Liquid State

Hope and pray iniquity
Has died inside and left a scar

Защо не съм писала дълго време ли? Колебая се дали да не си поставя диагноза "криза на средната възраст":) Лутане между детайла и "голямата картина" - check. Натраплив страх, че каквото било – било и наваксване няма - check. Учудено сепване, когато засека човека в огледалото под изненадващ ъгъл. Check.

Животът ни тече в обичайно русло, което е неизбежно и дори в известен смисъл положително. През октомври пътувахме три от четирите уикенда, затова пък ноември е уседнал и спокоен. Вече е студено и не става за неделен туризъм, затова пък Рада ходи сама на шопинг и на кино със съученици в не чак толкова близкия мол. Бях и главният възрастен пазач на тийнове на организирано ходене на Laser Game, където тя благородно взе със себе си и Мишо. Той пък се оказа хит сред нейните съученици – сред момичетата, защото е сладък, а сред момчетата – защото е пич. Пък и го бива в стрелянето... Искат да си празнуват рождените дни там, аз се съгласих, пък каквото ъм, снайпер покаже. Полагам усилия да не отдавам 90% от неработното си време на децата, но просто така се получава като имаш деца и си самотен работещ родител.

Например – ходих на индийски ресторант с приятелка и на концерт на "Анатема" и "Опет". "Кататония" другата седмица ще ги пропусна, понеже сме на рожден ден. Чета книги на френски, този път наистина. Първата беше на Амели Нотомб, която всъщност не ми хареса - не само защото ми беше трудна езиково, но и защото шантавата полубиографична история за 7-годишната дъщеря на дипломат в Китай, влюбена в 6-годишната дъщеря на друг дипломат ми беше скучна, а войната между двата лагера деца - неприятна. Гарнирана с философски размисли за човешката природа. Хайде не...

"Мемоарите на една гейша" виж е съвсем друга история, нищо, че е превод от английски. Така или иначе френският и английският са еднакво отдалечени и чужди на японския, на който си представям, че звучи книгата, но не особено често, за да не ми се отще да я чета:) Навремето филмът много ми хареса, даже сега си го купих на ДВД и като свърша книгата, ще го гледам пак. Даже може би с деца;) In other news, Мишо ни зариби с филм-мюзикъла Sound of Music, който гледали в училище и учили песнички от него. Et voila, запя се вкъщи и това. 

Лично на мен ми се доходи в Австрия, но усещам, че по-логичното продължение е да гледаме и мюзикъла "Мери Попинз" с Джули Андрюс.

Seize the Day

keep the one that is passed on

and leave the others behind

Забравихме  фотоапарата, отивайки на екскурзия днес. Това дали означава, че вече нямам желание да запечатвам спомени от "новото" място, защото съм му свикнала? (Рада: "Запиши в карта памет на мозъка!") Разбира се, може да означава просто, че съм разсеяна и преуморена след 4000 страници Мартин и страшно много работа в работата. За трети път отиваме на Marche Populaire, ежеседмичните походи от 5, 10 или 20 км, организирани от местната федерация по спортно ходене, или както му се казва там, но за пръв път не ни валя дъжд. Да живее местният климат, нямам търпение да се върна в България на 35 градуса, пък каквото ще да става.

Новините накратко: Рада завърши със средна оценка 8,6, голям успех за новодошъл, който беше убеден, че ще повтаря класа. Тук не си поплюват с повтарянето, догодина ще имат четирима нови ученици, повтарящи 7 клас (втори гимназиален по тукашному). Тя обаче, редом с другите трима българи, е в челните 20% от класа и аз наистина много се гордея с нея и с обучението в кварталното училище в Младост. 12-годишните европейци смятат българите за много умни, да се знае. It is known, както казват дотраките:)

Мишо има още една седмица учене, тук малките завършват по-късно от гимназистите, които освобождават училището за провеждане на матурите на абитуриентите. Вярно, че и те го дават малко на уволнение, тази седмица имаха един ден с екскурзия, където го ухапал кърлеж, но медсестрата в училището го извади (ние не го видяхме), а според педиатъра нямало проблеми. Онзи ден имаха Ancient Greece party, което беше просто прекрасно, разиграваха езоповата басня за заека и костенурката, представиха гръцките богове, пяха бодри олимпийски песни, консултираха се с делфийския оракул кой ще стане европейски шампион по футбол  (милите испанци, нека имат някаква светлина в тунела и те), пуснаха филмче от часа по физическо, където демонстрираха 4 спорта, организираха Who wants to be a Greek millionaire за родителите с въпроси за Древна Гърция, като през цялото това време бяха облечени съответно.

Въпреки неособено добре закрепената тога, Мишо беше един от тримата водещи на партито и четеше невероятно добре. Умря циганката, ама наистина ме изненада, дори не ми беше казал, че ще е водещ. За съжаление на партито изпращахме и класната им, която се връща да вземе 1 клас и догодина ще имат друга учителка. После в 4 и 5 клас, живот и здраве, трета, да ги подготвя за гимназията. Извадихме голям късмет с г-жа Пен - изключително мила и ентусиазирана преподавателка, която много помогна за интеграцията и самочувствието на Мишо, макар понякога да критикуваше дисциплината му, но ние си знаем, че нашето гардже има таралеж в гащите. Другата седмица ще дойде доклада за годината, но, след звездния доклад за първия срок, не очаквам нещо по-слабо. Та той от 1 ниво книжки за четене стигна до 10-о, като има деца, които почнаха годината с 8 и стигнаха до 10.

Станах клиент на една белгийска фирма, която предлага нещо като Netflix - доставка на двд-та по пощата и онлайн видео. Вече сме гледали трите матрици, "Фантомът на операта" (пак), "Карибски пирати" и "Хлапето" на Чаплин. Всички много им харесаха, но "Карибските пирати" май са фаворит, защото не искаха да чакат да им идват по пощата, ами Рада взе 2, 3 и 4 от съученик. Тя харесва Орландо Блум, което всъщност не е лош вкус за мъже...

Като казах вкус за мъже, аз нали гледах Game of Thrones, където най-после харесах актьор от правилната възрастова група - Ser Jorah Mormont. Далеч по-хубав от книжния си прототип и поне знаем, че скоро няма да умре.

И да, Rains of Castamere звучеше в главата ми, докато четях онази сцена в третия том и абсолютно се идентифицирах с това:

Desperate Poet

I would sing of the loves that we all once knew

and the ones that we ended up with

Нещата рядко се получават, както си ги мисли човек. Искаш едно, дава ти се друго, животът завива непредвидимо, а обратите не са един и два. Но понякога можем да прилагаме наративни техники към случващото се, да поглеждаме отгоре, търсейки поантите във фабулата. (Stop telling stories, казва Бъфи на Андрю в много любимия ми епизод, Storyteller. Life isn't a story). Само че  историите, истински и измислени, са важна част от човешката същност, те са нашата надежда, че имаме право и сила да заявим себе си, да изплетем сюжетна нишка, да изковем плуг или меч от желязото. Който както умее.

Подобно на героя от горната песен и аз вече нямам много думи, нито умение да ги нагласям, а най-вече нямам вдъхновител-муза. Но пък съм водена от чувство за дълг към малцината, които понякога проверяват този исторически ;) блог и намират по един пост на месец, та реших да напиша какво правим, пък дори да е скучно. Кой знае, може да успеят със силата на въображението да го превърнат в грандиозен наратив!

Преди две години реших за пръв път да пробвам да чета многотомно фентъзи. Причината - контраатака на изкривяването от типа tl;dr, придобито от почти 99% четене в интернет, и искрено желание да дам пример и на второто дете, че четенето на хартиени книги може да e увлекателно колкото компютърна игра. Колебах се между Song of Ice and Fire и Malazan Book of the Fallen и избрах втората. Тя се оказа мащабно и амбициозно творение на истински учен, с дълбок и завладяващ замисъл, който аз едва ли някога ще схвана, защото спрях на четвъртата книга. Колкото и да уважавам митологичния размах на Ериксън, по едно време усетих, че чета по задължение и пъшкам уморено, посягайки към тухлата, а това всъщност никак не е добър пример за второто дете. 

