е започнало съвсем скоро след като треската ми намаля. Събудих се и видях Майка Сиукс, която седеше до мен с една от нейните захласнати, блажени усмивки на лицето.
- Я гледай - проговори тя - моето малко Уолтърче се завръща в земята на живите. - В гласа й имаше такава радост, такава очевидна загриженост за здравето ми, че нещо в мен се разтопи.
- Не се шашкай, сестро, - казах аз, почти без да съзнавам какво говоря. - Само малко бях задрямал.
Веднага след това затворих очи и пак потънах във вцепенението си, но точно когато се унасях, ясно усетих как устните на Майка Сиукс докосват лекичко бузата ми. Това беше първата целувка, която получавах, откакто майка ми беше умряла. Тя ми вля такава светла и приветлива топлота, че разбрах, че не ме интересува откъде идва. Ако тази набита индианска скуоу искаше да ме души така, тогава, за Бога, нека, нямаше да й преча.
Мисля, че това беше първата стъпка, но имаше и други случаи, не най-маловажният от които стана едва няколко дни по-късно, когато треската ми наново се бе усилила. Тъкмо щях да изпълзя от леглото, за да се опитам да използвам гърнето, но когато отлепих уши от възглавницата, дочух шепот пред вратата ми. Господарят Йехуди и Езоп стояха в коридора, заети с приглушен разговор и макар че не можех да доловя всичко, което казваха, чух достатъчно, за да схвана основното.Отвън Езоп спореше с господаря, опълчваше се срещу него и му казваше да не е толкова строг с мен. Не можех да повярвам на ушите си. След всички проблеми и неприятности, които му бях причинил, аз се почувствах смъртно засрамен от себе си,когато разбрах, че Езоп е на моя страна. “Ти му изстиска душата”, казваше той, “ и ето го сега лежи на смъртния си одър. Не е честно, господарю. Зная, че е скандалджия и негодяй, но в сърцето му няма само бунтарство. Почувствал съм го и съм го видял със собствените си очи. И дори и да греша, той пак не заслужава да се отнасяш с него така. Никой не го заслужава.”
Беше необикновено да слушаш как някой се застъпва за теб така, но още по-необикновено беше това, че тирадата на Езоп не беше напразна. Същата нощ, докато се обръщах и въртях в тъмнината, Господарят Йехуди сам се промъкна в стаята ми, седна на наквасеното с пот легло и взе ръката ми в своята. Аз не отворих очи и не издадох звук, като се преструвах на заспал през цялото време, докато той беше там.
- Не умирай, Уолт - тихо промълви той, сякаш си говореше сам. - Ти си един малък здрав пич и още не ти е дошло времето да предаваш Богу дух. Чакат ни велики дела, чудеса, които не можеш дори да си представиш. Сигурно си мислиш, че съм против теб, но това не е вярно. Аз просто знам кой си ти и знам, че можеш да се справиш с всичко това. Ти имаш дарбата, сине, и аз ще те заведа по-далеч от всички досега. Чуваш ли ме, Уолт? Казвам ти да не умираш. Казвам ти, че имам нужда от теб и че не бива да умираш и да ме изоставяш.
Чувах го, естествено. Думите му достигаха до мен силни и ясни и колкото и да се изкушавах да отговоря, потиснах импулса и замълчах. Последва дълга тишина. Господарят Йехуди седеше в тъмнината и галеше ръката ми и след малко, ако не съм сбъркал, ако не съм задрямал и сънувал това, което стана после, аз чух, или поне ми се стори, че чувам, прекъснати хлипове, почти недоловимо боботене, което се разнасяше от гърдите на огромния мъж и пронизваше тишината на стаята - веднъж, дваж, дузина пъти.
Би било преувеличено да се твърди, че веднага съм се отказал от подозренията си , но няма съмнение, че отношението ми започна да се променя. Бях разбрал, че бягството е безсмислено и щом се бях закотвил там, независимо дали ми харесваше или не, аз реших да се възползвам максимално от дадените ми възможности. Може би близостта на смърттта допринесе с нещо за това, не зная, но когато станах от болничното легло и стъпих отново на крака, предразсъдъците ми бяха се изпарили. Бях толкова щастлив, че пак съм здрав, че вече не ме интересуваше, че живея заедно с вселенската измет. Те бяха странна и непривлекателна пасмина, но въпреки непрестанното ми мърморене и лошото ми държане, всеки от тях бе проявил известна привързаност към мене и щеше да е проява на кретенизъм от моя страна да не го забележа. Може би всичко се свеждаше до факта, че постепенно свиквах с тях. Ако гледаш нечие лице достатъчно дълго време, накрая ще помислиш, че гледаш своето собствено.
