Dying Brokenhearted

I am one of those who are made for exceptions, not for laws.
But while I see that there is nothing wrong in what one does,
I see that there is something wrong in what one becomes.
O. Wilde

В затвора Оскар Уайлд среща Чарлз Томас Улридж, осъден на смърт чрез обесване за убийството на жена си. Ето посветената на него поема, публикувана под псевдоним след изтичането на двeгодишната присъда на Уайлд за gross indecency.

Балада за Редингския затвор
(Превод Асен Тодоров)

С червен мундир не бе облечен,
червена бе кръвта,
която, смесила се с вино,
обля го след смъртта
на най-любимата, убита
от него през нощта.


Нахлупил шапчица за крикет,
с костюма сивобял,
вървеше сред конвоя леко,
не беше пребледнял,
но никога човек с тъй тъжни
очи не бях видял.


Не бях видял човек да гледа
тъй синьото петно,
наречено небе, да гледа
как облаче едно
по него плава, сякаш теглено
от сребърно платно.


Сред други страдащи се движех
с оловени нозе,
прошепна ми зад мене тихо
един от тез мъже:
"Приятелят, когото гледаш,
ще висне на въже."


О, боже мой! Стените сякаш
се завъртяха в миг,
от гърлото ми се изтръгна
едва сподавен вик:
нима съм истински страдалец
пред този мъченик!


Приятелю, сега разбирам
защо тъй чужд си нам,
към слънцето защо тъй гледаш
с копнеж и упрек ням!
Убил си своята любима
и ще умреш ти сам.



*


Но, чуйте, всеки е убивал
любимата жена —
един с отровно нежен поглед,
друг с думичка една,
страхливецът с целувка кротка,
а смелият — с кама.


Убиват, докато са млади,
убиват в старостта,
едни със златото погубват,
а други с похотта,
добрите само с нож си служат,
че бърза е смъртта.


Обичал дълго или кратко,
взел много или дал,
убил и лекичко въздъхнал
или сълзи пролял —
убива всеки туй, що люби,
не всеки е за жал.


Не всеки тръгва към бесило
с качулка на глава
и с клуп на шията трепери,
пристъпвайки едва,
за да увисне в тъмни бездни
минута след това.


Не всекиго пазач тъмничен
и ден и нощ следи,
когато плаче или в унес
молитва си шепти,
за да не би по своя воля
с живот да се прости.


Не всеки се събужда в ужас
от влезлия шериф,
от капелан, облечен в бяло,
тържествено фалшив,
дошъл да каже, че след малко
той няма да е жив!


Не всеки се облича нервно
с треперещи ръце;
догдето лекар мери пулса
на тръпното сърце,
часовника не гледа сепнат
с пресъхнало небце.


И с гърло, сякаш пълно с пясък,
не всеки скача в пет,
когато с ремъци палачът
го връзва, смъртноблед,
за да потисне всеки порив
у него занапред.


Посмъртната си церемония
не всеки вижда сам
и въпреки че диша още,
ще бъде глух и ням,
когато в гроба си се спъва,
пристъпвайки едвам.


Бесилото не гледа всеки
през мъничко стъкло
и с устни тръпнещи не моли
да свърши туй тегло,
преди Каяф(*) да го целуне
по бледото чело.


--------------------------


(*)К а я ф — първосвещеник, подписал смъртната присъда на Христос — Б. пр.


--------------------------



II.


Шест седмици сред нас из двора
с костюма избелял
вървеше сред конвоя леко,
не беше пребледнял,
но никога човек с тъй тъжни
очи не бях видял.


Не бях видял човек да гледа
тъй синьото петно,
наречено небе, да гледа
как облаче едно
се влачи, сякаш размотава
то сребърно влакно.


Не вярваше в надежди слепи,
не беше той глупак,
не чакаше да дойде пролет
след този плътен сняг,
но искаше да диша въздух,
да зърне слънчев зрак.


Ръце не кършеше, не плачеше,
дори не бе унил,
но пиеше с наслада слънцето,
страха си заглушил,
тъй както най-доброто вино
не беше нивга пил.


Сред други съдени аз крачех,
но ни един от нас
не мислеше за греховете,
извършил в своя бяс,
а само че ще бесят него
в уречения час.


Бе странно, че така се движи,
освободен и лек,
и тъй към слънцето поглежда
безгрижно, с поглед мек,
забравил, че ще плаща скоро
със смърт, но без ковчег.



*


Дъбът и брястът са красиви,
на воля щом растат,
но не когато с тях бесило
позорно построят,
за да отгледат плод ужасен
и в миг да го родят.


Желае всеки да успява,
да бъде по-добре,
но кой краката си би искал
на буре да опре
и през ръката на палача
небето да съзре.


Приятно е да се танцува
в добър и весел час,
когато любовта е чиста
и всичко е пред нас,
но не и под бесило страшно,
загубил дъх и глас.


След него с интерес и с ужас
вървяхме ден след ден,
защото кой от нас би казал,
че смазан, уморен,
не би последвал сам душата си
към някой ад червен.


Но ето че веднъж на двора
смъртникът не дойде —
то значеше: не може вече
и вест да предаде,
че няма обич, няма мъка
на никой да даде.


Ний бяхме кораби, които,
на страшна буря в плен,
се срешнахме, без флаг да вдигнем,
приветен и почтен,
не беше срещата в нощ свята,
а в най-позорен ден.


Ний бяхме двамата отхвърлени
от общество и Бог,
затворени в желязна клетка
за много точен срок,
но към смъртта той само беше
направил своя скок.




III.


А дворът на душите грешни
е яко ограден,
там пиеше той въздух жадно,
вървейки всеки ден
сред тъмничари и палачи —
отвсякъде следен.


Или усещаше пазача,
над него гдето бди,
когато плаче и молитва
отчаяно шепти,
за да не би по своя воля
с живот да се прости.


Директорът държеше строго
за всеки ритуал,
твърдеше лекарят: смъртта е
за всекиго финал,
а два пъти на ден кюрето
четеше му морал.


Изпушил две лули с наслада
и кварта бира пил,
той всеки страх в душата своя
бе сякаш заглушил,
твърдеше, че дори палача
ще срещне с поглед мил.


Защо говореше тъй странно,
самият тъмничар
не смееше да го попита:
той трябва с катинар
устата свои да заключва,
да бъде няма твар.


Че инак, трогнал се, могъл би
внезапно да реши
да утешава с думи благи
нещастните души,
макар и всуе, да опитва
смъртник да утеши.


Тътрузейки нозе оловни,
с обръснати глави,
в кръг тъпчехме — така парадът
глупашки си върви.
Но що от туй? На сатаната
нали сме часови!


Излъсквахме до изнемога
врати и перила,
но коридорите сновехме —
кой с кофа, кой с метла —
и пода жулехме свирепо
с прегърбени тела.


Трошахме камъни и двора
почиствахме от прах,
ревяхме химни — да изкупиш
извършения грях,
но всеки носеше в сърцето
стаен, безмълвен страх.


Страхът пълзеше толкоз бавно —
като вълна в камъш, —
дори забравихме що чака
в грях падналия мъж,
догде край гроб, зловещо зейнал,
не минахме веднъж.


Като уста, за жертва алчна,
той зееше със стръв,
самата пръст, дори асфалтът
жадуваха за кръв;
разбрахме: ще увисне някой
на по-дебела връв.


Прибирахме се с мисли тежки
за Орис, Смърт и Страх,
край нас палачът мина в мрака
и аз, потаснат, плах,
към номерираната гробница,
треперейки, вървях.



*


Таз нощ из коридора празен
страхът бе господар,
прокрадваха се стъпки плахи,
нечувани макар,
лица се вписваха в прозорците,
по-бели и от вар.


А спял е той, сънуващ сякаш
разцъфнали цветя;
пазачите стоели неми
пред тази лекота,
с която спи човекът, който
ще среща днес смъртта.


Но спят ли тия, дето плачат
в живота си пръв път?
Мерзавци като нас са длъжни
в такава нощ да бдят,
към друга мъка приобщени,
за други да скърбят.


Уви, тъй трудно е да носиш
на други тежестта,
кинжалът на греха пронизва
безмилостно гръдта:
убил е друг, но ти ще плащаш
със сълзи за кръвта.


Пазачите пълзяха тихо
край нашите врати,
учудени, че виждат нещо,
невиждано почти:
за пръв път коленичил грешник
молитва да шепти.


Тъй цяла нощ мълвяхме ние
безсмислени слова,
среднощен час перата свои
развя едва-едва
и разкаянието стана
горчиво от това.



*


Най-сетне и петли пропяха —
син, после и червен,
но пак след ужаса не идваше
белязаният ден,
на елфи сенките танцуваха
сред мрака вледенен.


Край нас се носеха те бързо,
забулени в мъгла,
да увлекат луната дръзнали
към тъмните поля,
извивайки и кършейки
в неистов танц тела.


Кривеше се в безумство ятото,
преди да отлети,
ръка в ръка кръжаха сенките
под ярките звезди,
в небето, като вятър в пясъка,
оставяха следи.


