Somewhere South Of Heaven

you gotta face your ghosts
and know with no illusions
that only one of you
is going home again

За пореден път се убедих в парадокса, че човек колкото по-зле се чувства, толкова по-добре изглежда. Добре де, не човек, а жена, в случая аз. Това не го казвам от скромност, ами си е обективно наблюдение, подкрепено от група учени. Не знам дали се дължи на все още видимите ми червени кичури или на никотиновата дъвка, която реши проблема със сънищата и никотиновия глад. Естествено, създаде друг, но то с решенията е така.

Микро-идиотията ми вчера се изрази в забравяне да си платя телефона и после в забравяне, че съм забравила. Обадих се на трима различни хора и получих системно съобщение, преди да зацепя, че проблемът не е в тях. В допълнение, цял ден са ме търсили за работа и успяха да се свържат с мен едва днес, а аз тайно се надявах устният превод да ми се размине. Справям се прилично, но за съжаление е необходимо да се виждаш с хора. Споменах ли за червените кичури? А за дългогодишната ми война срещу лейбъла "блондинка"?

Майка ми предложи Рада да замине още този уикенд при тях и аз открих, че не искам да я пускам, защото ще ми липсва. Това не е никакъв аргумент, разбира се. Тя обаче е пипнала конюнктивита на Мишо и сега остава, за да се лекуваме една седмица с капки. А и още не съм й прочела субтитрите на Return of the Jedi, не сме напомпали гумите на колелото и не сме ходили пак на Витоша.

Опитвам се да се усмихвам насред лудницата от хиляди неща за вършене. Това е съветът и на един macro sage, на чието писание вчера се смях с глас. Наистина:) Enjoy!