Повече черни връхни дрехи съм виждала единствено на метъл концерт.
Харесвам черни връхни дрехи, може би затова ми се стори, че италианките се обличат стилно и семпло, красиво и удобно. Няма и следа от крещящия евтин блясък на местните красавици. Не забелязах дебели жени, нито особено слаби. Бяха... нормални. Вярно е, че температурите не позволяваха разголване, но не съм сигурна, че дори и в най-големите жеги ще се видят големи проценти непокрита плът. Съжалявам, но на хората, които се кефят на полуголи мадами по улиците, ще се наложи да идат другаде. А, и много хора разхождаха кучета от породата "венецианска подобрена". Тази новина идва до вас благодарение на Supercow.
Чантите и обувките. (Тук е моментът очите на дамите да светнат.) Всеки трети магазин беше за чанти и обувки и аз непрекъснато ръчках Cow да се отчете като истинска жена, купувайки си поне чанта. Тя съвсем разумно отговори, че чантата е нерентабилна покупка, понеже можеш да носиш само по една, а преместването на съдържимото в друга чанта е тежка работа, която не е зле да се избягва чрез минимизиране на броя на чантите. Накрая не друг, ами аз бях на косъм да си купя чанта и обувки. Ами красиви бяха, мамка му. Хем нямам грам фетиш към обувки. Изглеждаха удобни - предполагам, че един чифт да бях премерила, щях да се домъкна в България с италиански обувки. Аз. Дето хич, ама никак не се интересувам от дрехи и обяснявам на децата, че те служат, за да ти е топло, респективно хладно.
Единия ден, както е видно и от снимките, ходихме до Верона. Беше хубав слънчев ден и натъпках палтенцето си в раницата. Взехме си билет за бърз влак и след час и 15 минути пътуване през лозя и ниви, тук-таме с по някоя фермичка и селце, пристигнахме на хай-тек жп гарата. Там ни раздадоха рекламни карти на града с отбелязани заведения и ние се отправихме към елипсовидно изглеждащото нещо в центъра, което решихме, че е римската Арена ди Верона. Тя беше.
Преди това нахлухме в първия музей на главната улица да разглеждаме гръцки, римски и етруски камъни. Нямаше нищо написано на език различен от италиански, но пък срещу осем евро получихме карта за един ден, даваща ни достъп до 12 броя музеи и църкви в града. Естествено нямаше да можем да ги обиколим всички, защото към 5 следобед ни беше влакът обратно за Венеция, но обиколихме около половината, включително умопомрачителната къща на Жулиета. Честно, само и единствено там се погнусих от комерса. Не защото ми е особено любима пиеса - "Двамата веронци", ако става въпрос за тематична пиеса, е много по-кефеща - ами защото беше прекалено, крещящо, бутафорно кичозно. Въпреки решимостта си да закупя бутафорна кичозна чаша от Верона, тези бяха абсурдни и и не си купих.
Разположена на търговска улица в центъра на града и открояваща се сред лъскавите веронски магазини и заведения, къщата е добила култов статус на място, където се изпълняват желания, стига само да ги формулираш в писмен вид. Не разбрах дали е задължително да се пипне статуята на Жулиета на двора, но май да, защото всички се снимаха с нея. Безбройните тийнове се надпреварваха да пишат по вече отдавна запълнените стени на зида (всъщност навсякъде беше пълно с тълпи от тийнейджъри, които явно обикаляха Италия през пролетната си ваканция), който изглеждаше така:
Вътре имаше пощенска кутия за писъмца на Жулиета. Какво ли й пишат толкова? И изобщо, броят на желания на глава на населението на Земята е феноменален, ама това е друга тема.
Не че аз не паднах жертва на писането на писъмца. Паднах. Спечелиха ме четирите компютърни станции във форма на четирилистна детелина, нали съм си любител на виртуалните неща. Поисках от Жулиета да се прибера безпроблемно у дома и... voila.
Имаше книгообразни табла с цитати от шекспировата пиеса в оригинал и в италиански превод. Подозирам, че повечето посетители не са успели да се вживеят особено, защото шекспировият английски може да се чете и разбира от англоговорящи само с бележки под линия, а такива липсваха. А италианският... о, италианският. В същата тази Верона като си поръчвахме кафе и сандвичи в едно заведение, жената зад бара каза нещо, което не разбрах. Повтори го няколко пъти, все по-безрезултатно и унизително. Иначе ние си носехме разговорник, но нищо не научихме от него, само мощно упражнявахме "граце", "чао" и "аривидерчи". Мне, италианският не ме кефи - прекалено малко ми прилича на латинския. Не че не съм го изпозабравила и него, но млъкни, сърце. Поне поръчаните манджи от меню на италиански със сигурност са по-добра храна от съответните поръчани от меню на фински. Пак се отплеснах, но съм пропуснала цяла седмица от курса и сега трябва здраво да наваксвам.