И като кукли се въртяха,
по-леки от пера,
но за слуха и за очите
бе страшна таз игра —
та пяха те мъртвец да вдигнат
за сетната зора!

"Охо! — крещяха. — Весели се,
но прангите тежат!
Веднъж-дваж зара си опитай,
но не там, где Грехът
ще те посрещне в Дом Потаен —
строил го е Срамът."


Не бяха сенки тези фигури,
играеха в захлас
пред хора със съдби оловни
в такъв злокобен час.
О, господи! Те бяха живи,
по-живи и от нас!


Валсираха сами, по двойки,
една подир една,
пристъпваха с превзети стъпки
на улична жена,
молитвите ни пародираха
с насмешка и злина.


Ветрецът утринен полъхна
най-сетне, но нощта
не бързаше да си отиде,
плодеше мрака тя
и страх обзе ни пред урока
жесток на утринта.


Сновеше стенещият вятър
сред тъжтните стени,
вълнуваха ума ни спомени —
замиращи вълни.
О, стенещ вятър, Бога праведен
с кого тук замени!


Най-сетне слънцето проблясна
край нашето крило,
достигна през стени, решетки
до моето легло
и аз разбрах: дошъл е краят
на нечие тегло.


Към шест почистихме килиите,
до седем бяха в ред,
а махаше смъртта с крилата,
проникнала навред,
и всеки чакаше вестта й —
и примирен, и блед.


Тя не премина в пурпур, с блясък,
не яздеше бял кон,
с въже триметрово, с дъската,
загърнат в капишон,
дойде палачът да изпълни
зловещия закон.


Усещахме, че сме попаднали
в мочурище сред мрак,
не смеехме да се помолим,
да търсим прошка, знак
от Бога, извисен над всички,
всемъдър и всеблаг.


Защото "правото" човешко
преследва висша цел,
за слабите, дори за силните
не слага свой предел,
а само за отцеубиеца
плете то клуп дебел.


Слухтяхме да удари осем
с език надебелял,
защото знаехме: съдбата
тогава своя дял
отрежда всекиму без милост —
кой както е живял.


Очаквахме — безмълвни, кротки -
обречената дан
на туй, което — с право, с криво -
е всеки призован,
но всекиму в сърцето лудо
ехтеше барабан.


Тъмничният часовник чукна
уречения час,
след удара му се понесе
един неистов глас,
като че ли прокажен някой
вопиеше сред нас.


И сякаш в сън през нас бе минала
всемирната беда,
усетихме как клупът мазен
увисва на греда
и как след туй палачът чисти
последната следа.


Отекна цялата жестокост
най-силно сякаш в мен,
защото знаех, че умира
два пъти в същи ден
единствено човекът, който
от смърт е осенен.



IV.


Отменят службата църковна,
обесят ли човек —
и капеланът е покрусен,
измъчен и нащрек,
за да не се съзре в очите му
дори и укор лек.


Държаха ни под ключ до обед.
Най-сетне проехтя
камбанен звън, след туй защракаха
врата подир врата
и ние хукнахме надолу
със собствен ад в гръдта.


Излязохме да глътнем въздух,
да вземем своя дял,
един бе посивял от ужас,
друг беше смъртнобял,
но хора с погледи по-тъжни
до днес не бях видял.


Не бях видял очи да гледат
тъй синьото петно,
наречено небе, да гледат
как облаче едно
пътува леко и свободно
със сребърно платно.


Но крачеха сред нас и други —
с наведени глави:
палачът би могъл не Него,
а тях да умъртви,
защото той убил бе живо,
те — мъртвото, уви.


Повторен грях душата буди
безмилостно, без свян,
отново раната разврежда
под стария саван
и тя кърви, кърви напразно —
ненужна вече дан.



*


И като шутове облечени,
вървяхме в тишина,
в кръг двора хлъзгав обикаляхме
с превити рамена,
без някой да отрони даже
и думичка една.


Така вървяхме онемели
по вечния си път,
връхлитаха ни мрачни спомени
за укор и за съд:
пред всеки Ужасът вървеше,
отзад пък бе Страхът.



*


Пазачите кръжаха както
край стадото овчар,
парадните куртки не скриваха
зловещия кошмар —
издаваше ги по обувките
полепналата вар.


Защото там, где бил е гробът
приготвеният ров, —
останало бе пръст и пясък
покрай зида суров
и куп от вар неугасена —
да служи за покров.


Той имаше покров, измислен
от гений зъл, лукав.
Заровен гол, че тъй да бъде
срамът му по-гнуснав,
с окови на нозе, загърнат
с пламтящ и бял чаршаф.


Така безспир варта горяща
изгризва кости, плът,
за костите нощта добра е,
а за плътта — денят,
но само за сърцето клето
й стига и мигът.



*


Най-малко три години нищо
не ще засеят там,
на мястото проклето няма
да расне и бръшлян,
но към небето удивено
ще гледа то без срам.


Сърцето, мислят, ще отрови
цветеца избуял,
не знаят, че земята има
по-друг, по-чист морал,
че ален цвят по-ален става,
а белият — по-бял.


От устните цвят ален никне,
а от сърцето — бял,
та знаем ли какво наистина
Христос е пожелал,
щом сухата тояга цъфва
пред Папа занемял.


Ни бяла, ни червена роза
расте в тъмничен двор,
чирепи, камъни и кремък
са нашият декор —
да не попада върху цвете
отчаяният взор.


Не ще да капне върху мястото
листец нито един,
за да прошепне край стената
смиреното "амин",
или да викне, че за всички
умрял е Божи син.


Омразната стена прегражда
за него всеки път,
едва ли като дух би тръгнал
за собствен страшен съд,
остава, окован, да плаче
в мизерния си кът.


Не, в мир лежи, не подлудява
от мъките безброй,
ни страх, ни ужас нарушават
безбрежния покой,
от гроба и луна, и слънце
не вижда вече той.



*


Като животно го обесиха
и без камбанен звън —
могъл би той душата Страдаща
да призове към сън;
след туй го смъкнаха набързо,
оставиха го вън.


Съблякоха го гол — мухите
във весел кръговрат
обходиха без жал очите
и синкавия врат,
но смях събуди у палачите
противният парад.


Не искаше и капеланът
над този гроб да бди
и с кръста свят туй място скверно
веднъж да освети,
забравяйки: Христос е искал
на всеки да прости.


И все пак на Живота мина
той крайния предел
и чужди сълзи ще оплакват
плода на жеста смел,
защото страдащите знаят:
успехът няма цел.



V.


Не знам дали законът има
и някои кривини,
знам само, че добре ни пазят
безмилостни стени,
денят прилича на година —
година с дълги дни.


Знам също, че законът стар е
откак убит е брат,
откакто хората се мъчат
в нерадостиия свят
да отделят с веялка лоша
зърно от зърнояд.


И друго знам: строи тъмници
неистово Страхът
и че решетките железни
единствено стоят
Христос човеци да не зърне
в такъв печален кът.


С решетки слънцето закриват
и бледата луна —
до хората да не достига
ни зрак, ни светлина,
от Бог и Божи Син далече,
да тънат в тъмнина.



*


В тъмницата отровен плевел
единствено цъфти,
доброто бързо се погубва —
подгонено, лети
там, гдето само Отчаяние
над мъките ни бди.


Дете оставят да гладува,
да плаче нощ и ден,
присмиват се, налагат с пръчки
старика изтощен
и никой дума не продумва,
от ужас вцепенен.


Килиите са тъмни ями,
отходен, гнусен кът;
зловоние навред се носи
на жива още Смърт
и само похотта живее
в проядената плът.


Водата е солена, гнила,
а хлябът — пълен с вар,
горчив, отблъскващ, но отмерен
на много строг кантар.
Сънят не иска да прилегне
на гнусния ни нар.



*


Но ни гладът и нито жаждата
ни бяха болестта,
а всеки камък, който вдигахме,
приведени в калта,
заменяше без капка милост
сърцето през нощта.


И носейки тъма в сърцето,
килийния сумрак,
въртяхме диска(*) неуморно,
без да подгънем крак —
по-страшна беше тишината
от всеки звук все пак.


--------------------------


(*)Уред, който затворниците въртят безсмислено, за наказание — Б. пр.


--------------------------



И ни веднъж приветна дума
до нас не долетя,
следеше ни око жестоко
от всякоя врата,
телата и душите гниеха
в забрава, в глухота.



*


Ръждясваше по нас Животът
по нашите лица, —
едни мълчаха, други плачеха
изплашени деца,
но Бог е милостив —
разбива втвърдените сърца.


Сърце, което се разбива
в килията, е дар,
поднесен ведро на всеблагия
небесен господар,
прокажения то облъхва
с дъха на пресен нар.


Щастливец си, ако успее
сърцето ти да спре
разбито и вината своя
докрай то да съзре;
тогава греховете лесно
Христос ще разбере.



*


Дори нещастникът обесен,
с белязания врат,
надява се като Разбойника.
на Рай, а не на Ад —
ще мине ли сърце разкаяно
без Божия печат.