Сега същото това дете пъшка уморено, като види в ръцете ми тухлата Song of Ice and Fire, която чета всяка свободна минута от денонощието във всяко помещение на апартамента. Вече съм на втория том, сънувам героите и почнах пак да гледам първия сезон на Game of Thrones от позицията на читател. Не знам защо сериалът ми хареса толкова - може би заради чудните пейзажи,  атмосферата, играта на преобладаващо театралния британски каст, рицарите, замъците... Все пак първият сериал, който съм изгледала някога, беше "Рим", пак на HBO, и с него пренебрегнах дългогодишното си пренебрежение към телевизионния storytelling. Сериалът като форма е перфектния дългосрочен ескейпизъм - сближаване с малък брой герои, следване на дълга история, продължаваща с години, потапяне в свят, който има време да бъде изграден.

Също така май за пръв път ми се случва да зачета книга, след като съм гледала екранизацията й. Мартин е по-повърхностен писател от Ериксън, но и много по-лесен за четене и увлекателен. Това си е талант. Един от актьорите от сериала беше нарекъл книгите му crack on paper, което е доста близо до истината. Децата бяха при тати, а аз вместо да излизам вечер, бързах да се прибера от работа, за да гледам втория сезон и да чета първия том. Пристрастена съм до степен да чета до малките часове, а това са още томовете, в които... знам какво става! 

И ето тук любимата ми песен, за която подочух, че се появявала в 3 том. Засега не съм се спойлнала за нищо и моля нека си остане така.

Отивам да чета.

Ethan of Athos

Прочетох "Етан от Атос" на Л.М. Бюджолд - страхотeн роман от 1986 г., разказващ за тегобите на възпроизводството на планета, населена изцяло от хомосексуални мъже.

Първо да порицая превода на заглавието - Аthos e името на полуострова Атон, където гръцките монаси не допускат присъствие на женски животни, камо ли жени. Така се губи заигравката на писателката с непоносимостта към жените на планетата Атос и тяхната демонизация. Иначе главният герой е много симпатичен лекар, сюжетът е "обикновен човек попада в извънредни обстоятелства и се оказва герой", с елементи на шпионски трилър, озарен от светлия образ на адмирал Нейсмит, нищо, че той присъства само като блясък в очите на Ели Куин от наемническата армия на Дендариите. Особено ми допадна моментът с "отърваването" от труп на космическа станция, където всички входящи и изходящи ресурси са претеглени и описани до грам. :)

Както знаят феновете на Майлс Воркосиган, във вселената на Бюджолд бременността и раждането са автоматизирани. Дори нормално заченатият - не "ин витро" - ембрион, бива прехвърлен в "маточен репликатор" , където той дочаква термина на топло, меко и сигурно място, а после бива изваден на бял свят от компетентен специалист по възпроизводство. (Именно приключенията на бебето Майлс в маточния репликатор са определящи за физическите му проблеми през останалия му живот, за който не знае.) А Х хромозомата на Атос се взема от вносни яйцеклетъчни култури, които обаче с течение на годините се амортизират и трябва да се подновяват, но пратката от къща Барапутра се оказва негодна биологична тъкан, вместо скъпо платените яйцеклетки. И нашият доктор тръгва да ги спасява, в опасната и пълна със жени вселена;)

На Атос родителството е издигнато в култ и човек може да има дете само след като набере определено количество социален и морален кредит с обществено-полезен труд. Само родителите имат право да носят мустаци и брада, а един от най-добрите начини да увеличиш кредита си е да си семеен партньор на родител, тоест да помагаш в отглеждането на (чужди) деца. Одобрявам! И ето един дългичък цитат:

- Защо да не клонират толкова, колкото желаят, след като са създали технологията?
- О, разбира се, могат да създадат много бебета... макар че това ще изисква огромни ресурси, висококвалифицирани техници, както и оборудване и материали. Но не разбирате ли, че това е само началото. То е нищо в сравнение с онова, което е необходимо, за да се отгледа едно дете. На Атос отглеждането поглъща почти всички икономически ресурси на планетата. Храна, разбира се... жилища... образование, облекло, медицински грижи... това ангажира почти всичките ни усилия само за поддържане числеността на населението, да не говорим за нарастване. Никое правителство не може да си позволи да създаде такава специализирана непроизводителна армия.
Едната вежда на Ели Куин трепна.
- Странно. На други светове ежедневно се раждат хиляди и въпреки това те съвсем не са обеднели.
Етан, който се беше отклонил от темата, възкликна:
- Наистина ли? Не виждам как може да стане това. Трудовите разходи за отглеждане на едно дете до зряла възраст са астрономически. Във вашата сметка има нещо погрешно.
Очите й се свиха в израз на неочаквана иронична интуиция:
- Виждате ли, на другите светове трудовите разходи не са включени. Този труд се смята за доброволен.
Етан я погледна.
- Що за абсурден двоен стандарт? Атосците никога не биха се примирили с такъв скрит трудов данък! Дори социален морален кредит ли не получават родителите?
- Всъщност - гласът й бе някак особено сух - работата за отглеждане на децата се води женска. И предлагането обикновено надвишава търсенето...

Открих, че имам "Сетаганда" в оригинал и ще взема да си я препрочета.

А иначе, на 28 юни в София ще има гей-прайд парад под надслов "Аз и моето семейство".

Screwtape Letters

Прочитайки края на последния коментар на Размисли:

Но при разговори с мъже съм стигнала до извода, че когато говорят за женска красота те на първо място имат предвид тънкост на тялото и после всичко останало.

изведнъж ми просветна, откъде ми е познато това, за което си говорим в поста за анорексията.

"Писмата на Душевадеца" е сатиричен роман в епистоларен жанр, или колекция писма от главен демон до неговия племенник, с наставления как да процедира в изкушаването на млад християнин по време на Втората световна война.

Не ми се преписва от българския превод, затова ето ключовите цитати на английски:

In a rough and ready way, of course, this question is decided for us by spirits far deeper down in the Lowerarchy than you and I. It is the business of these great masters to produce in every age a general misdirection of what may be called sexual "taste". This they do by working through the small circle of popular artists, dressmakers, actresses and advertisers who determine the fashionable type.

(hellish PR!)

Thus we have now for many centuries triumphed over nature to the extent of making certain secondary characteristics of the male (such as the beard) disagreeable to nearly all the females—and there is more in that than you might suppose.

(аз все още харесвам мъже с много тестостерон и окосмяване, явно съм старомодна)

The age of jazz has succeeded the age of the waltz, and we now teach men to like women whose bodies are scarcely distinguishable from those of boys. Since this is a kind of beauty even more transitory than most, we thus aggravate the female's chronic horror of growing old (with many excellent results) and render her less willing and less able to bear children.

Съвсем по темата, много преди Photoshop.

We have engineered a great increase in the licence which society allows to the representation of the apparent nude (not the real nude) in art, and its exhibition on the stage or the bathing beach. It is all a fake, of course; the figures in the popular art are falsely drawn; the real women in bathing suits or tights are actually pinched in and propped up to make them appear firmer and more slender and more boyish than nature allows a full-grown woman to be.

As a result we are more and more directing the desires of men to something which does not exist—making the rôle of the eye in sexuality more and more important and at the same time making its demands more and more impossible.

С пожелания за повече здрав разум у мъжете и по-малко импланти у жените:)

Kingdom Dark

Цитат от "Клавдий" на Робърт Грейвз:

"Чух веднъж как две прислужнички на майка ми обсъждаха съвременния брак от гледна точка на жената от знатен род. Какво печели тя от брака? - питаха се те.

Моралът вече е толкова разпасан, че никой не гледа на брака сериозно. Наистина неколцина старомодни мъже все още държат на него дотолкова, че да не приемат децата от приятелите или от домашните слуги за свои, а и някои старомодни жени уважават чувствата на съпрузите си дотолкова, че внимават да не забременеят от другиго, освен от тях. Но по правило всяка по-хубавка жена би могла да си легне с всеки мъж, когото си хареса.