Всичко гореказано обаче не означаваше, че животът ми стана по-лесен. За известен период той стана даже по-ужасен от преди. Само защото донякъде бях задушил съпротивата си, това не ме променяше кой знае колко - оставах си все същия многознайко, все същия войствен хлапак, който си бях откакто се помнех. Наближаваше пролет и по-малко от седмица след оздравяването ми вече бях на полето, орях и сеех, трудех се като някой мърляв, загубен селяндур. Ненавиждах физическия труд и като се има предвид, че той изобщо не ми се удаваше, аз гледах на тези дни като на наказание, едно безкрайно изпитание с мазоли, кървави пръсти на ръцете и натъртени пръсти на краката. Но поне не бях там сам. И четиримата работехме заедно приблизително един месец, като отложихме всички останали дела, забързани да засеем навреме царевицата, пшеницата, люцерната и овеса, както и да подготвим почвата на зеленчуковата градина на Майка Сиукс, която щеше да ни храни цяло лято. Работата беше прекалено тежка, за да се мотаем и да разговаряме, но сега вече имах слушатели, на които да се оплаквам и всеки път, когато изтърсех някоя от злъчните си забележки, аз успявах да накарам някой да се разсмее. Това беше голямата разлика между времето преди и след боледуването ми. Устата ми не спираше, но докато преди коментарите ми се възприемаха като злобни, неблагодарни ужилвания, сега вече бяха просто шегички, шумно дърдорене на малък шут.
Господарят Йехуди се трудеше като вол, бъхтеше сякаш бе роден да обработва земята, и винаги успяваше да свърши повече от останалите нас, взети заедно. Майка Сиукс работеше равномерно, усърдно, мълчаливо и напредваше постоянно изгърбена, а огромният й задник сочеше небето. Тя произлизаше от раса на ловци и воини, и земеделието за нея беше толкова неестествено, колкото и за мен. Колкото и да съм бил неумел, обаче, Езоп бе още по-зле от мен и за мен бе утешително да знам, че той, също като мен, не беше никак очарован от това да си губи времето с тази черна работа. Искаше да се прибере да си чете книгите, да си мечтае мечтите и да измисля нови идеи и макар че никога не се противопостави открито на господаря с оплакване, той реагираше особено отзивчиво на смешките ми и прекъсваше остроумията ми със спонтанния си кикот и всеки път смехът му излизаше като силно “амин”, сякаш да ме увери, че съм ударил десятката. Дотогава бях смятал Езоп за послушко, за навъсен безобидко, който винаги спазва правилата, но след като чух смеха му на полето, започнах да си променям мнението за него. В тези изкривени кости имаше повече интересни неща, отколкото си мислех, и въпреки неговата сериозност и известна надутост, той искаше да се забавлява като всяко друго петнайсетгодишно момче. Аз му предлагах комична пауза - острият ми език го гъделичкаше, а куражът и наглостта ми повдигаха духа му. С течение на времето разбрах, че той вече не е досадник или съперник. Той беше приятел - първият истински приятел, който някога бях имал.
Нямам намерение да се лигавя и санименталнича, но в момента разказвам за детството си, за пъстротата на най-ранните си спомени и при липсата на приятелства в по-късните години, връзката ми с Езоп заслужава да се отбележи. Не по-малко от самия Йехуди, той ми повлия така, че промени моята личност, промени пътя и същността на живота ми. Не говоря само за предразсъдъците си, стария си вещерски навик да не гледам по-надълбоко от кожата на човека, но и за самия факт на приятелството, връзката, която ни сплоти. Езоп стана мой другар, моята котва в морето на безвидното небе - без неговата подкрепа, аз не бих намерил смелост да понеса мъченията, които ме погълнаха през следващите дванайсет или четиринайсет месеца. Господарят беше плакал в мрака на болничната ми стая, но щом оздравях, той се превърна в робски надзирател, който ме подлагаше на такива агонии, каквито не трябва да изпита никое живо същество. Когато си спомням онези дни, се удивявам, че не умрях, че съм все още тук, за да разкажа за тях.
