Prentice Alvin - 9

- Заслужаваш да те набият с камшик – да заведеш шестнайсетгодишната си дъщеря да върши престъпление в тъмното!

Но Татко не отговори. Нямаше нужда – просто внесе момичето в къщата и я положи на пода пред огнището.

- Сигурно не е яла с дни! Със седмици! – възкликна Мама. – А челото й ми опари ръката! Донеси ми гърне с вода, Хорас,за да й избърша челото, докато й стопля бульон…

- Не, Мамо – прекъсна я Пеги. – По-добре намери мляко за бебето.

- Бебето няма да умре, а момичето по всяка вероятност ще си отиде, не ме учи на моята работа, знам достатъчно лекове…

- Не, Мамо. Направила е магия с восъчна кукла - знаела е за това африканско вещерство, защото е дъщеря на крал в Африка. Знаела е и каква е цената - сега не й остава друго, освен да плати.

- Да не би да искаш да кажеш, че това момиче ще умре? – попита Мама.

- Тя е направила кукла на самата себе си и я е изгорила. Така е получила криле и е летяла една нощ. Но това й е коствало останалата част от живота.

Татко изглеждаше нещастен.

- Пеги, това е пълна лудост. Какъв е смисълът да бяга от робство, щом я чака смърт? Можела е да се самоубие там и да си спести мъките.

Не се наложи Пеги да му отвръща. Бебето в ръцете на Пеги заплака точно в този миг и това беше единственият отговор.

- Ще донеса мляко – заяви Татко. – Кристиан Ларсън сигурно ще има малко останало дори по това време на нощта.

Мама обаче го спря.

- Помисли пак, Хорас. Близо полунощ е. Какво ще му кажеш, за кого е това мляко?

Хорас въздъхна и се изсмя на собствената си глупост.

- За черното бебче на избягала робиня. – После почервеня от гняв. – Това момиче е лудо. Дошла е от толкова далеч, знаейки, че ще умре и какво се очаква от нас да направим с детето й? Не можем да го занесем на север и да го оставим на канадската граница да реве докато го прибере някой французин.

- Сигурно е решила, че е по-добре да умреш свободен, отколкото да живееш като роб – рече Пеги. - Явно е знаела, че какъвто и да е животът на бебето й тук, ще му е по-добре, отколкото там.

Момичето лежеше край огнището и дишаше тихо със затворени очи.

- Спи, нали? – попита Мама.

- Още не е мъртва – отвърна Пеги, - но вече не ни чува.

- Тогава нека ти кажа направо, здравата сме я загазили – почна Мама. – Не бива хората да научат, че водиш тук избягали роби. Приказките ще тръгнат толкова бързо, че всяка седмица ще посрещаме по двайсетина ловци на роби, а все някой ще те гръмне от засада.

- Не е нужно да знаят.

- Ами какво ще кажеш на хората, че случайно си открил трупа й в гората?

Пеги искаше да им се разкрещи, че тя още не е мъртва, да си мерят приказките, но истината бе, че трябваше да се направи план, и то бързо. Ами ако някой от гостите на хана се събуди през нощта и слезе на долния етаж? Тогава тайната никога нямаше да бъде опазена.

- Кога ще умре? – попита Татко. – На сутринта ли?

- Ще бъде мъртва по изгрев, татко.

Татко кимна.

- Тогава да се хващам на работа. Аз ще се погрижа за момичето. Вие жените измислете какво ще правите с негърчето.

- Ние ли? – удиви се мама.

- Ами аз не мога да измисля, така че остава на вас.

- Тогава ще кажа на хората, че бебето е мое.

Татко не се ядоса, само се засмя.

- Хората няма да ти повярват дори ако го къпеш със сметана три пъти на ден.

Той излезе и повика По Догли да му помогне да изкопаят гроб.

- Не е чак толкова лоша идея да кажем, че бебето е родено някъде тука – каза Мама. – Чернокожото семейство, което живее долу на блатото – помниш ли как преди две години един плантатор се опита да докаже, че са негова собственост? Как се казваха, Пеги?

Пеги ги познаваше по-добре от всички бели в Хатрак, защото ги наблюдаваше редом с останалите жители, познаваше децата им, знаеше имената им.

- Наричат се Бери – отвърна тя. – Като благородници, които си запазват фамилията независимо от занятието си.

- Защо да не можем да кажем, че бебето е тяхно?

- Бедни са, мамо. Не могат да изхранват още една уста.

- Можем да им помагаме – рече Мама. – Ние имаме в излишък.