А когато се омъжи и съпругът й омръзне, както става обикновено, и пожелае друг някой, с когото да се забавлява, тогава пък ще трябва да се съобразява с гордостта и ревността на собствения си съпруг. ОСвен това и материално не е по-добре след женитбата си. Зестрата й преминава в ръцете на съпруга или на свекъра като глава на семейството, ако случайно е още жив; а всеки знае, че съпругът или свекърът са хора, с които много по-трудно се оправяш, отколкото с един баща или пък голям брат, чиито слабости отдавна си изучила. Да си омъжена не значи нищо друго, освен вбесяващи домакински отговорности.

А колкото до децата, тях кой ги иска? Те объркват и здравето, и забавленията на жената за цели месеци, преди да се родят, и макар че още щом ги роди, ги дава на дойка, трябва й време да се съвземе от ужасните мъки по раждането, а на всичкото отгоре най-често след второто дете от фигурата й не остава нищо. (...) И още: може ли да опазиш съпруга на жената, ако тя го обича, от чуждите жени по време на бременността й? Да не говорим за това, че той не обръща почти никакво внимание на детето си, когато се роди. И най-накрая, сякаш всичко туй не стига, днешните дойки са толкова небрежни, че децата често умират. Слава на боговете, тези гръцки лекари поне са достатъчно сръчни, та ако нещата не са чак толкова напреднали, освобождават жената от нежеланото дете за два-три дни и всичко се урежда както трябва. Е, разбира се, някои жени, дори много модерни жени, изпитват старомодния копнеж за деца, но те винаги могат да купят дете за осиновяване в семейството на съпруга си от някой човек с приличен произход, притиснат от своите кредитори."

Три факта за контекст:
- минималната разрешена възраст за брак на жените в Рим е 12 години;
- бракът е моногамен и развод се получава лесно;
- новородени бебета на "опозорена" майка се изхвърлят "на хълма".

Точно съм стигнала до смъртта на Тиберий.

The Mist

И не ще има вече никакво проклятие: престолът на Бога и на Агнеца ще бъде в града; Неговите раби ще Му служат
и ще видят лицето Му, а името Му ще бъде на челата им.
И нощ не ще има там, и не ще имат нужда нито от светило, нито от слънчева светлина, защото Господ Бог ги осветлява; и ще царуват вовеки веков.

Откровение 22:3-5

Надбъбречните ми жлези ме мразят. Много ги уморих снощи и прекалих с адреналина.

"Мъглата" на Франк Дарабонт успешно се нарежда сред най-добрите екранизации на Кинг. Определено неподходящ филм за ядене на пуканки. Специалните ефекти не отнемат от психологизма на образите и чудовищата в супермаркета нарочно бяха два вида - с човешки и нечовешки външен вид. Всички знаем, че в екстремни обстоятелства хората действат екстремно, това не би трябвало да е интересно. Но ние знаем и други неща, за които имаме нужда от напомняне, защото са от типа знание "през едното ухо влязло, през другото излязло" или, по-сериозно казано, "това не се отнася до мен".

Две несвързани наблюдения. Първо, реакцията на стреса беше представена сексистки - мъжете стават агресивни и тръгват да се бият, жените се отдръпват и гушват децата. Сексистки не означава "неправилно" в моя малък свят. Все някой трябва да гушка децата, мнали. Госпожа Кармоди, нескопосната пророчица, освен всичко останало, тръгна да изпълнява несвойствени за пола си дейности. И второто наблюдение е, черен пиар за християнството и прекалено много цитати от Откровение. В книгата няма нито един - там има откачалка, която говори за смърт и човешки жертви от самото начало. Безспорно, религиозният фанатизъм е по-модерен сега, отколкото през 70-те.

Изпуснати са два потенциално драматични момента - синът на главния герой плаче и се тръшка (нормално за дете), а самият главен герой прави секс с една от жените (нормално, адреналинът често така действа). Последното нямаше да седи добре на библейските цитати, така че е разбираемо защо е отпаднало, особено в епохата, когато при екранизиране секс-сцени обикновено се добавят. Въпрос на фокус.

Тази сутрин си прехвърлих пак новелата, бях я забравила. Тя е в първо лице и е тип "намерен ръкопис". Ето два впечатляващи цитата.

1.
But you mustn't expect some neat conclusion. There is no And they escaped from the mist into the good sunshine of a new day; or when we awoke, the National Guard had already arrived; or even that great old standby It was only a dream.

It is, I suppose, what my father frowningly called, 'an Alfred Hitchcock ending', by which he meant a conclusion in ambiguity that allowed the reader or viewer to make up his own mind about how things ended. My father had nothing but contempt for such stories, calling them 'cheap shots'.

2.

I'm going to bed now. But first, I'm going to kiss my son and whisper two words in his ear. Against the dreams that may come, you know.
Two words that sound a bit alike.
One of them is Hartford.
The other is hope.

Стивън Кинг е голям писател.

Operation Mindcrime

Напоследък не чета много и почти цялото ми четене за развлечение е онлайн. Този пост е в отговор на предизвикателство от Размисли да напиша за...

трите последни прочетени книги,
трите последни закупени книги
и три книги, които бих препрочела...

Трудна работа. Особено с купуването - предпочитам да си купувам музика, която слушам многократно, отколкото книги, които чета по веднъж. А и библиотеката се пука по шевовете, затова гледам да разменям книги с приятели, за да имаме стимул после да ги обсъждаме. Книгите, които чета в момента, ги има и в профила ми в Good Reads. Не че съм особен фен на социалните мрежи, даже никак, но тази дава идеи за книги, ако случайно му се чете на човек;)

Последно прочетени:

Frederica Mathewes-Green - "Gender: Men, Women, Sex and Feminism" - сборник със статии и есета, които нахално ще нарека "пост-феминистки". Авторката споделя своя опит на активистка на движението през 70-те години и обяснява защо феминизмът вече не е идеология, която я задоволява. На пръв поглед изглежда, че отговорът е "защото е била феминистка в колежа, а после като се оженила и родила три деца, й е дошъл акълът в главата", но не е съвсем така:) Като излезе на български, ще ви уведомя специално. Чудесно чувство за хумор, впрочем.

Туве Янсон - "Корабът на вселените". Татко Мумин разказва мемоарите си - препоръчвам както на феновете на мумините, така и за първо запознаване с поредицата. Изключително забавна и мъдра, в любимия ми сериозно-несериозен стил, в който хем се хилиш като идиот, хем ти прииждат прозрения на талази - за промяната на миналото, когато го преразкажеш, за избирателното възприемане на текста от читателя (всеки от слушателите на татко Мумин иска да чуе повече за своя баща) и за правилното съотношение "пътуване-уседналост", което го има и в тази книга от същата авторка. Но "Корабът на вселените" ме кефи в пъти повече и дори сe изкушавам да го нарека "по-добрият Мечо Пух". Лично мнение.

Neil Gaiman - Death: The High Cost of Living. Това е комикс (или комиск, както им вика Рада), който прочетох в хартиен вид. В него героинята от "Sandman" Смърт става... смъртна жена. За един ден. Не е чак толкова непредсказуемо, но не е зле. "Три пъти септември и веднъж януари" в превод на Мордред е по-добро. Но аз предпочитам Сън пред Смърт и съм пристрастна:)

Последно закупени. Тия са най-трудните... ох.

Нийл Геймън - "Чупливи неща". Сборник разкази и други неща, включително поезия, което ме изненада. Има фантастично добри попадения и не толкова. Най-добрият разказ - A Study in Emerald - може да се свали безплатно на аудиофайл тук. Не е лесно да боравиш с крехки и чупливи неща, например новелата с героя от "Американски богове" не ми хареса. Не съм превеждала в българския блог на Нийл от доста време, но другата седмица ще се помъча да наваксам.

Кенет Кларк - "Когато гледаме картини". Мъничка книжка, в която велик изкуствовед ти говори за велики картини и ти вместо да се потресеш от толкова снобария на едно място, откриваш, че всъщност е увлекателно и интересно. Излиза през 1960 г. и предполагам вече този дискурс;) не е модерен. Купих я за децата, но и аз я попрехвърлих.