Храната. М-м-м. Обичам почти всякаква италианска храна, предимно паста. Обичам фрути ди маре, лазаня, пица, талятели, макарони, gelato, тирамису, абе всичко обичам. За които ме познават колко съм претенциозна в храненето, това би трябвало да е откровение. Вчера си накупих пармезан и моцарела от супермаркета и ще се вихря - ще меся пица и ще сготвя черните спагети със сепия, които донесох. Децата леко се стресираха от цвета им, да, знам, трябваше да купя панделки с италианското знаме. Затова пък компенсирах с кило разноцветни бонбони от един магазин, който открихме случайно, докато се мотахме из Верона и търсехме моста Нуово, от който да хванем автобус за гарата.
В крайна сметка не хванахме автобус, ами търчахме като бодри маратонци към гарата и се озовахме на перона 3 минути преди тръгването на влака ни. И тогава той... закъсня. Първо ни пратиха на друг перон, защото на нашия дойде Ориент Експрес (впечатляващо красив наистина). После влакът закъсня. След това местата ни се оказаха на различни седалки, от двете страни на крещящо италианче на около четири. Не, сериозно. То не спря да вика и да се мята към трийсет минути, повечето време от което майка му спа, а баща му кротко му шепнеше. Далеч съм от мисълта, че моите маймунки се държат по-възпитано в обществения транспорт. Но ако се държаха не 30, а три минути като онова дете, аз щях да им изсъскам, кресна и/или плясна и остатъкът от пътуването щеше да е поносим за останалите хора във вагона/купето. Също така щях да им измисля някакво сравнително тихо занимание, за да не газят по краката на седящите до тях. Или просто нямаше да пътувам в час, отговарящ на следобедния сън на четиригодишните деца. Не че се справям много добре с възпитанието, хич даже. Но се старая! А онези кротки родители на пищящото дете не ги разбирам. Откъде се е научило то така да вика, когато те са толкова възпитани и спокойни?
Влакът седя на Виченца един час по причини, които така и не разбрахме (ех, тази езикова бариера), а хлапето през това време го извадиха от влака. Седенето не беше приятно, накрая станахме свидетели на истинска италианска кавга като по филмите, между двама застаряващи мъже: единият - жп служител, другия - пътник. Ама крещяха, ви казвам. На италиански. Няма лъжа, няма измама. Това пътуване ни отказа от плана да ходим следващия ден до Падуа, през която също минахме с влака - просто италианските влакове ни дойдоха в повече.
Леле, какъв ферман, личи си, че утре имам deadline, нали? Може би ще пиша пак. Само да кажа, че завършихме този ден с бутилка венецианско prosecco - бяло газирано вино. Не беше зле, само дето после си говорихме до три часа:)
Venice Off the Map
Liquid Eternity
Liquid Eternity 3 (Guest Blogger)
Liquid Eternity 4
Чантите и обувките. (Тук е моментът очите на дамите да светнат.) Всеки трети магазин беше за чанти и обувки и аз непрекъснато ръчках Cow да се отчете като истинска жена, купувайки си поне чанта. Тя съвсем разумно отговори, че чантата е нерентабилна покупка, понеже можеш да носиш само по една, а преместването на съдържимото в друга чанта е тежка работа, която не е зле да се избягва чрез минимизиране на броя на чантите. Накрая не друг, ами аз бях на косъм да си купя чанта и обувки. Ами красиви бяха, мамка му. Хем нямам грам фетиш към обувки. Изглеждаха удобни - предполагам, че един чифт да бях премерила, щях да се домъкна в България с италиански обувки. Аз. Дето хич, ама никак не се интересувам от дрехи и обяснявам на децата, че те служат, за да ти е топло, респективно хладно.
Единия ден, както е видно и от снимките, ходихме до Верона. Беше хубав слънчев ден и натъпках палтенцето си в раницата. Взехме си билет за бърз влак и след час и 15 минути пътуване през лозя и ниви, тук-таме с по някоя фермичка и селце, пристигнахме на хай-тек жп гарата. Там ни раздадоха рекламни карти на града с отбелязани заведения и ние се отправихме към елипсовидно изглеждащото нещо в центъра, което решихме, че е римската Арена ди Верона. Тя беше.
Преди това нахлухме в първия музей на главната улица да разглеждаме гръцки, римски и етруски камъни. Нямаше нищо написано на език различен от италиански, но пък срещу осем евро получихме карта за един ден, даваща ни достъп до 12 броя музеи и църкви в града. Естествено нямаше да можем да ги обиколим всички, защото към 5 следобед ни беше влакът обратно за Венеция, но обиколихме около половината, включително умопомрачителната къща на Жулиета. Честно, само и единствено там се погнусих от комерса. Не защото ми е особено любима пиеса - "Двамата веронци", ако става въпрос за тематична пиеса, е много по-кефеща - ами защото беше прекалено, крещящо, бутафорно кичозно. Въпреки решимостта си да закупя бутафорна кичозна чаша от Верона, тези бяха абсурдни и и не си купих.
