End of the World

take this pill, it will make you feel dizzy
and then give you wings

Lord, make me an instrument of thy peace.
Where there is hatred, let me sow love;
Where there is injury, pardon;
Where there is doubt, faith;
Where there is despair, hope;
Where there is darkness, light;
Where there is sadness, joy.

O divine Master,
grant that I may not so much seek
To be consoled as to console,
To be understood as to understand,
To be loved, as to love;
For it is in giving that we receive;
It is in pardoning that we are pardoned;
It is in dying to self that we are born to eternal life.

Споменавала съм вероятно, че съм лош християнин? Че обичам повече себе си, отколкото ближния, че имам извънмерна склонност към сарказъм, че не мога да прощавам с години? Дори да не съм го споменавала, сигурно за по-прозорливите е очевидно;)

Сега гледам това стихче, публикувано и преди, и виждам точно обратното на всичко, за което се моли св. Франциск. Искам *мен* да ме утешават, разбират и обичат, искам да получавам, да бъда опростена... все нормални неща за "аз"-а, би казал човекът от 21 век. Предменструален синдром, би казало медицинското лице. "Прощават ти се греховете", би казал изповедникът.

Четейки за Doubt, Despair и Darkness, май е време да довърша тъй отдавна започнатия Sandman. Лошото е, че покрай това непушене не мога да изчета текст, по-дълъг от половин екран. Затова, няма нищо по-хубаво от музиката (и понякога текстовете):

In the autumn of my madness when my hair is turning grey
For the milk has finally curdled and I've nothing left to say
When all my thoughts are spoken (save my last departing birds)
Bring all my friends unto me and I'll strangle them with words

In the autumn of my madness which in coming won't be long
For the nights are now much darker and the daylights not so strong
And the things which I believed in are no longer quite enough
For the knowing is much harder and the going's getting rough