Полет Буржоа - "Франклин иска да командва в игрите"... Купувам почти само детски книги, но и тях намалявам вече, защото вместо да купя "Двойната Лотхен" и "Приключенията на Лукчо", казах на Рада да си ги вземе от библиотеката. Тя взе втората и толкова я хареса, че ме изнуди и аз да я препрочета. Не е истина колко класова борба има в нея, но това не и й пречи да е яка. Иначе Франклин е за Мишо и е част от стратегията "как да възпитаме поредния geek, който чете книги за удоволствие и съучениците му го смятат за смахнат". При Рада се получи от само себе си, за него ще трябват усилия, но то за всичко е така със синовете:P

Препрочитани и не съвсем.

Клифърд Саймък - "Градът". Четох я на английски, на файл. Това ми беше най-любимата книга като бях в седми клас, дори съчинение помня, че писах за нея и отнесох суперлативи. Дълги години се страхувах да я препрочета, за да не се развали магията - е, не се развали. Още е хубава и пак настръхнах, докато я четях.

Виктор Юго - "Клетниците". Баща ми ми я подари за Коледа. Изданието е от 1897 г., страхотен шрифт, печатът не е мръднал - дали е от мастилото или от жълтеникавата качествена хартия, не знам. Преводът от френски е на Х. Генадиев, второ българско издание, общо 1344 страници:) Още не съм стигнала до края, а и прескачам по-пространните истории за революционери и реакционери, макар че тръгнах да я чета точно заради тях. Бележките под линия ме карат да се просна в страхопочитание пред преводача - почти всяко споменато име фигурира там с обяснение кой е този човек и за какво се е борил, а преводът е направен доста преди Google. Иначе книгата е много добра, но има безкрайни описания на душевни борби на героите и подробни разкази за политическите борби на французите в първата половина на 19 век. И разказът как Фантина си продаде косата и предните зъби, а после стана проститутка пак ме впечатли.

Петроний - "Сатирикон". Петроний ми беше любим герой от Quo Vadis, a книгата му се споменава там. В известен смисъл Нероновият Рим е по-близо до нас от Наполеонова Франция - не само защото Петроний е по-четивен от Юго. Упадъчна империя, потънала в изобилие и разхищение, където мъдростта и добродетелта са презряни, а тщеславието и алчността са богове. Познато. Иначе като литература е по-трудно да се оцени, понеже (твърди в предговора известният български класицист Богдан Богданов), текстът пародира популярни за времето текстове и начин на живот, които не са достигнали до нас и са неразбираеми. Въпреки това, на мен ми е забавно. Ето примерен цитат:

След страница и половина рецитиране на поезия в храма, Евмолп е изгонен с камъни. Нашият разказвач, Петроний, се уплашва да не го вземат и него за поет и избягва с него, а после почва да го хока:

"- Слушай, я ми кажи какво искаш с тая твоя лудост? Няма и два часа, откакто сме заедно, а повече ми говориш като поет, отколкото като човек! Затова не се чудя никак, че хората те гонят с камъни. Аз също ще си напълня пазвата и да знаеш, че ако пак те прихване, ще ти пусна кръв от главата!
- Младежо - отговори той, като клатеше глава. - днес не ми е за първи път. Напротив, колкото пъти съм влязъл в театъра, за да издекламирам нещо, тълпата винаги ме посреща така. Обаче не искам да се карам с тебе и затова ти обещавам, че днес цял ден ще се въздържам от стихове.
- Добре - казах аз, - щом за този ден си си изплюл жлъчката, може да вечеряме заедно..."

:)

За да остана в правилата на "играта", трябва и аз да предизвикам някого. Алвин е очевидният избор. Също Frost и Jen. Няма нужда да пишете чак толкова дълго като мен.

The Beautiful Ones

The following are the arts to be studied, together with the Kama Sutra:

1. Singing
2. Playing on musical instruments
3. Dancing
4. Union of dancing, singing, and playing instrumental music
5. Writing and drawing
6. Tattooing
7. Arraying and adorning an idol with rice and flowers
8. Spreading and arranging beds or couches of flowers, or flowers upon the ground
9. Colouring the teeth, garments, hair, nails and bodies, i.e. staining, dyeing, colouring and painting the same
10. Fixing stained glass into a floor
11. The art of making beds, and spreading out carpets and cushions for reclining
12. Playing on musical glasses filled with water
13. Storing and accumulating water in aqueducts, cisterns and reservoirs
14. Picture making, trimming and decorating
15. Stringing of rosaries, necklaces, garlands and wreaths
16. Binding of turbans and chaplets, and making crests and top-knots of flowers
17. Scenic representations, stage playing Art of making ear ornaments Art of preparing perfumes and odours
18. Proper disposition of jewels and decorations, and adornment in dress
19. Magic or sorcery
20. Quickness of hand or manual skill
21. Culinary art, i.e. cooking and cookery
22. Making lemonades, sherbets, acidulated drinks, and spirituous extracts with proper flavour and colour
23. Tailor's work and sewing
24. Making parrots, flowers, tufts, tassels, bunches, bosses, knobs, etc., out of yarn or thread
25. Solution of riddles, enigmas, covert speeches, verbal puzzles and enigmatical questions
26. A game, which consisted in repeating verses, and as one person finished, another person had to commence at once, repeating another verse, beginning with the same letter with which the last speaker's verse ended, whoever failed to repeat was considered to have lost, and to be subject to pay a forfeit or stake of some kind
27. The art of mimicry or imitation
28. Reading, including chanting and intoning
29. Study of sentences difficult to pronounce. It is played as a game chiefly by women, and children and consists of a difficult sentence being given, and when repeated quickly, the words are often transposed or badly pronounced
30. Practice with sword, single stick, quarter staff and bow and arrow
31. Drawing inferences, reasoning or inferring
32. Carpentry, or the work of a carpenter
33. Architecture, or the art of building
34. Knowledge about gold and silver coins, and jewels and gems
35. Chemistry and mineralogy
36. Colouring jewels, gems and beads
37. Knowledge of mines and quarries
38. Gardening; knowledge of treating the diseases of trees and plants, of nourishing them, and determining their ages
39. Art of cock fighting, quail fighting and ram fighting
40. Art of teaching parrots and starlings to speak
41. Art of applying perfumed ointments to the body, and of dressing the hair with unguents and perfumes and braiding it
42. The art of understanding writing in cypher, and the writing of words in a peculiar way
43. The art of speaking by changing the forms of words. It is of various kinds. Some speak by changing the beginning and end of words, others by adding unnecessary letters between every syllable of a word, and so on
44. Knowledge of language and of the vernacular dialects
45. Art of making flower carriages
46. Art of framing mystical diagrams, of addressing spells and charms, and binding armlets
47. Mental exercises, such as completing stanzas or verses on receiving a part of them; or supplying one, two or three lines when the remaining lines are given indiscriminately from different verses, so as to make the whole an entire verse with regard to its meaning; or arranging the words of a verse written irregularly by separating the vowels from the consonants, or leaving them out altogether; or putting into verse or prose sentences represented by signs or symbols. There are many other such exercises.
48. Composing poems
49. Knowledge of dictionaries and vocabularies
50. Knowledge of ways of changing and disguising the appearance of persons
51. Knowledge of the art of changing the appearance of things, such as making cotton to appear as silk, coarse and common things to appear as fine and good
52. Various ways of gambling
53. Art of obtaining possession of the property of others by means of mantras or incantations
54. Skill in youthful sports
55. Knowledge of the rules of society, and of how to pay respect and compliments to others
56. Knowledge of the art of war, of arms, of armies, etc.
57. Knowledge of gymnastics
58. Art of knowing the character of a man from his features
59. Knowledge of scanning or constructing verses
60. Arithmetical recreations
61. Making artificial flowers
62. Making figures and images in clay

The daughter of a king too as well as the daughter of a minister, being learned in the above arts, can make their husbands favourable to them, even though these may have thousands of other wives besides themselves. And in the same manner, if a wife becomes separated from her husband, and falls into distress, she can support herself easily, even in a foreign country, by means of her knowledge of these arts. Even the bare knowledge of them gives attractiveness to a woman, though the practice of them may be only possible or otherwise according to the circumstances of each case.