И съдията отреди му
три седмици живот,
душата му за да пречупи
моралния хомот,
пък и ръцете да почисти
от всяка кръв и пот.


Със сълзи кървави могъл би
да заличи кръвта,
защото само кръв спасява
на честния честта —
печата Кайнов тя превръща
в знак светъл на Христа.



VI.


Лежи в тъмницата край Рединг
един злочест човек,
със зъби ръфа го саванът,
макар и твърде лек,
лежи под огнена завивка,
без име, без ковчег.


И ще лежи, догдето Господ
го призове оттам,
излишни са случайни сълзи,
въздишките от срам —
убил е своята любима,
затуй умрял е сам.


Но, чуйте, всеки е убивал
любимата жена,
един с отровно нежен поглед,
друг — с думичка една,
страхливецът с целувка кротка,
а смелият — с кама.

Оригиналът тук.

Мислех, че съм чела всичко важно от любимия ми Уайлд, но съм пропуснала писмото De Profundis, написано от затвора за младия Алфред Дъглас, повод за неговата присъда. Цитатът горе вдясно е оттам.

Велик човек, велик писател. Надявам се да ми прости, че го използвам to make a point.

A Mean and Ugly Post

Веднъж ме питаха защо не си направя преводаческа агенция, аз отговорих, че не искам да се занимавам с бизнес. Не съм особено добър бизнесмен наистина, но успявам да управлявам свободната си практика и да генерирам нелош паричен поток. Не знам как бих управлявала други хора, опасявам се, че имам нисък толеранс към идиотия.

Преводаческите бисери са любим източник на забавление за отегчените потребители на интернет, но лично на мен не са ми забавни. По мое време имахме всяка година изпит, наречен "практически английски" - в допълнение на неизброимите литературни и лингвистични изпити. Без да звуча нескромно, аз съм много добра - всъщност на английски пиша по-добре, отколкото на български. По една случайност съм от предпоследното поколение филолози със западен език, чийто кандидатстудентски изпит включваше и български език и литература.

Следните цитати са от сайтове на агенции за преводи, чиито тарифи са сравнително ниски. Агенцията плаща на преводача около половината от сумата, която взема от клиент - това е нормално. Обаче много ми се иска да знам колко са платили на редактора.

As we are fully aware with the consequences of an inaccurate or full of mistakes translation, we always exercise the needed check-up and hold consultations to avoid any such situations.

And it has not been long before the success came over – today the company works on large-scale international and multilingual projects, oriented towards Bulgarian and Eastern Europe markets, and it accomplishes acknowledgement for its work, which proves that localization and globalization of international products meant for Bulgarian and Eastern European markets is founding its place on these places as well.

Some of the companies, products of which we have localized.

Офиса на Агенцията от ул. ... се премести...

Depending on the language, the prices vary from 0.05 to 0.15 Euro per word. Translations includes proof-reading as well. The terns are agreed on the grounds of the volume and the complexity of the texts.

В една книга бях прочела следната мъдра мисъл за преводаческия занаят:

The ideal translation is perfectly accurate, immediately available, and free of charge.

Както винаги, едното е за сметка на другото.

Prentice Alvin

Prentice Alvin, Orson Scott Card

ГЛАВА ПЪРВА

НАДЗИРАТЕЛЯТ

Искам да започна разказа за чиракуването на Алвин от мястото, където всичко взе да се разпада.

Далеч на юг живееше един човек, когото Алвин никога не бе срещал, нито щеше да срещне някога през живота си. Ала именно той задейства събитията, които накараха Алвин да извърши деяние, наричано от закона "убийство" - и то в деня, в който чиракуването му свърши и той стана мъж по право.

Мястото - Апалачи, а времето - 1811 година, преди Апалачи да подпишат Договора за робите бегълци и да станат част от Съединените щати. Близо до границата с Кралските колонии беше въпрос на чест белите да притежават чернокожи роби, които да се трудят вместо тях.

Робството е вид алхимия за тези бели, или поне така се смяташе. Измислили бяха начин да превръщат всяка капка пот от чернокожи мъже в злато и всяко отчаяно стенание от гърлото на чернокожи жени в ясен звук от сребърна монета, звънтяща на сарафските маси. По тези места се продаваха и купуваха души. Ала ни един от тях не разбираше каква е цената, която плащат за притежаването на хора.

Слушайте внимателно и ще ви разкажа как изглеждаше светът от вътрешната страна на сърцето на Кавил Плантър. Но първо проверете дали децата са заспали, защото те не бива да чуят тази част от разказа ми. Там се говори за копнежи, които те още не разбират, а целта на моя разказ не е да учи на това.

Кавил Плантър бе богобоязлив църковник, който си плащаше десятъка. Всичките му роби се кръщаваха и получаваха християнски имена, веднага щом научеха достатъчно английски, че да разбират евангелието. Той им забраняваше да упражняват тъмните си изкуства - не им позволяваше дори пиле да заколят сами, да не би да превърнат това невинно действие в жертване пред грозно божество. Във всяко нещо Кавил Плантър служеше на Господа с всичките си сили.

И как бе възнаграден горкият човек за своята праведност? Жена му Долорес страдаше от ужасни болки в ръцете, а китките и пръстите й бяха изкривени като на старица. На двадесет и пет години тя заспиваше с плач почти всяка нощ, така че Кавил не можеше да спи в една стая с нея.

Той се мъчеше да й помогне. Студени компреси, топли компреси, прахове и отвари - харчеше повече, отколкото можеше да си позволи по лекари-шарлатани с дипломи от Камелотския университет; водеше безкрайна върволица пастори с неспирни молитви и свещеници с безсмислени ритуали. Обаче не постигна нищо особено. Всяка нощ трябваше да лежи и да слуша плача й, който преминаваше в хлипане, докато дишането й станеше равномерно и само при издишване леко простенваше с тихичък изтерзан стон.

Кавил полудяваше от жал, ярост и отчаяние. Месеци наред му се струваше, че изобщо не може да заспи. Работеше по цял ден, а нощем лежеше и се молеше за облекчение. Ако не за нея, поне за него.

Самата Долорес му подари покой за през нощите.

- Трябва да работиш денем, Кавил, а за това ти е нужен сън. Не мога да пазя тишина, а ти не можеш да понесеш да ме слушаш. Моля те, иди да спиш в друга стая.

Кавил предложи да остане.
- Аз съм ти съпруг, мястото ми е при теб - каза той, но тя не отстъпи.
- Върви - помоли го тя. После повиши тон: - Върви!

И той си отиде, засрамен от почувстваното облекчение. Същата нощ спа без прекъсване цели пет часа до зори, спа добре за пръв път от месеци насам, а може би години - а на сутринта стана изпълнен с вина, че не е на мястото си край жена си.

Скоро обаче Кавил Плантър свикна да спи сам. Посещаваше жена си често, сутрин и вечер. Хранеха се заедно - Кавил седнал на стол в спалнята й, от малка масичка, а Долорес легнала. Една чернокожа робиня внимателно й слагаше храна в устата, а ръцете на жена му бяха проснати върху завивките като мъртви раци.

Макар и в друга спалня, Кавил Плантър не можа да се освободи от мъките. Нямаше да има бебета. Нямаше да има синове, които да отгледа и които да наследят хубавата плантация на Кавил. Нямаше да има дъщери, на които да вдигне великолепни сватби. Когато доведе Долорес в красивата нова къща, която бе построил за нея, той й бе казал: "Ето в тази бална зала дъщерите ни ще се срещат с ухажорите си и за пръв път ще докосват дланите им, също както нашите длани се докоснаха за пръв път в бащината ти къща." Сега Долорес никога не слизаше в балната зала. Само в неделя излизаше от спалнята си, за да иде на църква, както и в редките случаи, когато се купуваха нови роби, които трябваше да бъдат кръстени.

На кръщенетата я виждаха всички и им се възхищаваха за смелостта и вярата, въпреки нещастието. Ала възхищението на съседите бе недостатъчна утеха, когато Кавил се вглеждаше в погубените си мечти. Всичко, за което някога се бе молил, сякаш бе записано в списък от Господа и срещу всеки ред в полето бе отбелязано "не, не, не".

За човек с по-слаба вяра разочарованията биха донесли горчивина. Но Кавил Плантър бе богобоязлив праведник и когато за миг помислеше, че Бог се отнася лошо с него, той спираше каквато работа вършеше в момента, изваждаше от джоба си малък псалтир и шепнеше на глас думите на мъдреца:

"На тебе, Господи, уповавам, да не се посрамя до века, избави ме според правдата си, Приклони към мене ухото си, побързай да ме избавиш, бъди ми силна канара, укрепено здание, за да ме спасиш."

Щом съсредоточеше твърдо ума си, съмненията и недоволството му бързо изчезваха. Господ беше с Кавил Плантър дори в изпитанията му.

До онази утрин, когато четеше книга Битие и попадна на първите два стиха от глава 16.

"А Сарайя, жената на Аврама, не му раждаше деца; но като имаше слугиня, египтянка, на име Агар, Сарайя рече на Аврама: Виж сега, Господ не ми дава да раждам, моля ти се, влез при слугинята ми; може би ще придобия чадо чрез нея."

