Преди време Размисли беше питала къде искаме да пътуваме. Италия не беше сред моите топ 10 дестинации, но въпреки това, а може би точно поради това, пътуването до Венеция така ми легна на сърцето. Сякаш пътувах във времето, което за мен винаги е било по-голяма оферта от пътуването в пространството.
Римската империя ми е детско-юношеска фантазия. Четях "Аз, Клавдий", "След нас и потоп", "Quo Vadis" и разни други, за които не се сещам в момента. Рим, в който се срещат два свята. Цезарите, гладиаторите, баните, пътищата, сенаторите... Ранното християнство на св. Петър, катакомбите, арените, мъчениците... И латинския eзик. Блясъкът и помпозността на католицизма впоследствие ги приемам със смесени чувства. Хем ме е яд на тях, че са хвърлили толкова злато в храмове, пред които Соломон и Ирод могат да се скрият в ъгъла, хем шаренкото ме влече и повече ми пасва на представата за рая, която уж храмът трябва да извиква. (Еdit: Ако представата ми за рая беше такава, като нищо щях да ходя с голямо деколте. Слава Богу, не е.)
Всичко това иде да рече, че ми се ходи в Рим. Преди десет години пак ми се ходеше. Тази седмица двама души ми разказаха как са ходили на остров Капри, където Тиберий си преместил резиденцията, откъдето мятал хора (ъм, жени? или той беше бисексуален?) в 200-метрова пропаст, след като им се насладял. Това гонзо-порното е добре забравеното старо. Какви зверове са тези римляни:) Минутка за "искрено и лично" - въпреки неприязънта си към сериалите, бих гледала "Рим". Сега става ли ясно какъв съм фен?
Искам обаче да ида в Рим с някого, с когото ще обиколим всяко камъче и всяка древна църква, всички останки от триклиниуми и емпориуми и, ако може, да си разказваме истории и да водим дебати. Eкскурзоводи не обичам, но други познавачи на Рим са добре дошли. Естествено, това няма да стане в близкото бъдеще, но записването на мечтите уж помагало на реализирането им. Така се размечтах, че дори си представих как участвам в ЛАРП на Древен Рим - с тоги, пеплуми, лютни, квадриги и прочие. Този полет на фантазията няма нищо общо с това ми ходене в Италия, а по-скоро с чувството на облекчение, че си свърших работата за тази седмица и мога да почна да уча фински - в сравнение с него латинският е елементарен;)
Какво друго не искам да забравя? Как все пак пътувах във времето и пространството. Как почти ми се прииска да участвам в карнавал и да нося маска, рокля с деколте и ветрило. Не искам да забравя изкачването по стълбичката към самолета, 20 години след първия път и невероятната тръпка при излитането. Не искам да забравя чувството за свобода и лекота, несмутено дори от неправилното ми произношение на името на спирката, за която поисках билет. Сивото небе и синьото небе над Венеция, различни нюанси на цвета на очите ми. Пурпурните тапети от плат в хотелската стая. Сейфа, в който си сложихме личните карти. Минаването на паспортен контрол с лична карта! Велоалеята във Верона, на която все стъпвах и пречех на колоездачите. Стотиците велосипеди и мотопеди във Верона. Смартовете, паркирани от двете страни на някои улици по стар български обичай. Часовниците на всеки ъгъл и безвремието, в което живеехме, защото си сменихме времето едва на втория ден. Сергията за риба на Рио Тера Сан Леонардо. Пичът, който пя Оne на U2 като канцонета пред една църква, а Cow му пусна парички. Различните вкусове на тирамисуто. Сладоледът с лешници и шоколад. Усещането, че си част от света, от миналото... дори от бъдещето, макар че италианските мъже не са мой тип:)
Ciao.
Venice Off the Map
Liquid Eternity
Liquid Eternity 2
Liquid Eternity 3 (Guest Blogger)
Римската империя ми е детско-юношеска фантазия. Четях "Аз, Клавдий", "След нас и потоп", "Quo Vadis" и разни други, за които не се сещам в момента. Рим, в който се срещат два свята. Цезарите, гладиаторите, баните, пътищата, сенаторите... Ранното християнство на св. Петър, катакомбите, арените, мъчениците... И латинския eзик. Блясъкът и помпозността на католицизма впоследствие ги приемам със смесени чувства. Хем ме е яд на тях, че са хвърлили толкова злато в храмове, пред които Соломон и Ирод могат да се скрият в ъгъла, хем шаренкото ме влече и повече ми пасва на представата за рая, която уж храмът трябва да извиква. (Еdit: Ако представата ми за рая беше такава, като нищо щях да ходя с голямо деколте. Слава Богу, не е.)