The following women are not to be enjoyed:

• A leper
• A lunatic
• A woman turned out of caste
• A woman who reveals secrets
• A woman who publicly expresses desire for sexual intercourse
• A woman who is extremely white
• A woman who is extremely black
• A bad-smelling woman
• A woman who is a near relation
• A woman who is a female friend
• A woman who leads the life of an ascetic
• And, lastly the wife of a relation, of a friend, of a learned Brahman, and of the king

Kama Sutra, Richard Burton's Translation

Johnny Got His Gun

now that the war is through with me
I'm waking up, I cannot see

"Джони грабна пушката" от Долтън Тръмбо е най-антивоенната книга на света. Не вярвам някой да я е чел и да не е пацифист - тя e чиста есенция на антивоенна пропаганда, облечена в ефектен изказ, на места силна до сълзи. Описва събития от Първата световна война, а излиза през 1939 година, малко преди избухването на Втората. Перото е по-могъщо от меча, ама друг път...

Преведена е на български през 1983 г., далеч преди Металика да изпеят Оne и да обезсмъртят книгата със средствата на популярната култура.




Клипът е с кадри от филма "Johnny Got His Gun" от 1971 г. В уикипедия прочетох, че "instead of enduring a long and arduous negotiation for rights to the film, Metallica decided to buy the movie outright, in order to use it in their video." Eфективно:)

Новината е, че тази година излиза римейк. Очевидно нуждата от антивоенно изкуство не е отмряла, а въпросът за евтаназията е по-актуален от когато и да било.

Son: What is democracy?
Father: That's something to do with young men killing each other.
Son: When it comes my turn, will you want me to go?
Father: For democracy, any man would give his only-begotten son.

Другата новина е, че на 25 юли може да ми наложи да се разходя до стадион и дори да водя две финландчета. А може и да не ми се наложи.

Harry Potter And The Deathly Hallows

Три нощи четене до 3 часа, подпухнали и смъдящи очи и поредицата "Хари Потър" е вече история. Ще го кажа с три думи: много хубава книга.

Да, главният герой е противен арогантен пубер, чийто късмет варира от минус до плюс безкрайност и чиито отношения с околните носят белезите на лишено от внимание детство. Да, стилът е лековат и непретенциозен, може да се нарече посредствен. Да, поредицата е нечувана и невиждана досега машина за пари и галеното дете на омразната ми рекламна индустрия. Въпреки това... "Хари Потър" е много хубава книга.

Самата аз подходих с много скептицизъм и устисках няколко години, преди да прочета първите три и да реша, че са страшно увлекателни и умерено забавни. Сюжетът е чудесно балансиран между предсказуемост и съспенс, някои от героите са превъзходно измислени, а сетингът е номер едно. Вековната институция "английски интернат", където децата попадат след изпита на 11-годишна възраст, вече не е досадното, закостеняло училище, от което се бяга в Нарния, а вълшебно убежище от реалния свят. Хогуъртс е описан толкова... омагьосващо, че на човек може да му се приходи на училище. Което нищо чудно да е педагогическо-възпитателната цел на авторката, която може би споделя моето мнение, че образованието не е подготовка за живота, а е самият живот.

Ритмичният цикъл ваканция - училище - изпити - празник - състезание е нарушен в последната книга и тя е типичен приключенски роман, в който героите-бегълци са преследвани от лошите. Редът е заменен с хаос, злото е настъпило по всички фронтове и е време за финалната битка, която не е точно такава, каквато сме очаквали. В центъра на повествованието е стара книжка с приказки и спорът дали митовете са реалност. И да, тази книга може да покаже на малките (пък и на големите), че смелостта, саможертвата и чувството са хумор са важни елементи от човечността. Може да ги научи, че щастливият край невинаги е еднозначен, че хората са изтъкани от противоречия и това е в реда на нещата. Може да ги зарадва до сълзи. Не е ли това хубавото на всяка хубава приказка?

Вече знам какво ще подаря за единадесетия рожден ден на Рада.

Reading My Mind

Всеки, който е минавал през Бургас, е виждал къщата, от която тръгнах за пръв път на училище. Тя е триетажна, с нещо като куличка на върха и се намира точно срещу градинката до жп гарата. Там баба и дядо живяха няколко години под наем, след пенсионирането на дядо ми, фелдшер в базата на ВВС в Равнец. Моите родители живееха при тях, за да ни дадат апартамент, там се роди и брат ми.

Понеже не бях ходила на детска градина, тръгването в предучилищна беше голямо събитие и помня всичко с най-големи подробности. Съучениците ми бяха приблизително същите до 7 клас, това сигурно помага на паметта, както и първата цветна снимка в живота ми - с децата и "другарката" в морската градина. Помня как ми показаха пътя от къщи до училище, с наблягане на двете улички, които трябва да пресека. Минавах покрай новопостроения хотел "България", оттам до училище беше все пешеходна зона. Минавах покрай домовете на мои съученици, с които по-късно не можех да си играя, защото отидохме да живеем в далечен панелен комплекс. И най-вече, минавах покрай детския клон на градската библиотека.

По спомени на нашите, чета от четиригодишна, във всеки случай не помня момента, в който съм се учила да чета. (Първата книга, която си спомням добре, e "Приказки от цял свят" преразказани от Николай Райнов, вероятно защото доскоро си беше тук, но наистина се разпадна от много, много, много четене. Преиздадена е, трябва да я купя на децата.) Записването ми в библиотеката беше rite of passage и ходех там най-редовно, докато не я преместиха в някакъв квартал и просто не ми беше на път. Обожавах процеса на избиране на книги - доста от тях бяха подвързани с твърди червени корици и за да видиш заглавието на книгата, трябваше да я извадиш от полицата и да я отвориш. Имах някои любими, които си вземах редовно - една от тях беше за професор и две дечица, които се смалиха и приключенстваха в света на миниатюрното. Още помня как доиха листни въшки, но заглавието ми се губи.

В предучилищна учехме и в събота (всъщност, учехме в събота до 9 клас включително:), но съботният ден беше за ролева игра. Момчетата строяха някакви неща с кубчета, не съм обръщала внимание, но купонът беше при момичетата. Част от нас бяха ученици и учителка, които в края на работния ден изнасяха културна програма на работниците, а другата част "работеха" в импровизирания ресторант, където мъжете се "хранеха" на обед. Там се реализира и първата естествена йерархия в съзнателния ми живот - "другарката" не определи кой кой да е в ресторанта, ние трябваше да се организираме сами. Моята първа работа беше кухненска помощничка:) Другарката обаче не ме хареса на тази позиция и специално за мен сътвори длъжността "класен библиотекар", все пак бях единственото дете, което четеше. Сложи ме на масичка с книжки и в "обедната почивка" строителите идваха да "четат". Не всички, естествено...

Никога не съм имала желание да стана библиотекар, но виж, да работя в книжарница исках. В този брой на "Капитал" има няколко статии за книгите, четенето и книжарниците. Обичта към четенето като хоби не е задължителна, но не е лошо да четеш бързо и аналитично, помага и в други области... За резултатите на българчетата в PISA тук. Излишно е да споменавам, че финландците водят класацията, нали?:D

Prentice Alvin

Prentice Alvin, Orson Scott Card

ГЛАВА ПЪРВА

НАДЗИРАТЕЛЯТ

Искам да започна разказа за чиракуването на Алвин от мястото, където всичко взе да се разпада.

Далеч на юг живееше един човек, когото Алвин никога не бе срещал, нито щеше да срещне някога през живота си. Ала именно той задейства събитията, които накараха Алвин да извърши деяние, наричано от закона "убийство" - и то в деня, в който чиракуването му свърши и той стана мъж по право.

Мястото - Апалачи, а времето - 1811 година, преди Апалачи да подпишат Договора за робите бегълци и да станат част от Съединените щати. Близо до границата с Кралските колонии беше въпрос на чест белите да притежават чернокожи роби, които да се трудят вместо тях.