Когато сеитбата свърши и храната ни легна в земята, започна истинският труд. Беше скоро след десетия ми рожден ден, в една красива утрин в края на май. Господарят ме придърпа след закуска и прошепна в ухото ми:
- А сега се стегни, момчето ми. Шоуто скоро ще започне.
- Искаш да кажеш, че това досега не беше шоу? - рекох аз. - Поправи ме , ако греша, но мислех, че досегашното тътрузене беше най-голямото шоу, в което съм участвал, откакто за последен път играх на дама.
- Обработването на земята е нещо отделно, еднообразно, но необходимо задължение. Но сега ще обърнем мислите си към небето.
- Искаш да кажеш като птиците, както разправяше?
- Точно така, Уолт, също като птиците.
- Значи все още си навит за онзи план?
- Страшно съм навит. Сега ще преминем на тринайстия етап. Ако правиш каквото аз кажа, до една година след идната Коледа ти ще се отделиш от земята.
- Тринайсетият етап ли? Искаш да кажеш, че вече съм преминал дванадесет?
- Точно така, дванайсет. И с всеки един от тях се справи блестящо.
- Егати . И през цялото време не съм и подозирал. Добре си се крил от мене, шефе.
- Казвам ти само това, което трябва да знаеш. За останалото имам грижа аз.
- Дванайсет етапа, значи. И колко остават?
- Общо са трийсет и три.
- Ако мина и следващите дванайсет тъй бързо както тези, вече ще му се вижда краят.
- Няма, обещавам ти. Колкото и да си мислиш, че досега си страдал, това не е нищо в сравнение с това, което те очаква.
- Птиците не страдат. Те просто разперват криле и политат. Ако имам дарбата, както казваш, не виждам защо да не е фасулски лесно.
- Защото, мое малко тиквениче, ти не си птица - ти си човек. За да те повдигнем от земята, ще трябва да разцепим небесата. Ще трябва да обърнем цялата вселена нагоре с краката.
Аз пак не разбрах и една десета от това, което господарят говореше, но кимнах, когато ме нарече “човек”, понеже усещах в тази дума нова нотка на одобрение, признание за значението, което бях придобил в неговите очи. Той нежно сложи ръка на рамото ми и ме изведе навън в майската утрин. В този момент не изпитвах нищо към него, освен доверие и макар че лицето му бе замръзнало в строго, вглъбено изражение, въобще не ми мина през ум, че може да стори нещо, което да не оправдае доверието ми. Сигурно така се е чувствал Исаак, когато Авраам го водел нагоре към върха на планината в книга Битие, глава двайсет и втора. Ако някой ти каже, че е твой баща, нищо, че знаеш, че не е, ти сваляш гарда и даваш воля на глупостта си. Не си представяш, че той е в заговор срещу теб с Бог Саваот. Мозъкът на момчетата не работи толкова бързо - не е достатъчно проницателен, за да схване подобна софистика. Единственото, което разбираш, е как големият човек е сложил ръка на рамото ти и го стиска приятелски. “Ела с мен”, казва той и ти се обръщаш натам и го следваш където и да отиде.
Ние минахме покрай обора и стигнахме до бараката, паянтова постройка с хлътнал покрив и стени от очукани, небоядисани греди. Господаря Йехуди отвори вратата и дълго стоя там мълчаливо, като съзерцаваше безпорядъка от тъмни метални предмети вътре. Най-после той протегна ръка и извади една лопата, - ръждиво подобие на багер, което сигурно е тежало близо десет килограма. Той го тикна в ръцете ми и аз изпитах гордост, че му го нося, когато отново започнахме да вървим. Минахме по края на близката нива - помня, че беше прекрасно утро, изпълнено със стрелкащи се червеношийки и синявици, а кожата ми настръхваше от непознато усещане за живот, благословена от слънчевата топлина, която се изливаше върху ми. Скоро дойдохме до един парцел необработена земя, една гола точка на границата между две ниви , и господарят се обърна към мен:
- Ето тук ще бъде дупката. Искаш ли да копаеш , или предпочиташ да го оставиш на мене?