Разположена на търговска улица в центъра на града и открояваща се сред лъскавите веронски магазини и заведения, къщата е добила култов статус на място, където се изпълняват желания, стига само да ги формулираш в писмен вид. Не разбрах дали е задължително да се пипне статуята на Жулиета на двора, но май да, защото всички се снимаха с нея. Безбройните тийнове се надпреварваха да пишат по вече отдавна запълнените стени на зида (всъщност навсякъде беше пълно с тълпи от тийнейджъри, които явно обикаляха Италия през пролетната си ваканция), който изглеждаше така:
Вътре имаше пощенска кутия за писъмца на Жулиета. Какво ли й пишат толкова? И изобщо, броят на желания на глава на населението на Земята е феноменален, ама това е друга тема.
Не че аз не паднах жертва на писането на писъмца. Паднах. Спечелиха ме четирите компютърни станции във форма на четирилистна детелина, нали съм си любител на виртуалните неща. Поисках от Жулиета да се прибера безпроблемно у дома и... voila.
Имаше книгообразни табла с цитати от шекспировата пиеса в оригинал и в италиански превод. Подозирам, че повечето посетители не са успели да се вживеят особено, защото шекспировият английски може да се чете и разбира от англоговорящи само с бележки под линия, а такива липсваха. А италианският... о, италианският. В същата тази Верона като си поръчвахме кафе и сандвичи в едно заведение, жената зад бара каза нещо, което не разбрах. Повтори го няколко пъти, все по-безрезултатно и унизително. Иначе ние си носехме разговорник, но нищо не научихме от него, само мощно упражнявахме "граце", "чао" и "аривидерчи". Мне, италианският не ме кефи - прекалено малко ми прилича на латинския. Не че не съм го изпозабравила и него, но млъкни, сърце. Поне поръчаните манджи от меню на италиански със сигурност са по-добра храна от съответните поръчани от меню на фински. Пак се отплеснах, но съм пропуснала цяла седмица от курса и сега трябва здраво да наваксвам.Храната. М-м-м. Обичам почти всякаква италианска храна, предимно паста. Обичам фрути ди маре, лазаня, пица, талятели, макарони, gelato, тирамису, абе всичко обичам. За които ме познават колко съм претенциозна в храненето, това би трябвало да е откровение. Вчера си накупих пармезан и моцарела от супермаркета и ще се вихря - ще меся пица и ще сготвя черните спагети със сепия, които донесох. Децата леко се стресираха от цвета им, да, знам, трябваше да купя панделки с италианското знаме. Затова пък компенсирах с кило разноцветни бонбони от един магазин, който открихме случайно, докато се мотахме из Верона и търсехме моста Нуово, от който да хванем автобус за гарата.
В крайна сметка не хванахме автобус, ами търчахме като бодри маратонци към гарата и се озовахме на перона 3 минути преди тръгването на влака ни. И тогава той... закъсня. Първо ни пратиха на друг перон, защото на нашия дойде Ориент Експрес (впечатляващо красив наистина). После влакът закъсня. След това местата ни се оказаха на различни седалки, от двете страни на крещящо италианче на около четири. Не, сериозно. То не спря да вика и да се мята към трийсет минути, повечето време от което майка му спа, а баща му кротко му шепнеше. Далеч съм от мисълта, че моите маймунки се държат по-възпитано в обществения транспорт. Но ако се държаха не 30, а три минути като онова дете, аз щях да им изсъскам, кресна и/или плясна и остатъкът от пътуването щеше да е поносим за останалите хора във вагона/купето. Също така щях да им измисля някакво сравнително тихо занимание, за да не газят по краката на седящите до тях. Или просто нямаше да пътувам в час, отговарящ на следобедния сън на четиригодишните деца. Не че се справям много добре с възпитанието, хич даже. Но се старая! А онези кротки родители на пищящото дете не ги разбирам. Откъде се е научило то така да вика, когато те са толкова възпитани и спокойни?
Влакът седя на Виченца един час по причини, които така и не разбрахме (ех, тази езикова бариера), а хлапето през това време го извадиха от влака. Седенето не беше приятно, накрая станахме свидетели на истинска италианска кавга като по филмите, между двама застаряващи мъже: единият - жп служител, другия - пътник. Ама крещяха, ви казвам. На италиански. Няма лъжа, няма измама. Това пътуване ни отказа от плана да ходим следващия ден до Падуа, през която също минахме с влака - просто италианските влакове ни дойдоха в повече.
Леле, какъв ферман, личи си, че утре имам deadline, нали? Може би ще пиша пак. Само да кажа, че завършихме този ден с бутилка венецианско prosecco - бяло газирано вино. Не беше зле, само дето после си говорихме до три часа:)
Venice Off the Map
Liquid Eternity
Liquid Eternity 3 (Guest Blogger)
Liquid Eternity 4
No comments:
Post a Comment