Робството е вид алхимия за тези бели, или поне така се смяташе. Измислили бяха начин да превръщат всяка капка пот от чернокожи мъже в злато и всяко отчаяно стенание от гърлото на чернокожи жени в ясен звук от сребърна монета, звънтяща на сарафските маси. По тези места се продаваха и купуваха души. Ала ни един от тях не разбираше каква е цената, която плащат за притежаването на хора.

Слушайте внимателно и ще ви разкажа как изглеждаше светът от вътрешната страна на сърцето на Кавил Плантър. Но първо проверете дали децата са заспали, защото те не бива да чуят тази част от разказа ми. Там се говори за копнежи, които те още не разбират, а целта на моя разказ не е да учи на това.

Кавил Плантър бе богобоязлив църковник, който си плащаше десятъка. Всичките му роби се кръщаваха и получаваха християнски имена, веднага щом научеха достатъчно английски, че да разбират евангелието. Той им забраняваше да упражняват тъмните си изкуства - не им позволяваше дори пиле да заколят сами, да не би да превърнат това невинно действие в жертване пред грозно божество. Във всяко нещо Кавил Плантър служеше на Господа с всичките си сили.

И как бе възнаграден горкият човек за своята праведност? Жена му Долорес страдаше от ужасни болки в ръцете, а китките и пръстите й бяха изкривени като на старица. На двадесет и пет години тя заспиваше с плач почти всяка нощ, така че Кавил не можеше да спи в една стая с нея.

Той се мъчеше да й помогне. Студени компреси, топли компреси, прахове и отвари - харчеше повече, отколкото можеше да си позволи по лекари-шарлатани с дипломи от Камелотския университет; водеше безкрайна върволица пастори с неспирни молитви и свещеници с безсмислени ритуали. Обаче не постигна нищо особено. Всяка нощ трябваше да лежи и да слуша плача й, който преминаваше в хлипане, докато дишането й станеше равномерно и само при издишване леко простенваше с тихичък изтерзан стон.

Кавил полудяваше от жал, ярост и отчаяние. Месеци наред му се струваше, че изобщо не може да заспи. Работеше по цял ден, а нощем лежеше и се молеше за облекчение. Ако не за нея, поне за него.

Самата Долорес му подари покой за през нощите.

- Трябва да работиш денем, Кавил, а за това ти е нужен сън. Не мога да пазя тишина, а ти не можеш да понесеш да ме слушаш. Моля те, иди да спиш в друга стая.

Кавил предложи да остане.
- Аз съм ти съпруг, мястото ми е при теб - каза той, но тя не отстъпи.
- Върви - помоли го тя. После повиши тон: - Върви!

И той си отиде, засрамен от почувстваното облекчение. Същата нощ спа без прекъсване цели пет часа до зори, спа добре за пръв път от месеци насам, а може би години - а на сутринта стана изпълнен с вина, че не е на мястото си край жена си.

Скоро обаче Кавил Плантър свикна да спи сам. Посещаваше жена си често, сутрин и вечер. Хранеха се заедно - Кавил седнал на стол в спалнята й, от малка масичка, а Долорес легнала. Една чернокожа робиня внимателно й слагаше храна в устата, а ръцете на жена му бяха проснати върху завивките като мъртви раци.

Макар и в друга спалня, Кавил Плантър не можа да се освободи от мъките. Нямаше да има бебета. Нямаше да има синове, които да отгледа и които да наследят хубавата плантация на Кавил. Нямаше да има дъщери, на които да вдигне великолепни сватби. Когато доведе Долорес в красивата нова къща, която бе построил за нея, той й бе казал: "Ето в тази бална зала дъщерите ни ще се срещат с ухажорите си и за пръв път ще докосват дланите им, също както нашите длани се докоснаха за пръв път в бащината ти къща." Сега Долорес никога не слизаше в балната зала. Само в неделя излизаше от спалнята си, за да иде на църква, както и в редките случаи, когато се купуваха нови роби, които трябваше да бъдат кръстени.

На кръщенетата я виждаха всички и им се възхищаваха за смелостта и вярата, въпреки нещастието. Ала възхищението на съседите бе недостатъчна утеха, когато Кавил се вглеждаше в погубените си мечти. Всичко, за което някога се бе молил, сякаш бе записано в списък от Господа и срещу всеки ред в полето бе отбелязано "не, не, не".

За човек с по-слаба вяра разочарованията биха донесли горчивина. Но Кавил Плантър бе богобоязлив праведник и когато за миг помислеше, че Бог се отнася лошо с него, той спираше каквато работа вършеше в момента, изваждаше от джоба си малък псалтир и шепнеше на глас думите на мъдреца:

"На тебе, Господи, уповавам, да не се посрамя до века, избави ме според правдата си, Приклони към мене ухото си, побързай да ме избавиш, бъди ми силна канара, укрепено здание, за да ме спасиш."

Щом съсредоточеше твърдо ума си, съмненията и недоволството му бързо изчезваха. Господ беше с Кавил Плантър дори в изпитанията му.

До онази утрин, когато четеше книга Битие и попадна на първите два стиха от глава 16.

"А Сарайя, жената на Аврама, не му раждаше деца; но като имаше слугиня, египтянка, на име Агар, Сарайя рече на Аврама: Виж сега, Господ не ми дава да раждам, моля ти се, влез при слугинята ми; може би ще придобия чадо чрез нея."

И в този миг му мина мисълта: Авраам е бил праведник, аз също. Жената на Авраам не му родила деца, за моята също няма надежда. В техния дом имало африканска робиня, в моя също има такива. Защо да не постъпя като Авраам и да направя дете на някоя от тях?

В мига, в който му мина тази мисъл, той изтръпна от ужас. Беше чувал слухове за бели испанци, французи и португалци на дивите южни острови, които открито живеели с чернокожи жени - те бяха низки създания като ония, които го правеха с животни. Освен това, как би могло детето му от чернокожа да стане наследник? Момче мелез по-скоро би полетяло, отколкото да стане собственик на плантация в Апалачи. Кавил прогони тази мисъл от ума си.

Но докато закусваше с жена си, мисълта се завърна. Улови се, че наблюдава чернокожата робиня, която хранеше съпругата му. Тази жена е египтянка, също като Агар, нали? Сега той забеляза как тялото й се извиваше гъвкаво в талията, докато повдигаше лъжицата от таблата до устата. Забеляза как когато се накланяше напред да допре чаша до устните на крехката бяла жена, гърдите й се полюшваха изпод блузата. Забеляза как нежните й пръсти избърсват трохи и капки от устните на Долорес. Представи си как тези пръсти го докосват и леко потрепера. Ала вътре в себе си той усети това потреперване като земетръс.

Побягна от спалнята без да каже дума. Навън отново грабна псалтира.

"Измий ме съвършено от беззаконието ми и очисти ме от греха ми, защото престъплението си аз признавам и грехът ми е винаги пред мене."

Ала още докато шепнеше тези думи, той вдигна поглед и съзря жените от нивите, които се миеха на коритото. Там беше момичето, което бе купил само преди няколко дни за шестотин долара, нищо, че бе дребна, защото беше за разплод. Току-що слязла от кораба и още не се бе научила на християнска скромност. Стоеше гола като змия, наведена над коритото и изливаше канчета вода по главата и гърба си.

Кавил я гледаше като вкаменен. Кратката лоша мисъл, която бе минала през ума му в спалнята на жена му сега се превърна в похотлив транс. Никога не бе виждал по-изящни от синьочерните бедра, потриващи се едно в друго, подканващото изтръпване от стичащата се по тялото й вода.

Нима това бе отговорът на молитвения му зов? Нима Господ му казваше, че и той трябва да направи като Авраам?

Можеше пък и да е вещерство. Кой знае какви способности може да имат чернокожите, току-що пристигнали от Африка? Тя знае, че я гледам и ме съблазнява. Чернокожите наистина са чеда на дявола, щом събуждат в мен такива нечестиви помисли.

Той откъсна очи от новото момиче и се извърна, скривайки горящия си поглед в словата на Библията. Само че някак страницата се бе обърнала - кога я бе обърнал? - и той се зачете в Песен на песните:

Двете ти гърди са като две сърнета близнета,

които пасат между кремовете.

