Sep 10, 2007

Money Talks 2

there will be poor always
pathetically struggling
look at the good things you've got

Отраснала съм в развития социализъм и изкарах нелошо тийнейджърство по време на перестройката. Когато ме приемаха в комсомола, ми задаваха въпроси за Бийтълс и аз, естествено, знаех отговорите. А Бийтълс бях слушала на грамофон и малък монокасетофон, чийто капак за касетата се вдигаше с пръсти и всички се чудеха къде е копчето за Eject:)

Родната ми къща беше с три стаи, външна тоалетна и без баня. Като дете мама ме водеше на баня в събота и си беше купон. В двустаен апартамент се нанесохме като бях в първи клас и даа, о, даа, открихме топлата вода и стигнахме нивото на римски патриции. (Което ми напомня, че не съм плащала на "Топлофикация" от няколко месеца и е време преди новия сезон да си изчистя дълговете. Монополът е гадно нещо, но топлата вода без бойлер за мен е апотеоз на цивилизацията, а възможността да си я плащаш, без това да напряга бюджета ти, означава висок стандарт.) Къщата с двора обаче ми липсваше години след това, понякога ми липсва още. Помня смокиновите дървета, по чиито клони висях непрекъснато, помня розите, нарцисите, зюмбюлите. Помня трендафиловия храст, от който баба ми правеше сироп от рози, помня бараката отзад и притока на адреналин, когато за пръв път се изкатерих на покрива й да бера джанки. Ще напиша отделен пост за нея някой ден, но идеята е, че беше бедна къща, строена преди 1944 г.

Опитите за промиване на мозъка ми относно кой строй е по-добър се провалиха отрано. Пропагандата твърдеше, че преди 9 септември 1944 г. хората са живели нещастно и бедно, а след това настанали свободата, равенството и братството. Баба ми все помрънкваше, че едно време било по-добре, но подозирам, че носталгията й е била основно по безгрижното й буржоазно детство. Аз бях изумена от факта, че баща ми и дядо ми (от другата страна) имаха поразително еднакви спомени от детството си, макар че едното е било през 20-те, а другото - през 50-те години. И двамата си спомняха мизерия и недоимък в семейство от работническата класа. Дядо ми разказваше как ял бой, защото, примрял от глад между обяда и вечерята, отишъл и излапал... хляба беше май. Царевичен. Корав. Здравословен сигурно... Баща ми също е отраснал със здравословна проста храна и майка ми си спомня как като се оженили, тя открила, че той никога не яде филия с масло и сирене. Просто за него това са две отделни и различни "манджи" - хляб с масло и хляб със сирене. Тези разкази ме убедиха още от дете, че няма добър и лош строй и че бедни ще има винаги. И не, не е задължително бедните да са мързеливи и некадърни, но това е друга тема. Между другото, родителите ми са учили висше задочно не защото не са били приети редовно, а защото не са можели да си го позволят. И такива е имало през 1967 година.

Най-тежкият във финансово отношение момент за мен, както и за мнозина от моето поколение, беше през 1997 година, когато заплатата ми беше 30 000, а наемът стана 50 000 лева. Помня, че поисках увеличение от шефката си (бог да я прости, почина 2 години по-късно), а тя ми каза "Вратата е отворена". Мисля, че ме травмира за цял живот;) Както и да е, оцеляхме, а точно тогава си довършвах дипломната работа за Толкин, която беше толкова интересна, че пропуснах демонстрациите пред парламента. Помня, че някъде тогава се заклех, че някой ден няма да купувам маргарин, защото е по-евтин от маслото. Впоследствие българското масло придоби вкус на маргарин, започнах да купувам немско и френско и това ми е достатъчно да се чувствам заможна. Освен това, вече не плащам наем, имам 13-годишна кола и купих на децата си пиано на старо. В този смисъл, съм изпълнила онази точка от 200-те - имам достатъчно пари, според собствените си разбирания.

Понякога се чувствам бедна, но това е когато забравям, че да си богат, значи да имаш нужда от малко. Ain't no fun (Waiting round to be a millionaire):D

4 comments:

alvin said...

Тъкмо си проверих тото фишовете, нъцки. Охолният живот и тънките коняци се отлагат с няколко дни. Засега.

В ония мътни години - 96-97, нашите се опитваха да не ме лишават от нищо. Бях тийн, исках маратонки и прочие, но никога не съм искал много. Надявам се. Напоследък си мисля, че бавно и сигурно се превръщам в човек, който се задоволява с малко и това ме радва някак.
Не че не харча за глупости, ама пък нали поняокга трябва да почувстваш, че живееш :)

Hazel Baggins said...

@alvin
Не е лесно да се задоволяваш с малко в наши дни, така преебаваш системата;)
А за усещането, че си жив, когато харчиш за глупости - то други начини да го почувстваш останаха ли?
Ще постна скоро един любителски превод по темата.

razmisli said...

Много интересно... и точно това което търсех, един личен поглед към бедността, с личен казус (не че аз нямам поглед към нея, разбира се, но винаги ми се иска да разбера за опита на другите). Много хубаво разказваш :) ще посещавам често в бъдеще. Общо взето и аз бях много учудена, че и майка ми е израсла бедно, при все че уж тогава вече е властвал най-грижовния строй и всички са живеели добре.

Мисля, че възможността да харчиш за някоя ненужна дреболия е терапевтична, когато не стига до крайност. Създава ти впечатлението, че животът не е само програмирана серия от необходими стъпки и че се случват и хубави, макар и безполезни неща. Също както подаръкът за дете, което е изгубило близък човек е доказано, че е терапевтично.

ПС. Не знам защо твоят коментар не е излязъл веднага, не упражнявам никакъв контрол над коментарите затова ми е чудно. Добре дошла си и ще очаквам твоите мнения...

hazel said...

@ razmisli
Да, аз съм изумена колко се забравя и се помни избирателно от едно време, което, исторически погледнато, беше съвсем скоро:)

Няма проблем за коментара, аз коментирам, където чета, само когато нещо много ме впечатли.