И в този миг му мина мисълта: Авраам е бил праведник, аз също. Жената на Авраам не му родила деца, за моята също няма надежда. В техния дом имало африканска робиня, в моя също има такива. Защо да не постъпя като Авраам и да направя дете на някоя от тях?

В мига, в който му мина тази мисъл, той изтръпна от ужас. Беше чувал слухове за бели испанци, французи и португалци на дивите южни острови, които открито живеели с чернокожи жени - те бяха низки създания като ония, които го правеха с животни. Освен това, как би могло детето му от чернокожа да стане наследник? Момче мелез по-скоро би полетяло, отколкото да стане собственик на плантация в Апалачи. Кавил прогони тази мисъл от ума си.

Но докато закусваше с жена си, мисълта се завърна. Улови се, че наблюдава чернокожата робиня, която хранеше съпругата му. Тази жена е египтянка, също като Агар, нали? Сега той забеляза как тялото й се извиваше гъвкаво в талията, докато повдигаше лъжицата от таблата до устата. Забеляза как когато се накланяше напред да допре чаша до устните на крехката бяла жена, гърдите й се полюшваха изпод блузата. Забеляза как нежните й пръсти избърсват трохи и капки от устните на Долорес. Представи си как тези пръсти го докосват и леко потрепера. Ала вътре в себе си той усети това потреперване като земетръс.

Побягна от спалнята без да каже дума. Навън отново грабна псалтира.

"Измий ме съвършено от беззаконието ми и очисти ме от греха ми, защото престъплението си аз признавам и грехът ми е винаги пред мене."

Ала още докато шепнеше тези думи, той вдигна поглед и съзря жените от нивите, които се миеха на коритото. Там беше момичето, което бе купил само преди няколко дни за шестотин долара, нищо, че бе дребна, защото беше за разплод. Току-що слязла от кораба и още не се бе научила на християнска скромност. Стоеше гола като змия, наведена над коритото и изливаше канчета вода по главата и гърба си.

Кавил я гледаше като вкаменен. Кратката лоша мисъл, която бе минала през ума му в спалнята на жена му сега се превърна в похотлив транс. Никога не бе виждал по-изящни от синьочерните бедра, потриващи се едно в друго, подканващото изтръпване от стичащата се по тялото й вода.

Нима това бе отговорът на молитвения му зов? Нима Господ му казваше, че и той трябва да направи като Авраам?

Можеше пък и да е вещерство. Кой знае какви способности може да имат чернокожите, току-що пристигнали от Африка? Тя знае, че я гледам и ме съблазнява. Чернокожите наистина са чеда на дявола, щом събуждат в мен такива нечестиви помисли.

Той откъсна очи от новото момиче и се извърна, скривайки горящия си поглед в словата на Библията. Само че някак страницата се бе обърнала - кога я бе обърнал? - и той се зачете в Песен на песните:

Двете ти гърди са като две сърнета близнета,

които пасат между кремовете.

- Боже, помогни ми - прошепна той. - Махни тази магия от мен.

Ден след ден той шепнеше същата молитва, но не преставаше да гледа робините с желание, особено новото момиче. Защо Бог не му обръщаше внимание? Нима не е бил винаги праведен? Нима не се държеше добре с жена си? Нима не бе почтен в бизнеса? Не си ли плащаше десятъка и пожертвованията? Нима не се отнасяше добре с робите и конете? Защото Господ Бог на Небесата не го закриляше от тази черна магия?

Ала още докато се молеше, изповедта му се превръщаше в нечестиви игри на въображението. О, Господи, прости ми, че си представям как новото момиче стои на прага на спалнята ми и ридае задето надзирателят я набил. Прости ми, че си представям как я полагам на леглото си и вдигам полите й, за да я помажа с балсам, тъй силен, че белезите по бедрата и задните й части изчезват пред очите ми и тя почва тихо да се смее и бавно да се извива върху чаршафите и да ме поглежда иззад рамото си с усмивка, а после се обръща и се протяга към мен и... о, Господи, прости ми, спаси ме!

Кога успя това да се случи с мен, питаше се той - защо ми идват такива мисли дори когато се моля? Може би съм праведен като Авраам, може би Господ ми праща тези желания? Нима не си ги помислих за пръв път, докато четях Писанието? Господ може да върши чудеса - ами ако вляза при новото момиче и тя зачене, и Господ стори чудо и бебето се роди бяло? За Бога всичко е възможно.

Мисълта бе едновременно чудна и ужасяваща. А ако беше и истина? Ала Авраам бе чул Божия глас и не му се налагало да се пита какво иска Бог от него. А на Кавил Плантър Бог не бе продумал нищо. А защо? Защо Бог не му проговаряше? Вземи момичето, твое е! Или не я докосвай, забранено е! Нека чуя гласа ти, Господи, за да знам какво да правя!

"Към тебе ще извикам, Господи, канаро моя; не замълчавай към мене, да не би ако останеш мълчалив към мене, да се уприлича на ония, които слизат в рова."

Един ден през 1810 година, тази молитва бе чута.

Ensimmäinen Runo

we seldom get together
and meet each other

Бях на концерта снощи за три песни на Edguy и целия Аморфис. Пропуснах началото на феста, защото все пак не съм death metal fan. Както знаем от правилата на power metal - "Those angry violent Death Metal folks are just afraid to get in touch with their Middle-Earth side.";)

В last.fm профила имам две банди с над 1000 прослушвания - Viikate и Amorphis. И двете са фински, но едната пее на родния си език, без изобщо да им дреме, че по-голямата част от света не ги разбира. Viikate (както впрочем и Аморфис) е уникална група в тотално неопределим жанр. Те са виновниците за мозъчните ми мъки с финския, откакто чух албума им Marraskuun Lauluja I (November Songs I), който излезе в началото на годината.
В новия албум Marraskuun Lauluja II има кавър на песен на Аморфис от Tales of the Thousand Lakes, който (*sigh*) e death metal album, но това не му пречи да е хубав, веднъж като си харесал Elegy. Кавърът, разбира се, е на фински и много по-близък до оригиналния текст, взет от "Първа поема" на Калевала.

Amorphis - In the Beginning

I have a good mind
Take into my head
To start of singing
Began reciting

We seldom get together
And meet each other
On these poor borders
The luckless lands of the north

Those words we have got
From the North's furthest fields,
From the heaths of Kalevala

Viikate - Ensimmäinen Runo

Mielein minun
Mielein minun tekeevi'
Lähteä laulamaan
Sanaani sanelemaan
refrain:
Harvoinpa yhteen yhtenemme
Saamme toinen toisihimme
Näillä raukoilla rajoilla
Näillä poloisilla pohjanmailla
Mieleni minun tekevi'
Aivoni ajattelee
Lähteä laulamaan
Sanaani sanelemaan
Näitä saatuja sanoja, virsiä virittämiä
Pohjan peltojen periltä, Kalevalan kantahilta
(W., тези алитерации не те ли вдъхновяват да учим фински?:)

Тук има няколко техни текста на английски, които успяват да внушат поетиката на финския оригинал, въпреки очевидната некадърност на превода. За съжаление скоро няма да мога да ги преведа поетично на български:) Ето няколко стари неща.

Better Unborn - оригинал и превод на Мордред
Better Unborn - aз, надъхана от Мордред
Against Widows - аз с помощта на Wynche
Against Widows и Black Winter Day - Мордред

И понеже ама наистина всичко е свързано с всичко, ето Einsimmäinen Runo и на елфически (Quenya), освен на фински и английски. Death metal fans, get in touch with your Middle-Earth side:)

Stuff BG

Една статия от Пол Греъм, наречена "Вещите" (http://www.paulgraham.com/). Ще пратя на автора линк към превода, а до нея стигнах благодарение на този пост на Пейо.

Имаше нелеки за превеждане неща, свързани с value, cost и worth, разни реалии от типа на closet и trash night, a пък американският английски с кратки умни изречения звучи доста малоумно на български, но какво да се прави. Подкрепям съдържанието с две ръце и даже леко ме е яд, че не съм го написала аз - тогава и формата можеше да е по-ефектна;)

Вещите

Пол Греъм

Имам прекалено много вещи. С повечето хора в САЩ е така. Всъщност колкото са по-бедни хората, толкова повече вещи имат. Едва ли някой е чак толкова беден, че да не може да си позволи двор, пълен със стари коли.

Не винаги е било така. Някога вещите са били редки и ценни. Ако се огледате, ще видите доказателства. Например къщата ми в Кеймбридж, построена през 1876 г., няма вградени гардероби към спалните. По онова време вещите на хората се побирали в скрин. Само допреди няколко десетилетия е имало много по-малко вещи. Когато разглеждам снимки от 70-те, се изненадвам колко празни изглеждат домовете. Като малък ми се струваше, че имам огромна колекция колички, но тя бледнее пред броя играчки, притежавани от племенниците ми. Общо количките ми „Мачбокс” и „Корги” заемаха около една трета от леглото ми. В стаята на племенниците ми леглото е единственото незаето място.