- Боже, помогни ми - прошепна той. - Махни тази магия от мен.

Ден след ден той шепнеше същата молитва, но не преставаше да гледа робините с желание, особено новото момиче. Защо Бог не му обръщаше внимание? Нима не е бил винаги праведен? Нима не се държеше добре с жена си? Нима не бе почтен в бизнеса? Не си ли плащаше десятъка и пожертвованията? Нима не се отнасяше добре с робите и конете? Защото Господ Бог на Небесата не го закриляше от тази черна магия?

Ала още докато се молеше, изповедта му се превръщаше в нечестиви игри на въображението. О, Господи, прости ми, че си представям как новото момиче стои на прага на спалнята ми и ридае задето надзирателят я набил. Прости ми, че си представям как я полагам на леглото си и вдигам полите й, за да я помажа с балсам, тъй силен, че белезите по бедрата и задните й части изчезват пред очите ми и тя почва тихо да се смее и бавно да се извива върху чаршафите и да ме поглежда иззад рамото си с усмивка, а после се обръща и се протяга към мен и... о, Господи, прости ми, спаси ме!

Кога успя това да се случи с мен, питаше се той - защо ми идват такива мисли дори когато се моля? Може би съм праведен като Авраам, може би Господ ми праща тези желания? Нима не си ги помислих за пръв път, докато четях Писанието? Господ може да върши чудеса - ами ако вляза при новото момиче и тя зачене, и Господ стори чудо и бебето се роди бяло? За Бога всичко е възможно.

Мисълта бе едновременно чудна и ужасяваща. А ако беше и истина? Ала Авраам бе чул Божия глас и не му се налагало да се пита какво иска Бог от него. А на Кавил Плантър Бог не бе продумал нищо. А защо? Защо Бог не му проговаряше? Вземи момичето, твое е! Или не я докосвай, забранено е! Нека чуя гласа ти, Господи, за да знам какво да правя!

"Към тебе ще извикам, Господи, канаро моя; не замълчавай към мене, да не би ако останеш мълчалив към мене, да се уприлича на ония, които слизат в рова."

Един ден през 1810 година, тази молитва бе чута.

В края на ноември

"Хемулът бавно се събуди, осъзна, че това е самият той,
и му се прииска да бе някой, когото не познава."

"Невидимото дете" не беше книга, която обичах да препрочитам като малка. Имаше непроизносими имена като Снусмумрик и Филифьонката, а главните герои семейство Мумин не бяха лесни за харесване. Усещането ми на читател-дете беше за студ, външна и вътрешна отдалеченост, особняшки хумор и като цяло "книга за възрастни". Сега прочетох "В края на ноември", последната книга за мумините и усещането ми е подобно, но още по-завладяващо. Съвсем определено не е за осемгодишни деца.

Най-тъжният месец в годината. Неколцина самотни, странни герои се устремяват спонтанно към Муминската долина, за да намерят топлина и покой в кухнята на мама Муминка. Помежду си те не се харесват (напълно разбираемо), а и сами себе си не харесват (също), но таят обич и възхищение към мумините. Къщата обаче е празна и един по един те се опитват да възкресят уюта и добротата на муминския дом - трудна, ако не и невъзможна задача. Мумините са отплавали неизвестно накъде и на Хемула, Хомсчето, Филифьонката, Старчето, Мюмлата и Снусмумрик остава да запълнят зеещите празнини, кой както умее. Или не умее. Зависи от гледната точка.

Докато четях си мислех за раждането на митологичните герои. Достатъчно е няколко души да те обичат, а после да изчезнеш и ето ти го митът. Есенният дъжд вали, хоризонтът е забулен в мъгла, а синята топка в двора показва неясни образи, които всеки може да тълкува както пожелае. Всяко действие, дори най-обикновеното подреждане, може да бъде ритуал, всяка дума може да стане ключова реплика в историята. Всеки те е виждал по различен начин и има своя версия за теб, постъпките и мислите ти. Заминал си надалеч, но те са убедени, че ще се върнеш, защото всички герои се завръщат у дома.

"Спокойният преход от есента към зимата не е лош период. Навред това е време, когато човек се запасява, подсигурява и натрупва колкото може повече зимнина. Хубаво е да събереш всичко, което имаш, колкото е възможно по-близо до себе си, да събереш своята топлина и своите мисли и да си изровиш сигурна хралупа най-вътре, безопасно гнездо, където да охраняваш всичко, което е важно и ценно и лично твое. След това студът и бурите и тъмнината могат да дойдат, когато си поискат. Те се прокрадват по стените и търсят пролука, но така и не намират: всичко е залостено и вътре седи този, който е бил предвидлив, и се смее в своята топлина и самота.

Има такива, които остават и други, които тръгват на път - така е, откакто свят светува. Всеки решава сам, но трябва да направи своя избор докато е време и никога да не се отказва."

И после книгата разказва как никой избор не е окончателен и всеки може да се промени.

Авторката Туве Янсон е финландка, но от шведското малцинство и оригиналът е на шведски.

По-весела версия при Джоунс.

Neil Gaiman Journal

But the price of getting what you want
is getting what you once wanted.

В блога на Нийл Геймън има раздел "Преводи", вече и на български. Както каза администраторът на сайта, "прелестите на азбучния ред":)

Приемам сътрудници - мислех си най-вече за Stranger и Jen, но ако има някой друг желаещ, да каже. Идеята е да се обновява скоро след оригинала, а аз съм зает човек, макар и die-hard Neil fan. За доказателство на последното привеждам следната документация:

MirrorMask
"Звезден прах" - книга
"Звезден прах" - филм
"Anansi Boys" - книга
"Коралайн" - вдъхновяващ цитат
Не толкова вдъхновяващ цитат:D

Колекция от връзки за Геймън в del.ici.ous - тук.

Чорбаджи Марко за образованието

В "Под игото", глава първа, малко след религиозния пасаж с "Отче-духовниче, изповядай това магаре", идва следният пасаж (курсив мой):

Още по-строго се отнасяше към ония, които изоставяха училището. Сам остал прост, Марко обичаше учението и учените. Той беше от реда на ония родолюбци, жъдни ревнители на новото умствено движение, с грижите на които, в късо време, България биде засеяна с училища. Той имаше доста мъгляво понятие за практическата облага, която можеше знанието да донесе на тоя народ от земледелци, занаятчии и търговци. Марко гледаше угрижено как животът не даваше ни работа, ни хляб на ония, които излазяха от училище. Но той чувствуваше, със сърцето разбираше, че в науката се крие някаква тайнствена сила, която ще промени света.

Той вярваше в науката, както вярваше в бога, без разсъждение. Затова и залягаше да й бъде полезен, по силите си. Той имаше едно славолюбие - да бъде избран училищен настоятел в градеца си - Бяла черкова. И всякога беше избиран, понеже се ползуваше с обща почет и доверие. На тая скромна обществена длъжност Марко не щадеше ни труд, ни време, но бягаше от всички други, често съпрежени с власт и облага, а особено - от конака.

Каквото и да говорим, Вазов е много голям. И ако не го смятате за достатъчно талантлив, спомнете си за Оскар Уайлд, който казва, че в творчеството си вложил само таланта си, а гения запазил за живота си. Според мен и Вазов е бил така. Любимата ми "Епопея на забравените" е тук.

Neil Gaiman - Stardust (the book)

let me relive the mystery
let me conquer new horizons

Възхищавам се на Геймън за смелостта, с която смесва парченца свят и ги забърква със замах, а и за великолепно подредените му думи. Затова реших да прочета книгата, преди да гледам филма. Корицата е гадна, но ако искам арт, да съм си купила графичния роман. На английски. ^_^

Прочетох я още първата нощ, после препрочетох избрани пасажи. Донякъде ми напомняше на разказа "Косачи" на Елин Пелин - с нощното небе и селските архаизми, със златокосата самодивска страст и обичайната женска невярност. Приказка, която ни отвежда отвъд - във вълшебната гора, при злокобните вещици и омагьосаните камъни, а после ни връща при магазинерските сметки и студените метеорити (дрипавите гащи и калимявката при Елин Пелин).

