“...the quality of our lives was said to be in large part identical with the quality of the company we keep…our happiness was found in a pursuit of friendship, of something more than our limited ‘selves’.”
Aristotle, Nicomachean Ethics
Aristotle, Nicomachean Ethics
Понятието "ненадежден разказвач" (unreliable narrator) изглежда не е особено популярно на български. Въведено е от Уейн Бут в книгата "Реторика на прозата", все още непреведена на български, която разглежда взаимоотношението автор/читател и говори за "имплицитен автор", който естествено не е реалният творец, а конструкт. Ненадеждният разказвач може да е такъв поради психологическа нестабилност (лудост), детска психика (разказвач-дете), силно пристрастие или просто невежество, а понякога го прави преднамерено с цел да заблуди читателите/зрителите като ги манипулира да повярват в достоверността на разказа. Внимателният, теоретично подкован, или просто препрочитащият читател разпознава признаците на ненадежден разказвач и прозира зад фасадата на текста. За обогатяване на четенето може да послужи обикновен въпрос от типа на "Как различаваме добрите от лошите в една книга?" (или филм - класическите примери, за които се сещам са "Обичайните заподозрени" и "Герой"). А който е чел "Убийството на Роджър Акройд" от Агата Кристи - знае от малък:)
Should I believe this narrator? Am I willing to be the kind of person that this storyteller is asking me to be? Will I accept the author among the small circle of my true friends?Макар че съвременната литературна теория говори за мрежовост на текста, за декодиране на смисъла и семантични лабиринти, в книгата си "The Company We Keep: An Ethics of Fiction" Бут сравнява процеса на четене със създаване на приятелство с книгата. Той нарича разказвача "потенциален приятел" - would-be friend. Добрите приятели, както и добрите книги, ни въздействат благотворно, вдъхновяват ни и ни карат да желаем по-възвишени неща. Те може да са много различни от нас, но трябва да са добронамерени, за да се осъществи връзка с тях. Текстовете също така са арени за комуникация между автор и читател - среща на индивиди, споделящи своите разкази. Изборът на книга прилича на избора на приятел и по това, че приемаме те да ни влияят и да бъдем определяни като "приятелят на Х" и "читателят на У". В хода на това общуване ние ставаме част от едно по-голямо цяло и се променяме, за добро или зло. Ето още въпроси от Бут за процеса на четене:
Is the pattern of life that this would-be friend offers one that friends might well pursue together? Or is this the offer of a sadist to a presumed masochist? Of a seducer or rapist to a victim? Of the exploiter to the exploited? Is this a friend, lover, a parent, a prophet, a crony, a co-conspirator, an agent provocateur, a bully, a quack therapist? Or perhaps a sidekick, a lackey, a vandal, a bloodsucker, a blackmailer…?
Цялата статия е тук.
Този пост е провокиран от три неща: разговор с Алвин по кю, този негов пост и коментарите към него, и прочитането на "Мили мой Мио" на Астрид Линдгрен, за която може да напиша отделно, че сега се отнесох:)
2 comments:
Mark Haddon, "The Curious Incident Of The Dog In The Night-time"
("Странна случка с куче през нощта", Марк Хадън)
Разказана от гледната точка на дете със синдром на Аусбергер. Приказвай ми за "ненадежден" разказвач, а ;))
М.
В рецензията пише, че е аутист, кво ме застреля сега с тоз синдром;)
Off за други деца:
За Холдън Колфийлд е ясно, че е ненадежден, колкото и да се пъне да изкара, че другите са freaks, очевидно е, че проблемът е в неговата глава. За Хък Фин не бях се замисляла, пък посмъртно не бих се навила да я препрочета - имам чувството, че ще чуя скърцащия
глас на преподавтелката ми по американска литература. Брр.
Всичко това е прелюдия към поста ми за Мио.
Post a Comment