For Absent Friends

Сигурно съм била около 11-годишна, но и тогава хората се влюбваха. Или поне момичетата. Почти всички момичета от моя клас си падаха по един съученик - висок, красив и умен. Помня, че слушаше Куин, харесваше Силвестър Сталоун и "Синовете на великата мечка", но не беше толкова добър по математика, колкото мен. (То никой не беше, но това е друга тема:Р). И беше половин сирак. Майка му ги гледаше сама с по-големия му брат, което дори в условията на развит социализъм едва ли е било лека работа.

Нищо не съм знаела за фройдизма тогава, но той си беше особен. Бил е малък като е починал баща му и не го помнеше добре. Вниманието на момичетата привидно не го ласкаеше, беше си пич, добре възпитан и с чувство за хумор. Аз, разбира се, като всеки държащ на себе си аутсайдер, който е над тези неща, не бях влюбена в него. Поддържахме квази-приятелски отношения, съчувствах на влюбените в него съученички и стоически понасях намеците им, че и аз съм като останалите, само че не си признавам. (Истината беше, че дълго време тайно харесвах един батко, високо в пионерската йерархия, с ЦЕЛИ две години по-голям от мен. Power is the best aphrodisiac, anyone?:)

Случката, която искам да разкажа, стана един ден, когато той седна до мен и каза, че иска да поговорим. Няколко завистливи чифта очи се насочиха към чина ми. Тогава още нямаше латиносериали, но явно някакъв дълбок архетип е заговорил в мен в онзи момент, защото помня какво си помислих: "Айде бе, от толкова други момичета, точно в мен ли намери да се влюби!". Тази моментна липса на разсъдък трая съвсем кратко, защото той бързо пристъпи към същността и тихо сподели, че майка му се омъжва повторно и аз съм единственият човек, на когото може да го каже.

Имам спомен, че каза хубави неща за бъдещия си пастрок, но беше разстроен от самия факт, че майка му "забравя" баща му. Чудеше се какво ли бъдеще ги чака, как ще се отнася той с тях, сигурно се е чудил и дали вниманието на майка му към децата й ще намалее, макар че не го изказа на глас. Губи ми се дали е плакал. Сега ми се струва, че вероятно е плакал и аз съм била толкова ужасена от гледката, че моментално съм я забравила. Този защитен механизъм със забравянето е проработвал и по-натам в живота ми, макар и не толкова често и качествено, колкото ми се иска:)

Не помня какво му говорих аз. Подозирам, че някакви мъдри и утешителни слова, защото тази ситуация ми се е случвала многократно впоследствие и тогава съм говорила точно такива. Момчетата, а после мъжете, идваха при мен и ми разказваха за нещата, които ги тормозят. Никога никой не се опита да ме сваля, чак до късна тийнейджърска възраст. Аз бях добър приятел, който изслушва, разбира, дава съвети, мълчи. На един купон в подготвителен клас един съученик ми каза, че е влюбен в друга съученичка и ме хвана за ръката, за да ми покаже как иска да държи нейната ръка. Не знаеше, милият, че никой дотогава не ме беше хващал за ръка и аз се притесних. Но, разбира се, не ми пролича. Нали съм пич и добър приятел.

В известен смисъл, така и не се отърсих от този модел. Imprinting, биха казали някои психолози. Била съм най-добър приятел на няколко мъже и доста добър приятел на много. Наскоро си намерих една снимка от 89 година, където седя на една маса в заведение със 7 други парашутисти и те забравят, че компанията не е изцяло мъжка. (Добре де, може би не са забравяли на 100%. Айде да са 98:) И за да не започваме стария спор от поста със стихчето, с някои е имало и мисъл за друго, с други не. Сега ми се струва, че те се сприятеляваха с някаква част от мен, която трудно би харесала на потенциален любим - неуловима смес от мъжко другарство и женска емпатия, - която все още работи. При това на макс, когато съм във форма. Умря циганката...:)

Ако от мен поискат да се опиша с три прилагателни, бих казала: "I'm a great friend, a decent lover, and a lousy wife." Нали трябва да има баланс във вселената:D