I'm Not A Number, I'm A Free Man

Disclaimer: None of the music listened to here or elsewhere makes me a metalhead.

От това ентри в уикипедия е следният цитат:

A recent study has pointed out that ... "liking heavy metal may be a sign of intelligence in youngsters."

Цялата статия, със снимка на Брус Дикинсън.

Прослушах Мейдън в подготвителен клас, след дългогодишен отказ да имам каквото и да е общо с по-тежката музика. Може да се каже, че най-твърдото парче, което ме кефеше, беше Helter Skelter от Белия албум. Е, и Пърпъл слушах, но те не се броят. Май:)

Английската гимназия ме придоби като кадър единствено и само заради Бийтълс и аз очаквах да намеря там купища сродни души, защото единственият друг човек, когото познавах и ги слушаше, остана да повтаря 7 клас и се премести в друго училище (това нейното е дълга и интересна история, която сега няма да разказвам). Какво беше разочарованието ми, когато открих, че от целия випуск само някакъв безинтересен пич от съседния клас е фен. *sigh* Това беше преди интернет и social networks, а текстовете на песни се вадеха с rewind:)

Та, годината е 1986, влюбих се в Мейдън от първа нота и изпитах нещо доста близо до conversion experience. Flight of Icarus и целият албум Piece of Mind са ми любими до ден днешен и ги слушам с почти същото удивление. Тогава за пръв път бях част от голяма група фенове. Хората, които ме зарибиха по Мейдън, свиреха в училищната банда, и на тях бях фен. Още помня как един от тях свиреше Wanted Dead or Alive на Бон Джоуви по купони - много беше атрактивен, мдам, сигурно оттогава датира фетишът ми към китаристи и дрезгави гласове:) Но принадлежността към общност не беше най-важното - музиката ме отнесе с парцалите. The Number of the Beast харесвах умерено, но обожавах Powerslave, който дори съм виждала на истинска плоча, и невероятните Somewhere in Time и 7th Son of the 7th Son, дълго преди да бях чувала за Кард. No Prayer for the Dying не ме впечатли, но Fear of the Dark изкърти всички мивки и винаги е бил в топ десет на любимите ми албуми за всички времена. Не че има финализиран топ де:) Скоро след това когато прослушах DT, си казах "Maiden meets Marillion, now that's perfection".

Не, сериозно, никога не съм се възприемала като метъл. Цялата субкултура на черните якета, тениски и прочие ме отблъскваше и още през 1987 г. обясних, че няма да ида на концерт на Мейдън, защото Еди е противен, ами кротко ще си ги слушам вкъщи. Същото разправях и за Металика, които прослушах с Master of Puppets, но от други хора и чак на 16:) Абсолютно не разбирах цялата дандания с куфеенето и кубинките. Музиката си е музика, защо трябва да изглеждаш като идиот и да миришеш на такъв? Когато Мейдън дойдоха в България, цялата тайфа едновремешни фенове отидоха, само аз не - не можах да им простя, че са без Брус и Ейдриън, а и сигурно е имало известна доза "аз пораснах и съм над тия неща". Може да съм нямала и пари. Екс-ът не им се кефеше. Тия три работи:)

Явно порастването е било до един момент и след това съм почнала да се инфантилизирам, защото на концерта в понеделник не само ще ида, ами и съм пред сцената. Бях си обещала, че ако дойдат с Брус, съм там, дори да съм пенсионер с бастун. Сега съм почти с бастун, последният им албум става и ще изтърпя Еди и останалите простотии, защото Мейдън са много големи и някои мечти се сбъдват, дори 20 години по-късно.