Вещите са станали по-евтини, но нагласата ни към тях не е претърпяла съответните промени. Прекалено много ги ценим.

За мен това беше голям проблем, когато нямах пари. Чувствах се беден, а вещите изглеждаха ценни, затова почти инстинктивно ги трупах. Приятели изоставяха вещи при смяна на жилището; аз намирах разни неща, докато се разхождах в нощта на изхвърления боклук* (пазете се от вещи, които описвате като „в добро състояние”); или пък попадах на нещо почти ново на разпродажба, за една десета от пазарната цена. И ето на, още вещи.

Всъщност тези безплатни или почти безплатни вещи не бяха изгодни, защото стойността им беше дори по-ниска от цената им. Повечето неща, които трупах, не струваха нищо, защото нямах нужда от тях.

Не разбирах, че стойността на новите придобивки не е разликата между цената им и платеното от мен, а ценността, която ми носят. Вещите са изключително неликвиден актив. Освен ако не планирате да продадете тъй евтино закупения ценен предмет, какво значение има каква е „стойността” му? Единственият начин да извлечете някаква ценност от него е да го ползвате. А ако не го използвате незабавно, вероятно няма да го ползвате никога.

Компаниите, които продават вещи, харчат огромни суми да ни дресират да мислим, че вещите са все още ценни. Но ще сме по-близо до истината, ако третираме вещите като „безстойностни”. Всъщност даже повече от „безстойностни”, защото след като натрупате определено количество вещи, те започват да ви притежават, вместо вие тях. Чувал съм за двама пенсионери, които не живеят в предпочитания си град, защото не могат да си позволят достатъчно голяма къща, която да побере всичките им вещи. Къщата е не тяхна, а на вещите им.

И освен ако не сте изключително организиран, пълният с вещи дом може да е много депресиращ. Претъпканите стаи изсмукват духа на обитателите си. Една очевидна причина е, че в пълните с вещи стаи има по-малко място за хора. Нещо повече – според мен хората непрекъснато оглеждат заобикалящата ги среда, за да й изградят мисловен модел. Колкото по-трудно е да се направи разбор на обстановката, толкова по-малко енергия остава за съзнателно мислене. Една претъпкана стая е буквално изтощителна.

(Това обяснява защо разхвърляните вещи дразнят децата по-малко, отколкото родителите. Децата не са толкова възприемчиви. Те изграждат по-груб модел на обстановката и изразходват по-малко енергия.)

За пръв път осъзнах колко безстойностни са вещите, когато живях една година в Италия. Със себе си носех само една голяма раница. Оставих другите си вещи на тавана на хазяйката си в САЩ. И знаете ли какво? Усетих липсата само на някои книги. До края на годината вече не помнех какво съм оставил на тавана.

А когато се завърнах, не изхвърлих нито един кашон. Да изхвърля телефон с шайба в чудесно състояние? Някой ден може да ми потрябва.

Най-болезненият спомен е не само трупането на безполезни вещи, но и харченето на пари, които страшно ми трябваха, за вещи, които изобщо не ми трябваха.

Защо го правех ли? Защото хората, занимаващи се с продажби, са изключително добри в професията си. Средният 25-годишен човек не може да се мери с компании, посветили години на проблема как да ви накарат да харчите парите си за вещи. Те правят пазаруването да изглежда приятно, така че „шопинг” вече е занимание за свободното време.

Как да се опазим от тези хора? Не е лесно. Аз съм един доста голям скептик, но техните номера ми действаха дори след 30-годишна възраст. Един начин за противодействие е да се запитате, преди да купите нещо: „Това ще подобри ли осезаемо живота ми?”

Една приятелка се излекувала от навика да пазарува дрехи по следния начин - преди да си купи дреха, си задавала въпроса: „Ще нося ли тази дреха през цялото време?” Ако не успеела да се убеди, че въпросната дреха ще стане една от малкото, които носи през цялото време, не я купувала. Мисля, че това би имало ефект при всеки вид покупка. Преди да закупите някоя вещ, задайте си въпрос: ще я използвам ли непрекъснато? Или е просто хубава? Или, още по-лошо, изгодна?

Най-тежкият случай са вещите, които не използваме често, понеже са прекалено хубави. Нищо друго не ни притежава повече от чупливите вещи. Например „хубавите сервизи” на много домакинства, чиято определяща черта не е удобството при използване, а вниманието да не ги счупим.

Друг начин да устоим да придобиването на вещи е да помислим за общите разходи за притежаването им. Цената на закупуване е само началото. Ще се налага да мислите за тази вещ години наред – може би цял живот. Всяка притежавана вещ ви отнема енергия. Някои дават повече, отколкото вземат. Това са единствените неща, които си струва да имаме.

Вече спрях да трупам вещи. Освен книги – но книгите са различни. Книгите са флуидни обекти, а не отделни предмети. Не е особено неудобно да имате няколко хиляди книги, но ако имате няколко хиляди разнообразни предмета, ще бъдете местната знаменитост. С изключение на книги, сега активно избягвам вещите. Ако искам да похарча пари, за да се поглезя, винаги предпочитам услуги пред стоки.

Не претендирам да съм постигнал някакво дзен-извисяване над материалните неща. Говоря за нещо много по-обикновено. Извършила се е историческа промяна, която сега осъзнавам. Преди вещите бяха ценни, сега вече не са.

В индустриализираните страни към средата на 20 век същото се случило и с храната. Храната станала по-евтина (или ние – по-богати, двете явления са неразличими) и съответно прехранването - по-опасно от недохранването. Сега същото се случва с вещите. За повечето хора, богати или бедни, вещите са се превърнали в бреме.

Добрата новина е, че ако носите бреме, без да го осъзнавате, животът ви може да стане много по-хубав. Представете си, че години наред сте ходили с трикилограмови тежести на глезените и изведнъж... те падат.

(Последното многоточие е от мен, не се сдържах да вкарам малко драма:))

* Виж тук. Дори е забавно.

Еdit - Редактирах текста съгласно забележките на Боян. Не съм приела всички, но много благодаря. Дай Боже всекиму такива редактори:)

Alone Lyrics

Arcturus също имат песен по стихотворението "Сам" на Едгар Алън По, забелязах го днес, докато си я слушах. Верно като откриеш чука, целият свят става пирони:)

Текстът е същият, а музиката е... различна. Аре нема да слагам видеото тук:D

И за да вкарам малко еклектика, ето откъс от пародийния превод на Абсурист от В. Трендафилов и К. Димитрова.

Беше черен като креда или чайник след повреда
(но в поезията бледа този цвят зоват "самур").
Викнах: "Ей, ти, дух от ада, да не си горял на клада?
С тази рошава фасада де се взе? От кой мочур?
Как е твойто кобно име в пъкления ти мочур?
Гракна Гарванът: "Абсур".

Аз наум си рекох: "Бо'зна де се взе таз птица грозна,
в обстановката нервозна да отвръща с каламбур!
Че къде се е видяла птица - черна или бяла -
да се втурне като хала, после хоп - върху Амур.
За какво й е притрябвал баш пък бюстът на Амур?
Пък се казва и Абсур!

Цялото стихотворение тук. Ето и сериозните преводи на "Гарванът", аз като че ли предпочитам този на Спас Николов.

I'm Loving Angels Instead

Rainer Maria Rilke wrote in German, and I have no clue of German, so here it goes, courtesy of stuffedman.

Edit: I found this version of the translation, without credit. My guess is that it is Ventsislav Konstantinov.

Из "Дуински елегии"

Кой би ме чул, ако викнех, из вашето воинство
ангели? Пък и да кажем, че някой дори
в миг би разтворил за мене сърцето си, аз
щях да изчезна в по-силното му същество,
тъй като страшното почва едва с красотата, която
смогваме да понесем, удивени с какво
невъзмутимо презрение да ни смаже
тя се отказва. Всеки ангел е страшен.
Аз обуздавам призивния вик и преглъщам
стона му тъмен. Ах, от кого ние можем
да се нуждаем? От ангели – не. И от хората – не.
Умни, животните вече прозират
как ненадеждни сме ний у дома си, сред тоя
свят от значения. Наше е може би
още дървото на склона, за да го виждаме
всеки ден; наш е и пътят вчерашен,
навикът с глезена вярност, комуто харесва
с нас да битува, остава и вече не си отива.

...........................................
А ние: зрители и тук, и там,
към всичко сме обърнати и нивга
от нищо неизлизащи. Препълва
ни то - noдpeждaмe го. То се срива.
Подреждаме го пак и ний самите
се сриваме. Но кой ни е обърнал
обратно, че каквото и да правим,
приличаме на оня, който си отива
и от хълма последен, в шир и длъж
за сетен път разкрил му долината
рождена; се обръща и се спира -
така в сбогуване безспир живеем.
1922

Poems in English

According to Wikipedia, director Wim Wenders was inspired by Rilke's angels for his 'Wings of Desire'.

Former Love

Paul Auster was a major influence in my mid-20s.