Златистозелената Самодивска страна е необятна арена за приключения, навързани около една паднала звезда и младеж с неясен произход, тръгнал да става герой, за да спечели сърцето на любимата си. Клише, мм? Но това е Геймън, чиято крива усмивка си личи основно в граничещите с фарс диалози и в романтично-комедийните намигвания към нашата реалност. Обичам вселената на този писател именно заради амалгамата от смях и страх, заради тъжно-сантименталния цинизъм и лекотата, с която снове между Големите и Малките Неща от Живота (тм). Така разбирам аз мъдростта.

С две думи, добра е. Но "Синовете на Ананси" беше по-добра:)

Neil Gaiman - Anansi Boys

Знаеш как е. Вземаш някоя книга, разгръщаш на посвещението и откриваш, че за пореден път авторът е посветил книгата на друг, а не на теб.

Не и този път.

Защото още не сме се запознали/познаваме се бегло/сме лудо влюбени/не сме се виждали твърде отдавна/сме далечни роднини/никога няма да се срещнем, но се надявам, че въпреки това винаги ще мислим един за друг с добро...

Тази книга е за теб.

Със знаеш какво и вероятно знаеш защо.

Знаеш как е с първите изречения на великите книги - запомнят се, влизат в колекции с велики първи изречения, цитират се в дисертации.

"Тя започва, както повечето неща, с песен."

Първата ми незабравима среща с Нийл Геймън беше в "Добри поличби", която прочетох заради Пратчет, но харесах най-вече заради "непратчетовските" моменти, които се набиват на очи. Оттогава съм верен фен и съм изчела всичко преведено, плюс половината Сандман. (Светът е по-хубав като знам, че другата половина ме чака непрочетена, за някой бъдещ специален ден. ) Сега прочетох "Синовете на Ананси" и публично се отричам от думите си, че книги променят живота само на младини.

Тази книга е приказка за приказките. За историите, изваяли небето и земята, животните и хората, и за музиката към тях. За Южен Лондон, Флорида, офшорката Сейнт Андрюс и митичното безвремие в началото. За бащите и майките, от които се срамуваме, за детските бели с непредвидими последствия, за махмурлука, за жената в униформа, за вещиците на Макбет, за лентяйството и риболова, за целувката със и без любов, за злото и доброто. И, разбира се, за паяка Ананси, понякога заек, понякога човек, който непрекъснато се майтапи и играе гадни номера, дори от гроба, където е попаднал, докато е пял на караоке.

Тази книга ме разсмя и разплака - наум и на глас - и с право, защото всъщност това е комичен роман с елементи на кримка и на места сантиментален. Както обикновено, Геймън изплита блестяща нишка към алтернативни реалности, заразява с копнежа си по други времена и места и нарежда думи, сякаш прави мозъчна операция. Както обикновено, злото е описано едновременно настръхващо и подигравателно. Както обикновено, наградата има цена и до катарзиса се стига с безумна болка. Но песента, песента звучи чак до последното изречение, когато баща и син отиват да закусват...

За да се възцари пълна хармония във вселената, трябва да преведа и остатъка след посвещението. :)

The Attack of the Clones

All... true... wealth... is... biological
Aral Vorkosigan

На няколко места в света се твърди, че има жени, бременни с клонинги. Доколко това са лъжи, конспиративни изследвания и раздухвания на шарлатани, или пък сериозна наука, не знам, но снощи до три часа четох най-хубавата литература по въпроса - "Огледален танц" от Л.М. Бюджолд. Сега се мъча да се преборя с налегналата ме мирова скръб, защото това е последната книга за Майлс, която не бях чела. (Майлс Воркосиган е героят, който искам да бъда и с когото искам да бъда. А това е точно описание на желанието да клонираш себе си:)

Главният герой на тази книга обаче не е Майлс, за което той има извинителна причина, а неговият клонинг Марк, създаден от открадната от врагове на Бараярската империя ДНК и малтретиран физически, за да заприлича на осакатения в утробния си период Майлс. Граф и графиня Воркосиган приемат клонинга за член на семейството още в предишна книга и го наричат Марк Пиер, на името на дядовците му, което е традиция на благородническите фамилии по онези места:) Всеки път когато някой каже "clone", бива поправен на "brother" - Марк е шест години по-малкият близнак на Майлс и това е голямата психологическа драма в романа. Кой съм аз? Различен ли съм от прогенитора си? Това, че съм копие на гений, прави ли ме гениален? Защо за него е късметът, а за мен - останалото?

Тук, както и в цялата поредица Бюджолд успява да съчетае военен екшън с психологизъм на образите, философско-етични дилеми със сълзливо-сексуални сцени, политически интриги с хорър описания в стил най-доброто от Стивън Кинг. Изключителна е във всяко отношение. Описанията на бъдещите технологии за регенериране и възпроизводство са изумителни, а контрастът между феодалния Бараяр и прогресивно-либералната колония Бета е толкова рязък, че прилича на реалния живот. Многобройните любови на Майлс са разнообразно-извратени и плавно преливат между цинизъм и идеализъм, което лично мен много ме радва. Дори неособено добрият превод не може да развали мъдро-хумористичния стил на писателката. И изобщо, Алвине, прочети "Наемниците на Дендарии" и я отрази, защото това тук не е блог за книги:Р


Ето малко цитати от "Mirror Dance" и други.

Since no one is perfect, it follows that all great deeds have been accomplished out of imperfection.

I don't confuse greatness with perfection. To be great anyhow is…the higher achievement.

Half my genes run through your body, and my selfish genome is heavily evolutionarily pre-programmed to look out for its copies. The other half is copied from the man I admire most in all the worlds and time, so my interest is doubly riveted. The artistic combination of the two, shall we say, arrests my attention.

Reputation is what other people know about you. Honor is what you know about yourself.

A weapon is a device for making your enemy change his mind.

Guard your honor. Let your reputation fall where it will. And outlive the bastards.

If you can't do what you want, do what you can.

Some prices are just too high, no matter how much you may want the prize. The one thing you can't trade for your heart's desire is your heart.

Welcome to Barrayar, son. Here you go: have a world of wealth and poverty, wrenching change and rooted history. Have a birth; have two. Have a name. Miles means "soldier," but don't let the power of suggestion overwhelm you. Have a twisted form in a society that loathes and fears the mutations that have been its deepest agony. Have a title, wealth, power, and all the hatred and envy they will draw. Have your body ripped apart and re-arranged. Inherit an array of friends and enemies you never made. Have a grandfather from hell. Endure pain, find joy, and make your own meaning, because the universe certainly isn't going to supply it. Always be a moving target. Live. Live. Live.

Още в уикицитат. Или най-добре прочетете целите книги, а аз ще се помъча да не завиждам, ако това е първата ви среща с този свят.

Idle Thoughts of An Idle Fellow

Вместо да разпращам линка, поствам го тук. Да живеят ефективността, природата, лодката, кучето и бумелът.

Благодаря на костенур, че ми припомни колко много съм се смяла, четейки Джером К. Джером, че съм си купила негови книги в оригинал и че е крайно време да ги прочета пак. Алвин е писал за Джером тук. Любими и актуални цитати:

It is impossible to enjoy idling thoroughly unless one has plenty of work to do. There is no fun in doing nothing when you have nothing to do. Wasting time is merely an occupation then, and a most exhausting one. Idleness, like kisses, to be sweet must be stolen.

I like work: it fascinates me. I can sit and look at it for hours.

Мда, Джером е силно мой човек:) Не мога да се сдържа:

I dreamed once that I was going to be hanged; but I was not at all surprised about it. Nobody was. My relations came to see me off, I thought, and to wish me "Good-by!" They all came, and were all very pleasant; but they were not in the least astonished--not one of them. Everybody appeared to regard the coming tragedy as one of the most-naturally-to-be-expected things in the world.

И още негови неща, които да четем, когато имаме много работа, а искаме да лентяйстваме. А откъсът, предизвикал поста, е оттук.