The Small Yesterdays

all the faces on the photographs have changed
to not confuse it all, the names remain the same

Погледнах заглавията в архива на блога няколко месеца назад и забелязах, че средно един път в месеца свалям гарда и написвам нещо с етикет "too personal". Не че етикетите са ми любимият начин да означавам живота, но ми се вижда правилно съдържанието да отговаря на етикета, дори никой освен мен да не забелязва начина на подредба. По някакъв начин редът взема превес над хаоса и всичко е... наред.

За януари нямам пост с такъв етикет - била съм спокойна и уравновесена, въпреки битовите проблеми. Имала съм твърде много работа, за да мисля за теб, вече съм забравила какво съм изпитвала и защо. Забравила съм тихия звън на копнежа, топлата мекота на безответното желание, мъдрото примирение, че дори и нищо да не се случва, аз съм щастлива от съществуването ти. Оттеглила съм се в един свят, необитаван дори от призраци на чувства, където вместо да отварят проходи към отвъдното, песните са прост набор от ноти и думи, а образите не нахлуват в сънищата ми, канени или не - образите са мъртви или поне в кома (wake me up before I die).

Колко дълго може човек да живее така и да остане нормален? Може би един "too personal" пост на месец е моят ключ към реда и нормалността. Вероятно понякога разумът се отдръпва, впечатлен от редките изблици на несдържана емоционалност и отстъпва битка, за да спечели война. Какво значение има причината за пробива, когато времето минава, а аз не искам да съм с никой друг? Сега съм заета с изработването на бъдещото си минало и някой ден, когато това замине в архива, ще помня, че днес съм мислила и писала за теб. Не, няма никакъв смисъл да чувстваш вина - някои неща просто са такива, каквито са.

А можеше да са други.