Jun 1, 2007

I'm Not A Number, I'm A Free Man

Disclaimer: None of the music listened to here or elsewhere makes me a metalhead.

От това ентри в уикипедия е следният цитат:

A recent study has pointed out that ... "liking heavy metal may be a sign of intelligence in youngsters."


Цялата статия, със снимка на Брус Дикинсън.

Прослушах Мейдън в подготвителен клас, след дългогодишен отказ да имам каквото и да е общо с по-тежката музика. Може да се каже, че най-твърдото парче, което ме кефеше, беше Helter Skelter от Белия албум. Е, и Пърпъл слушах, но те не се броят. Май:)

Английската гимназия ме придоби като кадър единствено и само заради Бийтълс и аз очаквах да намеря там купища сродни души, защото единственият друг човек, когото познавах и ги слушаше, остана да повтаря 7 клас и се премести в друго училище (това нейното е дълга и интересна история, която сега няма да разказвам). Какво беше разочарованието ми, когато открих, че от целия випуск само някакъв безинтересен пич от съседния клас е фен. *sigh* Това беше преди интернет и social networks, а текстовете на песни се вадеха с rewind:)

Та, годината е 1986, влюбих се в Мейдън от първа нота и изпитах нещо доста близо до conversion experience. Flight of Icarus и целият албум Piece of Mind са ми любими до ден днешен и ги слушам с почти същото удивление. Тогава за пръв път бях част от голяма група фенове. Хората, които ме зарибиха по Мейдън, свиреха в училищната банда, и на тях бях фен. Още помня как един от тях свиреше Wanted Dead or Alive на Бон Джоуви по купони - много беше атрактивен, мдам, сигурно оттогава датира фетишът ми към китаристи и дрезгави гласове:) Но принадлежността към общност не беше най-важното - музиката ме отнесе с парцалите. The Number of the Beast харесвах умерено, но обожавах Powerslave, който дори съм виждала на истинска плоча, и невероятните Somewhere in Time и 7th Son of the 7th Son, дълго преди да бях чувала за Кард. No Prayer for the Dying не ме впечатли, но Fear of the Dark изкърти всички мивки и винаги е бил в топ десет на любимите ми албуми за всички времена. Не че има финализиран топ де:) Скоро след това когато прослушах DT, си казах "Maiden meets Marillion, now that's perfection".

Не, сериозно, никога не съм се възприемала като метъл. Цялата субкултура на черните якета, тениски и прочие ме отблъскваше и още през 1987 г. обясних, че няма да ида на концерт на Мейдън, защото Еди е противен, ами кротко ще си ги слушам вкъщи. Същото разправях и за Металика, които прослушах с Master of Puppets, но от други хора и чак на 16:) Абсолютно не разбирах цялата дандания с куфеенето и кубинките. Музиката си е музика, защо трябва да изглеждаш като идиот и да миришеш на такъв? Когато Мейдън дойдоха в България, цялата тайфа едновремешни фенове отидоха, само аз не - не можах да им простя, че са без Брус и Ейдриън, а и сигурно е имало известна доза "аз пораснах и съм над тия неща". Може да съм нямала и пари. Екс-ът не им се кефеше. Тия три работи:)

Явно порастването е било до един момент и след това съм почнала да се инфантилизирам, защото на концерта в понеделник не само ще ида, ами и съм пред сцената. Бях си обещала, че ако дойдат с Брус, съм там, дори да съм пенсионер с бастун. Сега съм почти с бастун, последният им албум става и ще изтърпя Еди и останалите простотии, защото Мейдън са много големи и някои мечти се сбъдват, дори 20 години по-късно.

2 comments:

Асен said...

"It really gets inside the mind of an internal 15 year old. If you ever loose that 15 year old kid inside of you then it won't make any sense at all. You know people will start saying kh, kh that's the part of my life I am most embarrassed about. I wore those stupid trousers and I got a long hair. It's just like people are somehow ashamed of what they were like when they were kids."
Bruce Dickinson
interview for "Metal: A headbanger's journey".

Нямам какво повече да добавя. :-)

Hazel Baggins said...

@ Асен
Абсолютно:)
Но аз бях много кхъм, зрял 15-year-old. Чак плашещо.
See you there, somewhere in time:)