Prentice Alvin - 6

Виж слънцето – три пръста над дърветата. Избягалата чернокожа робиня и малкото й копеле – наполовина бяло момче: ето ги на брега на Хио, полускрити сред дървета и храсти, гледат как бели мъже карат салове към тях. Уплашена, макар да знае, че кучетата не могат да ги намерят, но скоро пратят ловците на роби подире им, много лошо, а как тя премине реката с бебе?

Ужасна мисъл премина през ума й: да остави бебето, да го скрие в кухия дънер, да преплува и да открадне лодката и да се върне тук. Ето така трябва направи.

Но после чернокожото момиче, което никой не бе учил как да бъде майка, осъзна, че добрата майка не оставя бебето си, което още суче десет пъти на ден. Тя прошепна: добрата майка не оставя малкото си бебе, може да го намери я лисица, я невестулка или язовец, да го нахапят и убият. Не, това тя няма направи.

Затова седна с бебето на ръце и се загледа в реката, която можеше спокойно да бъде и море, защото нямаше как да я премине.

А дали белите щяха да й помогнат? Тук откъм Апалачи ги бесят, ако помагат на избягали роби. Но в плантацията бегълката робиня е слушала разкази за бели, които смятат, че не е редно да се притежават хора. Казват, чернокожо момиче има същи права като бяла лейди - да каже “не” на мъжа, който не е неин съпруг. Казват, чернокожо момиче може запази бебе и не даде на на бял господар да го продаде в деня на отбиването му в Драйденшир, където бебе порасне като роб и целува краката на белия, щом той заповяда.

- О, твоето бебе е късметлия – казваха на робинята. – Ще порасне в красиво имение на бял господар в Кралските колонии, където още имат крал – даже някой ден може да види и Краля.

Тя не им отговаряше, само се смееше безмълвно. За нея да видиш крал не е кой знае какво. Нейният баща беше крал в Африка, но го убиха. Португалските търговци на роби й показаха какво значи да си крал – умираш бързо като всички останали, проливаш кръв червена като на всички и викаш от болка и страх – да, чудесно е да си крал, чудесно е да видиш крал. Нима белите вярват в тази лъжа?

Аз не им вярвам. Казвам, че им вярвам, но ги лъжа. Никога няма да им дам да ми вземат бебето. Той е кралски внук и ще му го казвам всеки ден, докато расте. Когато порасне висок крал, никой няма удря с пръчка, иначе той връща удар, никой няма взема негова жена, разчеква като прасе за клане и пъха бебе-мелез в нея, а той не може прави нищо, стои в колиба и плаче. Не, мадам, не, сър.

Затова тя направи забранено зло лошо нещо. Открадна две свещи и ги размекна на печката. Смачка ги на тесто, добави от своята кърма след като нахрани бебето, сложи своя плюнка във восъка, а после го натиска, мачка и търкаля в пепел и направи кукла с формата на чернокожа робиня. Самата тя.

После скри куклата-робиня и отиде при Тлъстата лисица да го помоли за пера от големия черен кос, който бе уловил.

- На черната робиня не й трябват пера – рече Тлъстата лисица.

- Правя кукла за бебето – рече тя.

Тлъстата лисица се разсмя, знаеше, че тя лъже.

- Няма кукла от черни пера. Никога не съм чувал за такава.

- Мой баща крал в Умбавана. Знам всичко тайни.

Тлъстата лисица клати глава и се смее.

- Какво ли знаеш ти? Ти дори не можеш да говориш английски. Ще ти дам черните пера, но когато бебето ти се отбие, ще дойдеш при мен и ще ти направя друго, този път напълно черно.

Тя мрази Тлъстата лисица почти колкото Белия господар, но той има черни пера, затова отвръща:

- Да, сър.

Тя пълни две шепи с пера и се смее тайно. Ще бъде далеч и мъртва, преди Тлъстата Лисица да й направи бебе.

Покрива куклата-робиня с пера и я превръща в птичка. Много силна е тази кукла с нейна кърма и плюнка, покрита с пера от кос. Силна е, ще вземе целия й живот, но бебето никога няма да целува краката на Бял господар, Бял господар никога няма да го бие с камшик.

Тъмна нощ, луната още не е изгряла. Тя се измъква от колибата си. Бебето е накърмено, не плаче. Тя връзва бебето за гърдата си, за да не падне. После хвърля куклата в огъня. После силата на перата избухва и гори, гори, гори. Тя усеща как огънят се влива в нея. Разперва криле широко и ги размахва както прави старият черен кос. Издига се във въздуха, високо в тъмната нощ, издига се и полита далеч на север. Луната изгрява от дясно и й показва пътя натам, където белите казват, черно момиче не е робиня, а половин бяло момче – никога роб.

Идва утро, изгрява слънце и тя спира да лети. Като смърт е, мисли тя, ходенето по земята е като смърт. Сега вече знае, че птицата със счупеното крило се е молила Тлъстата лисица да я намери. След летенето, ходенето е тъжно, ходенето боли, като робски вериги е земята под краката ти.

Но тя ходи с бебето цял предиобед и стигна до широката река. Толкова съм близо, шепне бегълката. Прелетях надалеч, можех да прелетя и тази река. Но слънцето изгря и слязох преди реката. Сега не мога да премина, ловците ще ме открият, ще ме пребият до смърт, ще вземат бебето ми и ще го продадат на юг.

Мен обаче няма да ме продадат. Измамих ги. Ще умра първа.

Не, ще умра втора.