Опитах с всичка сила, но ръцете ми не бяха достатъчно силни. Бях прекалено дребен, за да работя с толкова тежка лопата. Когато господарят ме видя как се боря, само за да пробия почвата, да не говорим за това да плъзна лопатата надолу, каза ми да седна и да си почина, той щял да свърши останалата работа сам. През следвашите два часа го гледах как преобразява парцела земя в една огромна кухина, в дупка широка и дълбока като гроб на великан. Работеше толкова бързо, че земята все едно го поглъшаше и не след дълго той беше изкопал толкова много, че вече не можех да виждам главата му. Чувах пръхтенето му, локомотивното пуфтене и сумтене, което придружаваше всяко забиване на лопатата, последвано от залп изрината пръст, който излиташе над повърхността, застиваше за секунда във въздуха и после падаше върху камарата, растяща около дупката. Той напредваше за десетима, една армия копачи, захванали да копаят тунел до Австралия. Когато накрая спря и се измъкна от дупката, беше така оцапан с пот и мръсотия, че приличаше на направен от въглиша, на изтощен комедиант на път да умре с още почернено лице. Никога преди не бях гледал някой да се задъхва така, не бях виждал тяло, така лишено от въздух. Той се хвърли на земята и не помръдна цели десет минути и аз бях сигурен, че сърцето му няма да издържи.
Бях онемял от възхищение. Разглеждах гръдния кош на господаря и търсех признаци на крайно изтощение като в мен се редуваха скръб и радост, съответстващи на повдигането и спадането на гърдите му, нагоре, надолу, наду се, сви се, на фона на синия хоризонт. По средата на бдението ми , един блуждаещ облак закри слънцето и небето злокобно потъмня. Помислих си, че над нас минава ангелът на смъртта, но дробовете на Господаря Йехуди продължаваха да помпят, докато въздухът бавно се проясни и след минута той се изправи и се усмихна , енергично изтривайки пръстта от лицето си.
- Е, какво ще кажеш за тази наша дупка? - попита той.
- Това е великолепна дупка - отвърнах аз. - По-дълбока и прекрасна от всички дупки на света.
- Радвам се, че ти харесва, защото през следващите 24 часа с нея ще бъдете в много близки отношения.
- Все ми е едно. Изглежда ми интересна. Стига да не вали, може би ще е забавно да поседя там вътре известно време.
- Няма нужда да се притесняваш за дъжда, Уолт.
- Ти да не си нещо метеоролог? Може би не си забелязал, но времето тук се променя на всеки петнайсет минути. Времето в Канзас променливо, колкото си искаш.
- Вярно е. В тази област на небето не може да се разчита. Но аз не казвам, че няма да вали. Само че няма нужда да се притесняваш, ако завали.
- Окей, дай ми одеяло, или един ... как им беше името... брезент. Точно така, няма да сбъркаш, ако си подготвен за най-лошото.
- Не те слагам там долу за майтап и развлечение. Разбира се, ще имаш дупка за дишане, една дълга тръба в устата си за да дишаш през нея, но иначе ще ти бъде доста влажно и неудобно. Един такъв затворен, червив дискомфорт, ако мога така да се изразя. Не се съмнявам се, че ще го помниш, докато си жив.
- Зная, че съм тъп, но ако не спреш да говориш със загадки, ще седим тук цял ден преди да стопля за какво говориш.
- Аз ще те заровя, синко.
- Ъ?
- Ще те смъкна в тази дупка, ще те покрия с пръст и ще те заровя жив.
- И ти очакваш аз да се съглася на това?
- Нямаш друг избор. Или слизаш долу по собствено желание или ще те удуша с тези две голи ръце. В единия случай живееш дълго и доволно, в другия животът ти свършва след 30 секунди.
И така, аз му позволих да ме зарови жив - преживяване, което не бих пожелал никому. Колкото и противно да звучи, самото затваряне там беше далеч по-зле. След като прекараш известно време в недрата на земята като мен тогава, светът никога повече не ти изглежда същият. Всичко става неизразимо по-красиво и все пак тази красота е потопена в такава нереална и преходна светлина, че светът изгубва вещественост и макар да го виждаш и докосваш както винаги, една част от теб съзнава, че той е просто един мираж. Едно е усещането на пръстта над теб, нейният натиск и студ, паниката от наподобяващата смърт неподвижност, но истинският ужас идва едва след това, когато те изровят и можеш да станеш и отново да вървиш. Оттогава насетне всичко, което ти се случва на повърхността, е свързано с тези часове, прекарани под нея. В главата ти е посято семенцето на лудостта и макар че си спечелил битката за оцеляване, почти всичко останало е изгубено. В теб живее смъртта, прояжда невинността ти и надеждата ти, и накрая не ти остава нищо друго, освен пръстта, нейната твърдост, нейната вечна сила и вечен триумф.