- Помисли малко, Мамо, как ще изглежда това. Внезапно на семейство Бери им се ражда светлокожо бебе като това, ясно е, че е наполовина бяло още от пръв поглед. А после Хорас Гестър почва да носи подаръци на семейство Бери.

Лицето на Мама поаленя.

- Какво разбираш ти от тези работи?!

- За Бога, Мамо, та аз съм факла. Знаеш какво ще приказват хората, нали?

Мама погледна чернокожото момиче на пода.

- Момиченце, ако знаеш само колко неприятности ни донесе…

Бебето започна да маха с ръце и крака.

Мама се изправи и отиде до прозореца, сякаш можеше да се взре в нощта и да види отговора написан на небето. После внезапно тръгна към вратата и я отвори.

- Мамо?

- Има повече от един начин да оскубеш гъска – рече Мама.

Пеги разбра какво искаше да каже майка й. Щом не можеха да занесат бебето в къщата на семейство Бери, можеха да го оставят тук в хана и да кажат, че се грижат за него, защото Бери бяха много бедни. Стига чернокожите да потвърдят, това щеше да обясни защо бебето е наполовина черно. И никой нямаше да помисли, че то е копеле на Хорас – все пак собствената му жена го приемаше в дома си.

- Нали разбираш за какво ги молиш? – рече Пеги. – Всички ще си помислят, че някой е орал с телицата на господин Бери.

Мама изглеждаше толкова изненадана, че Пеги едва не се разсмя на глас.

- Не знаех,че чернокожите се интересуват от такива неща.

Пеги поклати глава.

- Мамо, семейство Бери са горе-долу най-добрите християни в Хатрак. Налага им се, за да могат да прощават отношението на белите към тях и децата им.

Мама затвори вратата и се облегна на нея от вътрешната страна.

- Как се отнасят хората към децата им?

Въпросът беше съвсем уместен и Мама го бе задала точно навреме. Едно е да погледнеш хилавото разплакано негърско бебе и да заявиш, че ще се грижиш за него и ще спасиш живота му. Съвсем друго е да си го представиш да живее под покрива ти на пет, седем, десет и седемнайсет години.

- Няма смисъл да се притесняваш за това – отвърна малката Пеги. – По-скоро помисли как смяташ ти да се отнасяш към това дете. Като слуга ли ще го отгледаш, като дете от долно потекло в голямата си хубава къща? Ако е така, това момиче умря напразно, можеше да го остави да го продадат на юг.

- Никога не съм искала роб – възрази мама. – Недей да говориш така.

- Тогава какво? Като свой собствен син ли ще го отгледаш? Ще застанеш ли до него във всички беди, както би постъпила, ако имаше свой собствен син?

Мама се замисли над това и внезапно Пеги видя как в сърдечния й огън се отварят безброй нови пътеки. Син – ето такъв можеше да стане това наполовина бяло момче. И ако съседите го гледат накриво, задето не е изцяло бял, тогава щяха да си имат работа с Маргарет Гестър и щяха да им се случат неща, след които нямаше изобщо да ги е страх от ада.

През всички години, откакто Пеги гледаше в сърцето й, Мама не бе изпитвала такава твърда решимост. В подобни моменти цялото бъдеще на човека се изменяше пред очите й. Всички стари пътеки бяха горе-долу еднакви, Мама нямаше пред себе си избор, който да промени живота й. Но сега това умиращо момиче бе преобразило всичко – сега се отваряха стотици нови пътеки и на всяка от тях стоеше малко момченце, което имаше нужда от нея, за разлика от дъщеря й. Подиграван от непознати, жестоко нападан от съседските деца, той щеше да идва при нея за защита, за поучение, за сила, а Пеги никога не бе постъпвала така.

Ето затова те разочаровах, нали, Мамо? Защото знаех прекалено много от най-ранна възраст. Ти искаше да идвам при теб объркана и да задавам въпроси. Но аз нямах въпроси, Мамо, защото знаех всичко от малка. Знаех какво значи да си жена от твоите спомени. Знаех за брачната любов без да ми казваш. Никога не съм прекарвала нощта разплакана на рамото ти, защото някакво момче не ме е погледнало. Не съм желала никое момче тук наблизо. Никога не постъпвах като момиченцето, за което си мечтала, защото имах дарба на факла, знаех всичко и нямах нужда от нищо, което ти искаше да ми дадеш.

Но това наполовина черно момче ще има нужда от теб, каквато и да е дарбата му. Виждам по всички пътеки, че ако го вземеш сега, ако го отгледаш, той ще бъде повече твой син, отколкото аз някога съм била твоя дъщеря, макар да нося наполовина твоята кръв.