Feb 6, 2007

The Company We Keep

...the quality of our lives was said to be in large part identical with the quality of the company we keep…our happiness was found in a pursuit of friendship, of something more than our limited ‘selves’.”
Aristotle, Nicomachean Ethics

Понятието "ненадежден разказвач" (unreliable narrator) изглежда не е особено популярно на български. Въведено е от Уейн Бут в книгата "Реторика на прозата", все още непреведена на български, която разглежда взаимоотношението автор/читател и говори за "имплицитен автор", който естествено не е реалният творец, а конструкт. Ненадеждният разказвач може да е такъв поради психологическа нестабилност (лудост), детска психика (разказвач-дете), силно пристрастие или просто невежество, а понякога го прави преднамерено с цел да заблуди читателите/зрителите като ги манипулира да повярват в достоверността на разказа. Внимателният, теоретично подкован, или просто препрочитащият читател разпознава признаците на ненадежден разказвач и прозира зад фасадата на текста. За обогатяване на четенето може да послужи обикновен въпрос от типа на "Как различаваме добрите от лошите в една книга?" (или филм - класическите примери, за които се сещам са "Обичайните заподозрени" и "Герой"). А който е чел "Убийството на Роджър Акройд" от Агата Кристи - знае от малък:)

Should I believe this narrator? Am I willing to be the kind of person that this storyteller is asking me to be? Will I accept the author among the small circle of my true friends?
Макар че съвременната литературна теория говори за мрежовост на текста, за декодиране на смисъла и семантични лабиринти, в книгата си "The Company We Keep: An Ethics of Fiction" Бут сравнява процеса на четене със създаване на приятелство с книгата. Той нарича разказвача "потенциален приятел" - would-be friend. Добрите приятели, както и добрите книги, ни въздействат благотворно, вдъхновяват ни и ни карат да желаем по-възвишени неща. Те може да са много различни от нас, но трябва да са добронамерени, за да се осъществи връзка с тях. Текстовете също така са арени за комуникация между автор и читател - среща на индивиди, споделящи своите разкази. Изборът на книга прилича на избора на приятел и по това, че приемаме те да ни влияят и да бъдем определяни като "приятелят на Х" и "читателят на У". В хода на това общуване ние ставаме част от едно по-голямо цяло и се променяме, за добро или зло. Ето още въпроси от Бут за процеса на четене:

Is the pattern of life that this would-be friend offers one that friends might well pursue together? Or is this the offer of a sadist to a presumed masochist? Of a seducer or rapist to a victim? Of the exploiter to the exploited? Is this a friend, lover, a parent, a prophet, a crony, a co-conspirator, an agent provocateur, a bully, a quack therapist? Or perhaps a sidekick, a lackey, a vandal, a bloodsucker, a blackmailer…?

Цялата статия е тук.

Този пост е провокиран от три неща: разговор с Алвин по кю, този негов пост и коментарите към него, и прочитането на "Мили мой Мио" на Астрид Линдгрен, за която може да напиша отделно, че сега се отнесох:)

2 comments:

Anonymous said...

Mark Haddon, "The Curious Incident Of The Dog In The Night-time"
("Странна случка с куче през нощта", Марк Хадън)

Разказана от гледната точка на дете със синдром на Аусбергер. Приказвай ми за "ненадежден" разказвач, а ;))

М.

hazel said...

В рецензията пише, че е аутист, кво ме застреля сега с тоз синдром;)
Off за други деца:
За Холдън Колфийлд е ясно, че е ненадежден, колкото и да се пъне да изкара, че другите са freaks, очевидно е, че проблемът е в неговата глава. За Хък Фин не бях се замисляла, пък посмъртно не бих се навила да я препрочета - имам чувството, че ще чуя скърцащия
глас на преподавтелката ми по американска литература. Брр.
Всичко това е прелюдия към поста ми за Мио.