Така започна моето посвещаване. През последвалите седмици и месеци, преживях още много такива неща, една безжалостна лавина от обиди. Всяко изпитание беше по-ужасно от предходното и ако успях да не се откажа, то беше от чист инат на влечуго, от безмозъчна пасивност, спотаена нейде в самия център на душата ми. Това нямаше нищо общо с решителност или смелост. Аз не притежавах тези качества. Колкото по-надалеч ме тласкаха, толкова по-малко гордост изпитвах от постиженията си. Бях бит с камшик, бях хвърлен от препускащ кон, бях завързан на покрива на обора за два дена без храна и вода, кожата ми беше намазана с мед и бях оставен гол в августовската жега, покрит с пчели и оси, седях опасан от огън цяла нощ, докато кожата ми не изгоря на мехури; бях потапян постоянно във вана с оцет в продължение на шест часа; бях ударен от гръм; пих кравешка пикня и ядох конски лайна; взех нож и отрязах връхчето на малкия си пръст; висях три дни и три нощи от гредите на тавана, омотан в пашкул от въжета. Извърших всичко това, защото Господаря Йехуди ми заповяда и макар и да не можех да се насиля да го обичам, аз не го мразех или ненавиждах за страданията, които понесох. Вече нямаше нужда да ме заплашва. Изпълнявах заповедите му със сляпо покорство, без да си правя усилието да се питам каква ли му е целта. Той ми казваше да скачам, и аз скачах. Казваше ми да спра да дишам, и аз спирах да дишам. Този човек ми беше обещал да ме научи да летя и въпреки че не му повярвах нито за миг, аз се оставих да ме използва все едно, че му вярвах. В края на краищата , ние се бяхме спазарили, бяхме сключили договор в онази първа нощ в Сейнт Луис, и аз никога не го забравих. Ако това не ми се случеше до тринайсетия ми рожден ден, аз щях да му отсека главата с брадва. В тази уговорка нямаше нищо лично - беше просто въпрос на справедливост. Ако кучият син ме прекараше, щях да го убия и той знаеше това не по-зле от мен.
Докато траеха тези мъчения, Езоп и Майка Сиукс ме подкрепяха все едно бях тяхна плът и кръв, най-скъпото на сърцата им. Между отделните етапи на развитието ми имаше затишия, които продължаваха понякога с дни, понякога със цели седмици и нерядко Господарят Йехуди изчезваше, напускаше фермата, докато раните ми зарастваха и аз оздравявах, за да се изправя срещу поредната безумна атака над личността ми. Нямах представа къде ходеше той по време на тези паузи, а и не питах другите, защото винаги изпитвах облекчение, когато него го нямаше. Не само бях в безопасност от други изпитания, но бях и свободен от бремето на присъствието на господаря - от неговите замислени мълчания и измъчен погледи, огромното пространство, което заемаше - и дори само това ме насърчаваше, даваше ми простор отново да дишам. Къщата беше по-щастлива без него и ние тримата си живеехме в забележителна хармония. Закръглената майка Сиукс с двете й кльощави момчета. През онези дни ние с Езоп се сприятелихме, и колкото и да беше нещастен онзи период за мен, в него има и някои хубави спомени, може би дори най-хубавите. Този Езоп разказваше приказки фантастично, и за мен нямаше нищо по-хубаво от това да слушам сладкодумните му разкази, с които беше пълна главата му. Знаеше стотици приказки, и всеки път, щом го помолех, докато лежах в леглото, натъртен и ожулен от последния пердах, той сядаше до мен с часове и ги разказваше една след друга. Джак убиеца на великана, Синдбад моряка, Одисей снитника, Били Хлапето, Ланселот и крал Артур, Пол Бънян - аз чух всички тях. Обаче най-хубавите, които той запазваше за времето, когато ми беше особено тъжно, бяха приказките за моя адаш, сър Уолтър Рали. Спомням си колко бях шокиран, когато ми каза, че името ми е известно, име на истински пътешественик и герой. За