Here's an excerpt from his novel Mister Vertigo. I have become a better translator since then:)

ГЛАВА 3

Дълго време след това бях болен. Тялото ми беше в огън и треската ме изгаряше така, че ми се струваше, че следващото ми местообиталище ще е дървеният ковчег. Прекарал съм първите дни в къщата на госпожа Уидърспун, в унес на горния етаж в стаята за гости, но не си спомням нищо от това. Нито помня как се ме отвели в къщи, нито пък каквото и да било друго още няколко седмици. Според техните думи щял съм да бъда пътник, ако не е била майка Сю - или майка Сиукс, както я нарекох по-късно. Тя седяла до леглото ми денонощно, сменяла компреси и наливала в гърлото ми течност с лъжица, и три пъти дневно ставала от стола си и танцувала около леглото ми, отмервайки особения ритъм на индианския си тъпан и напевно рецитирала молитви към Великия Дух, умолявайки го да се смили над мен и да ме изцели. Мисля, че това не е навредило, тъй като никакъв професионален лекар не е бил викан да ме преглежда и като се има предвид, че аз наистина дойдох на себе си и се възстанових напълно, възможно е именно нейната магия да ме е излекувала.

Никой не нарече моята болест с медицинското й име. Аз реших, че тя е била резултат от часовете, прекарани навън в бурята, но господарят отхвърли това обяснение като неправдоподобно. Това било Болестта на битието, каза той, и непременно щяла да ме сполети рано или късно. Организмът ми трябвало да се пречисти от отровите, преди да мога да премина на следващия, по-горен етап от обучението си и вместо това да се проточва още шест или девет месеца (с безброй стълкновения помежду ни), процесът е бил скъсен от нашата непредвидена среща в Уичита. Сътресението ме довело до покорство, каза той, и съм бил смазан от знанието, че никога няма да възтържествувам над него, и този психически удар бил искрата, породила болестта. След това злобата беше изчезнала от мен и когато се разбудих от кошмара на близостта до смъртта, набралата омраза в мене се беше превърнала в обич.

Не искам да противореча на мнението на господаря, но ми се струва, че моето обръщане на 180 градуса е било далеч по-просто от това. Може би е започнало съвсем скоро след като треската ми намаля. Събудих се и видях Майка Сиукс, която седеше до мен с една от нейните захласнати, блажени усмивки на лицето.

- Я гледай - проговори тя - моето малко Уолтърче се завръща в земята на живите. - В гласа й имаше такава радост, такава очевидна загриженост за здравето ми, че нещо в мен се разтопи.

- Не се шашкай, сестро, - казах аз, почти без да съзнавам какво говоря. - Само малко бях задрямал.

Веднага след това затворих очи и пак потънах във вцепенението си, но точно когато се унасях, ясно усетих как устните на Майка Сиукс докосват лекичко бузата ми. Това беше първата целувка, която получавах, откакто майка ми беше умряла. Тя ми вля такава светла и приветлива топлота, че разбрах, че не ме интересува откъде идва. Ако тази набита индианска скуоу искаше да ме души така, тогава, за Бога, нека, нямаше да й преча.

Мисля, че това беше първата стъпка, но имаше и други случаи, не най-маловажният от които стана едва няколко дни по-късно, когато треската ми наново се бе усилила. Тъкмо щях да изпълзя от леглото, за да се опитам да използвам гърнето, но когато отлепих уши от възглавницата, дочух шепот пред вратата ми. Господарят Йехуди и Езоп стояха в коридора, заети с приглушен разговор и макар че не можех да доловя всичко, което казваха, чух достатъчно, за да схвана основното.Отвън Езоп спореше с господаря, опълчваше се срещу него и му казваше да не е толкова строг с мен. Не можех да повярвам на ушите си. След всички проблеми и неприятности, които му бях причинил, аз се почувствах смъртно засрамен от себе си,когато разбрах, че Езоп е на моя страна. “Ти му изстиска душата”, казваше той, “ и ето го сега лежи на смъртния си одър. Не е честно, господарю. Зная, че е скандалджия и негодяй, но в сърцето му няма само бунтарство. Почувствал съм го и съм го видял със собствените си очи. И дори и да греша, той пак не заслужава да се отнасяш с него така. Никой не го заслужава.”

Беше необикновено да слушаш как някой се застъпва за теб така, но още по-необикновено беше това, че тирадата на Езоп не беше напразна. Същата нощ, докато се обръщах и въртях в тъмнината, Господарят Йехуди сам се промъкна в стаята ми, седна на наквасеното с пот легло и взе ръката ми в своята. Аз не отворих очи и не издадох звук, като се преструвах на заспал през цялото време, докато той беше там.

- Не умирай, Уолт - тихо промълви той, сякаш си говореше сам. - Ти си един малък здрав пич и още не ти е дошло времето да предаваш Богу дух. Чакат ни велики дела, чудеса, които не можеш дори да си представиш. Сигурно си мислиш, че съм против теб, но това не е вярно. Аз просто знам кой си ти и знам, че можеш да се справиш с всичко това. Ти имаш дарбата, сине, и аз ще те заведа по-далеч от всички досега. Чуваш ли ме, Уолт? Казвам ти да не умираш. Казвам ти, че имам нужда от теб и че не бива да умираш и да ме изоставяш.

Чувах го, естествено. Думите му достигаха до мен силни и ясни и колкото и да се изкушавах да отговоря, потиснах импулса и замълчах. Последва дълга тишина. Господарят Йехуди седеше в тъмнината и галеше ръката ми и след малко, ако не съм сбъркал, ако не съм задрямал и сънувал това, което стана после, аз чух, или поне ми се стори, че чувам, прекъснати хлипове, почти недоловимо боботене, което се разнасяше от гърдите на огромния мъж и пронизваше тишината на стаята - веднъж, дваж, дузина пъти.

Би било преувеличено да се твърди, че веднага съм се отказал от подозренията си , но няма съмнение, че отношението ми започна да се променя. Бях разбрал, че бягството е безсмислено и щом се бях закотвил там, независимо дали ми харесваше или не, аз реших да се възползвам максимално от дадените ми възможности. Може би близостта на смърттта допринесе с нещо за това, не зная, но когато станах от болничното легло и стъпих отново на крака, предразсъдъците ми бяха се изпарили. Бях толкова щастлив, че пак съм здрав, че вече не ме интересуваше, че живея заедно с вселенската измет. Те бяха странна и непривлекателна пасмина, но въпреки непрестанното ми мърморене и лошото ми държане, всеки от тях бе проявил известна привързаност към мене и щеше да е проява на кретенизъм от моя страна да не го забележа. Може би всичко се свеждаше до факта, че постепенно свиквах с тях. Ако гледаш нечие лице достатъчно дълго време, накрая ще помислиш, че гледаш своето собствено.

Всичко гореказано обаче не означаваше, че животът ми стана по-лесен. За известен период той стана даже по-ужасен от преди. Само защото донякъде бях задушил съпротивата си, това не ме променяше кой знае колко - оставах си все същия многознайко, все същия войствен хлапак, който си бях откакто се помнех. Наближаваше пролет и по-малко от седмица след оздравяването ми вече бях на полето, орях и сеех, трудех се като някой мърляв, загубен селяндур. Ненавиждах физическия труд и като се има предвид, че той изобщо не ми се удаваше, аз гледах на тези дни като на наказание, едно безкрайно изпитание с мазоли, кървави пръсти на ръцете и натъртени пръсти на краката. Но поне не бях там сам. И четиримата работехме заедно приблизително един месец, като отложихме всички останали дела, забързани да засеем навреме царевицата, пшеницата, люцерната и овеса, както и да подготвим почвата на зеленчуковата градина на Майка Сиукс, която щеше да ни храни цяло лято. Работата беше прекалено тежка, за да се мотаем и да разговаряме, но сега вече имах слушатели, на които да се оплаквам и всеки път, когато изтърсех някоя от злъчните си забележки, аз успявах да накарам някой да се разсмее. Това беше голямата разлика между времето преди и след боледуването ми. Устата ми не спираше, но докато преди коментарите ми се възприемаха като злобни, неблагодарни ужилвания, сега вече бяха просто шегички, шумно дърдорене на малък шут.

Господарят Йехуди се трудеше като вол, бъхтеше сякаш бе роден да обработва земята, и винаги успяваше да свърши повече от останалите нас, взети заедно. Майка Сиукс работеше равномерно, усърдно, мълчаливо и напредваше постоянно изгърбена, а огромният й задник сочеше небето. Тя произлизаше от раса на ловци и воини, и земеделието за нея беше толкова неестествено, колкото и за мен. Колкото и да съм бил неумел, обаче, Езоп бе още по-зле от мен и за мен бе утешително да знам, че той, също като мен, не беше никак очарован от това да си губи времето с тази черна работа. Искаше да се прибере да си чете книгите, да си мечтае мечтите и да измисля нови идеи и макар че никога не се противопостави открито на господаря с оплакване, той реагираше особено отзивчиво на смешките ми и прекъсваше остроумията ми със спонтанния си кикот и всеки път смехът му излизаше като силно “амин”, сякаш да ме увери, че съм ударил десятката. Дотогава бях смятал Езоп за послушко, за навъсен безобидко, който винаги спазва правилата, но след като чух смеха му на полето, започнах да си променям мнението за него. В тези изкривени кости имаше повече интересни неща, отколкото си мислех, и въпреки неговата сериозност и известна надутост, той искаше да се забавлява като всяко друго петнайсетгодишно момче. Аз му предлагах комична пауза - острият ми език го гъделичкаше, а куражът и наглостта ми повдигаха духа му. С течение на времето разбрах, че той вече не е досадник или съперник. Той беше приятел - първият истински приятел, който някога бях имал.