Всичко това иде да рече, че ми се ходи в Рим. Преди десет години пак ми се ходеше. Тази седмица двама души ми разказаха как са ходили на остров Капри, където Тиберий си преместил резиденцията, откъдето мятал хора (ъм, жени? или той беше бисексуален?) в 200-метрова пропаст, след като им се насладял. Това гонзо-порното е добре забравеното старо. Какви зверове са тези римляни:) Минутка за "искрено и лично" - въпреки неприязънта си към сериалите, бих гледала "Рим". Сега става ли ясно какъв съм фен?
Искам обаче да ида в Рим с някого, с когото ще обиколим всяко камъче и всяка древна църква, всички останки от триклиниуми и емпориуми и, ако може, да си разказваме истории и да водим дебати. Eкскурзоводи не обичам, но други познавачи на Рим са добре дошли. Естествено, това няма да стане в близкото бъдеще, но записването на мечтите уж помагало на реализирането им. Така се размечтах, че дори си представих как участвам в ЛАРП на Древен Рим - с тоги, пеплуми, лютни, квадриги и прочие. Този полет на фантазията няма нищо общо с това ми ходене в Италия, а по-скоро с чувството на облекчение, че си свърших работата за тази седмица и мога да почна да уча фински - в сравнение с него латинският е елементарен;)
Какво друго не искам да забравя? Как все пак пътувах във времето и пространството. Как почти ми се прииска да участвам в карнавал и да нося маска, рокля с деколте и ветрило. Не искам да забравя изкачването по стълбичката към самолета, 20 години след първия път и невероятната тръпка при излитането. Не искам да забравя чувството за свобода и лекота, несмутено дори от неправилното ми произношение на името на спирката, за която поисках билет. Сивото небе и синьото небе над Венеция, различни нюанси на цвета на очите ми. Пурпурните тапети от плат в хотелската стая. Сейфа, в който си сложихме личните карти. Минаването на паспортен контрол с лична карта! Велоалеята във Верона, на която все стъпвах и пречех на колоездачите. Стотиците велосипеди и мотопеди във Верона. Смартовете, паркирани от двете страни на някои улици по стар български обичай. Часовниците на всеки ъгъл и безвремието, в което живеехме, защото си сменихме времето едва на втория ден. Сергията за риба на Рио Тера Сан Леонардо. Пичът, който пя Оne на U2 като канцонета пред една църква, а Cow му пусна парички. Различните вкусове на тирамисуто. Сладоледът с лешници и шоколад. Усещането, че си част от света, от миналото... дори от бъдещето, макар че италианските мъже не са мой тип:)
Ciao.
Venice Off the Map
Liquid Eternity
Liquid Eternity 2
Liquid Eternity 3 (Guest Blogger)
5 comments:
Италианските мъже са клааааси над италианските жени.
А
@ A.
Може, просто не са _мой_ тип:)
Харесва ми да чета или да слушам хора, които са ентусиазирани от нещо. Ентусиазмът е заразителен. Е, стига и темата да не ми е чужда - примерно разговори между запалени ловджии, сноубордисти или сърфисти надали биха ми били особено интересни.
Боян
Нещо подобно е и при мене - най-хубавото усещане за пътуване е да се губя и намирам в непознат град. Има един проблем понякога обаче - когато имаш очаквания за мястото и те бъдат разочаровани. Моите за Италия не са били излъгани обаче, въпреки предварителното знание и големите очаквания.
Между другото, не знам дали и ти би имала същото впечатление, но бих препоръчала Флоренция. На мен лично ми хареса най-много. Освен това според статистиките има най-много случаи на чужденци попадащи в болниците (някакъв флорентински синдром). Предполага се, еуфорията на срещата се отразява на хората с лабилно здраве. Не звучи особено обнадеждаващо като препоръка, знам ;)
Нещо сме в синхрон напоследък!
@ Боян
Всъщност зависи колко добре човек си изразява ентусиазма :)
@ razmisli
Всички пътища водят към Рим!:) Да не забравяме и онези пътешествия за утре-вдругиден, които изброих при теб. Има къде да се ходи, само да сме живи и здрави.
Post a Comment