да ми докаже, че не си измисля, Езоп отиде до библиотеката и смъкна един дебел том с портрета на сър Уолтър в него. Не бях виждал никога такова елегантно лице и скоро придобих навика да го изучавам по десет-петнайсет минути всеки ден. Обичах заострената брада и острите като бръснач очи, бисерната обица, закачена на лявото му ухо. Това бе лицето на пират, на истински рицар- авантюрист и от онзи ден нататък, аз носех сър Уолтър в себе си като едно второ “аз”, като невидим брат, с който бяхме неразделни през огън и вода. Езоп ми разказваше историите за наметалото и локвата, за търсенето на Елдорадо, изгубената колония в Роанок, тринайсетте години в Лондонския Тауър, смелите думи, произнесени преди да го обезглавят. Той бил най-добрият поет на своето време, той бил книжовник и учен, той бил свободомислещ, той бил любовник на безброй жени в цяла Англия. “Помисли си за мен и теб, обединени в едно”, казваше Езоп. “и ще започнеш да разбираш какъв е бил той. Човек с моя интелект и с твоя кураж, а също и висок и красив - ето това е сър Уолтър Рали, най-съвършеният мъж, който някога е живял.”
Всяка нощ Майка Сиукс идваше в стаята ми и ме завиваше, после сядаше на леглото ми, докато заспя. Започнах да разчитам на този ритуал, и въпреки че израствах и възмъжавах бързо във всичко останало, за нея си оставах бебе. Никога не си позволих да заплача пред Господаря Йехуди или пред Езоп, но с Майка Сиукс слъзните ми канали неведнъж се предаваха, а аз хлипах в ръцете й като някое злополучно мамино синче. Спомням си как веднъж стигнах дотам, че засегнах и темата за летенето, и думите й бяха толкова неочаквани, толкова спокойни в своята увереност, че умиротвориха смута в душата ми за седмици напред - не защото аз самият им вярвах, а защото тя им вярваше; а тя беше човекът, на когото имах най-много доверие на този свят.
- Той е зъл човек - казах, говорейки за господаря - и преди да е свършил с мен , аз ще съм гърбав и сакат като Езоп.
- Не, сине, не е тъй. Ти ще танцуваш с облаците в небето.
- С арфа в ръка и с крилца на раменете.
- В твоята си кожа. В собствената си плът и кръв.
- Това е блъф, майко Сиукс, отвратителен куп лъжи. Ако той се стреми да ме научи това, което казва, защо не се хване да го направи? За една година съм изстрадал всяко едно унижение, познато на човека. Бил съм заравян, бил съм горен, бил съм осакатен, а съм все още завързан за земята както винаги.
- Тези са стъпките. Така трябва да се направи. Но най-лошото е вече зад теб.
- Значи той и теб е баламосал, щом му вярваш.
- Никой не може да баламосва Майка Сиукс за нищо. Твърде съм стара и дебела, за да вярвам на приказките на хората. Лъжливите приказки са като пилешки кокали - засядат ми на гърлото и ги изплювам.
- Хората не могат да летят. Толкова е просто. Хората не могат да летят, защото Бог не иска те да могат.
- Може да се направи.
- В някой друг свят може би. Но не и в този.
- Аз съм го виждала. Когато бях малко момиче. Видях го със собствените си две очи. А щом е ставало преди, може да стане пак.
- Ти си сънувала. Сторило ти се, че го виждаш, но е било само сън.
- Собственият ми баща, Уолт. Моят собствен баща и моят брат. Виждала съм ги да се движат във въздуха като духове. Не беше летене както си го представяш. Не беше като птици или като насекоми, не беше с крила или нещо такова. Но те бяха във въздуха и се движеха. Бавно и необикновено. Сякаш плуваха. Избутваха се през въздуха като плувци, като духове, които ходят по дъното на езеро.
- Защо не си ми го казала по-рано?
- Защото преди нямаше да ми повярваш. Ето защо ти го казвам сега. Защото времето наближава. Ако слушаш какво ти казва господарят, то ще дойде по-скоро, отколкото си мислиш.
No comments:
Post a Comment