Нямам намерение да се лигавя и санименталнича, но в момента разказвам за детството си, за пъстротата на най-ранните си спомени и при липсата на приятелства в по-късните години, връзката ми с Езоп заслужава да се отбележи. Не по-малко от самия Йехуди, той ми повлия така, че промени моята личност, промени пътя и същността на живота ми. Не говоря само за предразсъдъците си, стария си вещерски навик да не гледам по-надълбоко от кожата на човека, но и за самия факт на приятелството, връзката, която ни сплоти. Езоп стана мой другар, моята котва в морето на безвидното небе - без неговата подкрепа, аз не бих намерил смелост да понеса мъченията, които ме погълнаха през следващите дванайсет или четиринайсет месеца. Господарят беше плакал в мрака на болничната ми стая, но щом оздравях, той се превърна в робски надзирател, който ме подлагаше на такива агонии, каквито не трябва да изпита никое живо същество. Когато си спомням онези дни, се удивявам, че не умрях, че съм все още тук, за да разкажа за тях.

Когато сеитбата свърши и храната ни легна в земята, започна истинският труд. Беше скоро след десетия ми рожден ден, в една красива утрин в края на май. Господарят ме придърпа след закуска и прошепна в ухото ми:

- А сега се стегни, момчето ми. Шоуто скоро ще започне.

- Искаш да кажеш, че това досега не беше шоу? - рекох аз. - Поправи ме , ако греша, но мислех, че досегашното тътрузене беше най-голямото шоу, в което съм участвал, откакто за последен път играх на дама.

- Обработването на земята е нещо отделно, еднообразно, но необходимо задължение. Но сега ще обърнем мислите си към небето.

- Искаш да кажеш като птиците, както разправяше?

- Точно така, Уолт, също като птиците.

- Значи все още си навит за онзи план?

- Страшно съм навит. Сега ще преминем на тринайстия етап. Ако правиш каквото аз кажа, до една година след идната Коледа ти ще се отделиш от земята.

- Тринайсетият етап ли? Искаш да кажеш, че вече съм преминал дванадесет?

- Точно така, дванайсет. И с всеки един от тях се справи блестящо.

- Егати . И през цялото време не съм и подозирал. Добре си се крил от мене, шефе.

- Казвам ти само това, което трябва да знаеш. За останалото имам грижа аз.

- Дванайсет етапа, значи. И колко остават?

- Общо са трийсет и три.

- Ако мина и следващите дванайсет тъй бързо както тези, вече ще му се вижда краят.

- Няма, обещавам ти. Колкото и да си мислиш, че досега си страдал, това не е нищо в сравнение с това, което те очаква.

- Птиците не страдат. Те просто разперват криле и политат. Ако имам дарбата, както казваш, не виждам защо да не е фасулски лесно.

- Защото, мое малко тиквениче, ти не си птица - ти си човек. За да те повдигнем от земята, ще трябва да разцепим небесата. Ще трябва да обърнем цялата вселена нагоре с краката.

Аз пак не разбрах и една десета от това, което господарят говореше, но кимнах, когато ме нарече “човек”, понеже усещах в тази дума нова нотка на одобрение, признание за значението, което бях придобил в неговите очи. Той нежно сложи ръка на рамото ми и ме изведе навън в майската утрин. В този момент не изпитвах нищо към него, освен доверие и макар че лицето му бе замръзнало в строго, вглъбено изражение, въобще не ми мина през ум, че може да стори нещо, което да не оправдае доверието ми. Сигурно така се е чувствал Исаак, когато Авраам го водел нагоре към върха на планината в книга Битие, глава двайсет и втора. Ако някой ти каже, че е твой баща, нищо, че знаеш, че не е, ти сваляш гарда и даваш воля на глупостта си. Не си представяш, че той е в заговор срещу теб с Бог Саваот. Мозъкът на момчетата не работи толкова бързо - не е достатъчно проницателен, за да схване подобна софистика. Единственото, което разбираш, е как големият човек е сложил ръка на рамото ти и го стиска приятелски. “Ела с мен”, казва той и ти се обръщаш натам и го следваш където и да отиде.

Ние минахме покрай обора и стигнахме до бараката, паянтова постройка с хлътнал покрив и стени от очукани, небоядисани греди. Господаря Йехуди отвори вратата и дълго стоя там мълчаливо, като съзерцаваше безпорядъка от тъмни метални предмети вътре. Най-после той протегна ръка и извади една лопата, - ръждиво подобие на багер, което сигурно е тежало близо десет килограма. Той го тикна в ръцете ми и аз изпитах гордост, че му го нося, когато отново започнахме да вървим. Минахме по края на близката нива - помня, че беше прекрасно утро, изпълнено със стрелкащи се червеношийки и синявици, а кожата ми настръхваше от непознато усещане за живот, благословена от слънчевата топлина, която се изливаше върху ми. Скоро дойдохме до един парцел необработена земя, една гола точка на границата между две ниви , и господарят се обърна към мен:

- Ето тук ще бъде дупката. Искаш ли да копаеш , или предпочиташ да го оставиш на мене?

Опитах с всичка сила, но ръцете ми не бяха достатъчно силни. Бях прекалено дребен, за да работя с толкова тежка лопата. Когато господарят ме видя как се боря, само за да пробия почвата, да не говорим за това да плъзна лопатата надолу, каза ми да седна и да си почина, той щял да свърши останалата работа сам. През следвашите два часа го гледах как преобразява парцела земя в една огромна кухина, в дупка широка и дълбока като гроб на великан. Работеше толкова бързо, че земята все едно го поглъшаше и не след дълго той беше изкопал толкова много, че вече не можех да виждам главата му. Чувах пръхтенето му, локомотивното пуфтене и сумтене, което придружаваше всяко забиване на лопатата, последвано от залп изрината пръст, който излиташе над повърхността, застиваше за секунда във въздуха и после падаше върху камарата, растяща около дупката. Той напредваше за десетима, една армия копачи, захванали да копаят тунел до Австралия. Когато накрая спря и се измъкна от дупката, беше така оцапан с пот и мръсотия, че приличаше на направен от въглиша, на изтощен комедиант на път да умре с още почернено лице. Никога преди не бях гледал някой да се задъхва така, не бях виждал тяло, така лишено от въздух. Той се хвърли на земята и не помръдна цели десет минути и аз бях сигурен, че сърцето му няма да издържи.

Бях онемял от възхищение. Разглеждах гръдния кош на господаря и търсех признаци на крайно изтощение като в мен се редуваха скръб и радост, съответстващи на повдигането и спадането на гърдите му, нагоре, надолу, наду се, сви се, на фона на синия хоризонт. По средата на бдението ми , един блуждаещ облак закри слънцето и небето злокобно потъмня. Помислих си, че над нас минава ангелът на смъртта, но дробовете на Господаря Йехуди продължаваха да помпят, докато въздухът бавно се проясни и след минута той се изправи и се усмихна , енергично изтривайки пръстта от лицето си.

- Е, какво ще кажеш за тази наша дупка? - попита той.

- Това е великолепна дупка - отвърнах аз. - По-дълбока и прекрасна от всички дупки на света.

- Радвам се, че ти харесва, защото през следващите 24 часа с нея ще бъдете в много близки отношения.

- Все ми е едно. Изглежда ми интересна. Стига да не вали, може би ще е забавно да поседя там вътре известно време.

- Няма нужда да се притесняваш за дъжда, Уолт.

- Ти да не си нещо метеоролог? Може би не си забелязал, но времето тук се променя на всеки петнайсет минути. Времето в Канзас променливо, колкото си искаш.

- Вярно е. В тази област на небето не може да се разчита. Но аз не казвам, че няма да вали. Само че няма нужда да се притесняваш, ако завали.

- Окей, дай ми одеяло, или един ... как им беше името... брезент. Точно така, няма да сбъркаш, ако си подготвен за най-лошото.

- Не те слагам там долу за майтап и развлечение. Разбира се, ще имаш дупка за дишане, една дълга тръба в устата си за да дишаш през нея, но иначе ще ти бъде доста влажно и неудобно. Един такъв затворен, червив дискомфорт, ако мога така да се изразя. Не се съмнявам се, че ще го помниш, докато си жив.

- Зная, че съм тъп, но ако не спреш да говориш със загадки, ще седим тук цял ден преди да стопля за какво говориш.

- Аз ще те заровя, синко.

- Ъ?

- Ще те смъкна в тази дупка, ще те покрия с пръст и ще те заровя жив.

- И ти очакваш аз да се съглася на това?

- Нямаш друг избор. Или слизаш долу по собствено желание или ще те удуша с тези две голи ръце. В единия случай живееш дълго и доволно, в другия животът ти свършва след 30 секунди.

И така, аз му позволих да ме зарови жив - преживяване, което не бих пожелал никому. Колкото и противно да звучи, самото затваряне там беше далеч по-зле. След като прекараш известно време в недрата на земята като мен тогава, светът никога повече не ти изглежда същият. Всичко става неизразимо по-красиво и все пак тази красота е потопена в такава нереална и преходна светлина, че светът изгубва вещественост и макар да го виждаш и докосваш както винаги, една част от теб съзнава, че той е просто един мираж. Едно е усещането на пръстта над теб, нейният натиск и студ, паниката от наподобяващата смърт неподвижност, но истинският ужас идва едва след това, когато те изровят и можеш да станеш и отново да вървиш. Оттогава насетне всичко, което ти се случва на повърхността, е свързано с тези часове, прекарани под нея. В главата ти е посято семенцето на лудостта и макар че си спечелил битката за оцеляване, почти всичко останало е изгубено. В теб живее смъртта, прояжда невинността ти и надеждата ти, и накрая не ти остава нищо друго, освен пръстта, нейната твърдост, нейната вечна сила и вечен триумф.

Така започна моето посвещаване. През последвалите седмици и месеци, преживях още много такива неща, една безжалостна лавина от обиди. Всяко изпитание беше по-ужасно от предходното и ако успях да не се откажа, то беше от чист инат на влечуго, от безмозъчна пасивност, спотаена нейде в самия център на душата ми. Това нямаше нищо общо с решителност или смелост. Аз не притежавах тези качества. Колкото по-надалеч ме тласкаха, толкова по-малко гордост изпитвах от постиженията си. Бях бит с камшик, бях хвърлен от препускащ кон, бях завързан на покрива на обора за два дена без храна и вода, кожата ми беше намазана с мед и бях оставен гол в августовската жега, покрит с пчели и оси, седях опасан от огън цяла нощ, докато кожата ми не изгоря на мехури; бях потапян постоянно във вана с оцет в продължение на шест часа; бях ударен от гръм; пих кравешка пикня и ядох конски лайна; взех нож и отрязах връхчето на малкия си пръст; висях три дни и три нощи от гредите на тавана, омотан в пашкул от въжета. Извърших всичко това, защото Господаря Йехуди ми заповяда и макар и да не можех да се насиля да го обичам, аз не го мразех или ненавиждах за страданията, които понесох. Вече нямаше нужда да ме заплашва. Изпълнявах заповедите му със сляпо покорство, без да си правя усилието да се питам каква ли му е целта. Той ми казваше да скачам, и аз скачах. Казваше ми да спра да дишам, и аз спирах да дишам. Този човек ми беше обещал да ме научи да летя и въпреки че не му повярвах нито за миг, аз се оставих да ме използва все едно, че му вярвах. В края на краищата , ние се бяхме спазарили, бяхме сключили договор в онази първа нощ в Сейнт Луис, и аз никога не го забравих. Ако това не ми се случеше до тринайсетия ми рожден ден, аз щях да му отсека главата с брадва. В тази уговорка нямаше нищо лично - беше просто въпрос на справедливост. Ако кучият син ме прекараше, щях да го убия и той знаеше това не по-зле от мен.

Докато траеха тези мъчения, Езоп и Майка Сиукс ме подкрепяха все едно бях тяхна плът и кръв, най-скъпото на сърцата им. Между отделните етапи на развитието ми имаше затишия, които продължаваха понякога с дни, понякога със цели седмици и нерядко Господарят Йехуди изчезваше, напускаше фермата, докато раните ми зарастваха и аз оздравявах, за да се изправя срещу поредната безумна атака над личността ми. Нямах представа къде ходеше той по време на тези паузи, а и не питах другите, защото винаги изпитвах облекчение, когато него го нямаше. Не само бях в безопасност от други изпитания, но бях и свободен от бремето на присъствието на господаря - от неговите замислени мълчания и измъчен погледи, огромното пространство, което заемаше - и дори само това ме насърчаваше, даваше ми простор отново да дишам. Къщата беше по-щастлива без него и ние тримата си живеехме в забележителна хармония. Закръглената майка Сиукс с двете й кльощави момчета. През онези дни ние с Езоп се сприятелихме, и колкото и да беше нещастен онзи период за мен, в него има и някои хубави спомени, може би дори най-хубавите. Този Езоп разказваше приказки фантастично, и за мен нямаше нищо по-хубаво от това да слушам сладкодумните му разкази, с които беше пълна главата му. Знаеше стотици приказки, и всеки път, щом го помолех, докато лежах в леглото, натъртен и ожулен от последния пердах, той сядаше до мен с часове и ги разказваше една след друга. Джак убиеца на великана, Синдбад моряка, Одисей снитника, Били Хлапето, Ланселот и крал Артур, Пол Бънян - аз чух всички тях. Обаче най-хубавите, които той запазваше за времето, когато ми беше особено тъжно, бяха приказките за моя адаш, сър Уолтър Рали. Спомням си колко бях шокиран, когато ми каза, че името ми е известно, име на истински пътешественик и герой. За да ми докаже, че не си измисля, Езоп отиде до библиотеката и смъкна един дебел том с портрета на сър Уолтър в него. Не бях виждал никога такова елегантно лице и скоро придобих навика да го изучавам по десет-петнайсет минути всеки ден. Обичах заострената брада и острите като бръснач очи, бисерната обица, закачена на лявото му ухо. Това бе лицето на пират, на истински рицар- авантюрист и от онзи ден нататък, аз носех сър Уолтър в себе си като едно второ “аз”, като невидим брат, с който бяхме неразделни през огън и вода. Езоп ми разказваше историите за наметалото и локвата, за търсенето на Елдорадо, изгубената колония в Роанок, тринайсетте години в Лондонския Тауър, смелите думи, произнесени преди да го обезглавят. Той бил най-добрият поет на своето време, той бил книжовник и учен, той бил свободомислещ, той бил любовник на безброй жени в цяла Англия. “Помисли си за мен и теб, обединени в едно”, казваше Езоп. “и ще започнеш да разбираш какъв е бил той. Човек с моя интелект и с твоя кураж, а също и висок и красив - ето това е сър Уолтър Рали, най-съвършеният мъж, който някога е живял.”

Всяка нощ Майка Сиукс идваше в стаята ми и ме завиваше, после сядаше на леглото ми, докато заспя. Започнах да разчитам на този ритуал, и въпреки че израствах и възмъжавах бързо във всичко останало, за нея си оставах бебе. Никога не си позволих да заплача пред Господаря Йехуди или пред Езоп, но с Майка Сиукс слъзните ми канали неведнъж се предаваха, а аз хлипах в ръцете й като някое злополучно мамино синче. Спомням си как веднъж стигнах дотам, че засегнах и темата за летенето, и думите й бяха толкова неочаквани, толкова спокойни в своята увереност, че умиротвориха смута в душата ми за седмици напред - не защото аз самият им вярвах, а защото тя им вярваше; а тя беше човекът, на когото имах най-много доверие на този свят.

- Той е зъл човек - казах, говорейки за господаря - и преди да е свършил с мен , аз ще съм гърбав и сакат като Езоп.

- Не, сине, не е тъй. Ти ще танцуваш с облаците в небето.

- С арфа в ръка и с крилца на раменете.

- В твоята си кожа. В собствената си плът и кръв.

- Това е блъф, майко Сиукс, отвратителен куп лъжи. Ако той се стреми да ме научи това, което казва, защо не се хване да го направи? За една година съм изстрадал всяко едно унижение, познато на човека. Бил съм заравян, бил съм горен, бил съм осакатен, а съм все още завързан за земята както винаги.

- Тези са стъпките. Така трябва да се направи. Но най-лошото е вече зад теб.

- Значи той и теб е баламосал, щом му вярваш.

- Никой не може да баламосва Майка Сиукс за нищо. Твърде съм стара и дебела, за да вярвам на приказките на хората. Лъжливите приказки са като пилешки кокали - засядат ми на гърлото и ги изплювам.

- Хората не могат да летят. Толкова е просто. Хората не могат да летят, защото Бог не иска те да могат.

- Може да се направи.

- В някой друг свят може би. Но не и в този.

- Аз съм го виждала. Когато бях малко момиче. Видях го със собствените си две очи. А щом е ставало преди, може да стане пак.

- Ти си сънувала. Сторило ти се, че го виждаш, но е било само сън.

- Собственият ми баща, Уолт. Моят собствен баща и моят брат. Виждала съм ги да се движат във въздуха като духове. Не беше летене както си го представяш. Не беше като птици или като насекоми, не беше с крила или нещо такова. Но те бяха във въздуха и се движеха. Бавно и необикновено. Сякаш плуваха. Избутваха се през въздуха като плувци, като духове, които ходят по дъното на езеро.

- Защо не си ми го казала по-рано?

- Защото преди нямаше да ми повярваш. Ето защо ти го казвам сега. Защото времето наближава. Ако слушаш какво ти казва господарят, то ще дойде по-скоро, отколкото си мислиш.