To Blossom Blue

Where the sweet waters flow,
Where the mistletoes grow, reminds me of you

The dream was real, thin and spiralling through my body. Reality twisted and snapped, causing my yearning for truth and beauty to focus on the nearest point in the universe, which a little while ago was light years away. Shadows disappeared, and I was blinded by burning balls of plasma, or possibly by illusion.

I wanted to be fooled. I wanted to dream on, to be able to feel again, to be present for a while, after so many years of absence. There were numerous tangled paths, all leading to the same spot, just like the Philosophenweg in Heidelberg. I wanted to reinvent the joy I experienced in another life, as a different person, with the same stupid heart.

The target was serenity and wisdom but I chose to get there by being wild and reckless. When asked to find a picture representing "my other me", I came up with a skydiver with an open parachute against a red sunset. Wild freefalling before, serene gliding after, divided by the second of pulling the handle. I was frozen right in this moment of pulling the handle - maybe I wanted to prolong the orgasmic flight through the air, to look death in the eye. It winked.

I knew I had grown and become calmer and wiser with the years. The wrinkles on my face were meaningful to anyone who knew me. I had played against insurmountable odds, and had won, mostly. I had more space in my consciousness than before when I had thought of myself as 'spiritual'. Some tiny thing in my mind, however, was the same as always. Dreaming of a glimmering path towards the stars, of eternal love, I smiled.

Second Life Syndrome

When I'm quiet
and solid as the ground
Then I talk
the low tones of thunder
for everyone

Rumi

"Low tones of thunder" би могло да е заглавието на първата ми книга, която още не съм довършила.

Започвала съм я няколко пъти, на български и на английски, но винаги спирам, защото думите не успяват да изразят всичко, което трябва да кажа. Но усещането, че трябва да кажеш нещо, може би е истински правилната мотивация да решиш да напишеш книга, защото осъзнаваш много ясно, че съществува по-висша сила, която те тласка в неизбродими посоки, че пътуването ти не бива да остане единствено за теб и че има причина всичко да се е случило така, както се е случило.

Днес по някаква причина (!) се рових в архива на блога и намерих следния коментар от 2007 г.:

Please don't stop writing. I can't pretend I understand a nail-full of what your life is like, and I'm certain it is a tough, though rewarding, job to get done, and I do see how one can feel under the weather, but, to re-cite a popular hallmark classic, it's just winter. And winter passes. After all all wardrobes are just magical doors to other worlds, so, hinge or no hinge, you can still hide inside.
I'm not very good at giving comfort, much more proficient in receiving it, but I think you'll get me. You've walked this far, and we all know you'll walk the rest, why not try to enjoy it, since you're gonna have to pull it off anyway.
On a little more selfish note - you truly ARE inspirational. I've been re-reading your posts ever since I stumbled upon your blog (not that long ago), and I honestly envy you for what you have and what you are - it's pretty fairy-taleish if you look it from a different angle, you and your children (who are marvelous, by the way) against the bitter cruel chauvinistic world... Got a bit carried away here, but my point is that we, I, need to read you (that sounds a little creepy, sorry if you think I'm stalking you), need to live through the things you do, because it reminds us, me that you don't have to be humongous to be great and that little daily earthquakes are actually not as disastrous as they seem at first. And that's a priceless lesson to teach.

Самата аз не знаех дали ще успея да извървя остатъка от пътя, но army of a boy е знаел и съм му много благодарна, макар че всъщност не се познаваме. Ще напиша книгата заради него и други като него, които идваха тук и четяха разказа за оцеляването ми след счупване. (Вероятно всеки читател с повече от две функциониращи мозъчни клетки е бил наясно, че съм била счупена, но аз не писах с тази мисъл. Писах, сякаш отглеждах цветя, които вървяха добре, но после спрях да ги поливам и да им говоря – здравей, Шаямалан! - и те умряха.) Сега, почти десет години след началото на блога, вече мога да кажа, че наистина бях счупена. През 2002 година се промених много и вече е време да разкажа за ударите на длетото, които ужким направиха от мен скулптура-шедьовър. Мога да разкажа за счупването, което доведе до множеството парченца в калейдоскопа hazelnutsbg.

Growing old precedes the assault of wrinkles and gray hairs. It is an accumulation of aches and pains, rooted in small joys and sprouting sorrows. It is the stamp of time upon our skins and souls, the body art of the fourth dimension. 

Нито за момент не съм твърдяла, че книгата ще е хубава, само казах, че ще я напиша:)

Nothing in Return

You owe me nothing for giving the love that I give
You owe me nothing for caring the way that I have
I give you thanks for receiving it's my privilege
And you owe me nothing in return

Eто цялата песен, с целия много мъдър текст. Беше истина преди 6 години, реших да е истина и сега.

Вместо това, мнали. Винаги съществува и тази опция.

Не написах мейла, който си бях обещала да напиша днес на един човек, когото не съм виждала близо шест години и сигурно никога повече няма да видя. Факт е, че съдбата е на негова страна. Съдбата напоследък е на страната на противника, както и да го погледнеш, но аз ще се помъча да проявя благородство, дао, милосърдие (insert random virtue here).

Рада и Мишо днес имат сестричка, 3.500, Калина. Ще ги заведа в зоопарка и ще си напомням, че всеки трябва да има шанс да иде в Лондон.

Crying in the Rain

I want to thank you, Lord,
For all you have given me
For all you have taken from me
For all you have left me...

1986 or so:)
The original song.

Out Of Nowhere

Вчера за пръв път пих бира на терасата, а то взе, че заваля. Днешните снимки на Рада показват "новия" балкон с чадър, маса, два стола и нови саксии, които се надявам да не забравя да поливам. Колкото по-често пия бира (и кафе) на терасата, толкова по-малка вероятност има да ги сполети съдбата на Палмър. И разбира се, да ядем сладолед с децата.

Имам и мускулна треска от тичането вчера. На квадрицепса! Ето част от маршрута.


"Александра Видео" вече затвори. RIP, dvd-та под наем.


Новината е, че уикенда заминавам за Априлци. Планът да намеря човек с кола, който да ни закара, пропадна и съответно ще карам аз. Неволята и тъй нататък. Watch this space.

Еdit

Ходи ли ви се с нас на Априлци? Децата вдигат шум и понякога са досадни, но като цяло са готини и забавни, па макар и свръхактивни. Аз понякога им крещя и съскам, но иначе им се радвам. Оферти се приемат до петък на обяд. :)

Снимки.

Smoke on the Water

It seemed that
we would lose the race

Не пуша вече една година - не е кой знае какво геройство, въпреки подкрепата на много приятели, но оттогава животът ми се смали непредвидено. Случиха се неща, които не можах да понеса без цигари и се пречупих вътрешно - смея да твърдя, че можеше да се избегне с една-две дози никотин. Така сме ние, пристрастените, захапваме живота с разклатени зъби и после плюем. И се усмихваме. А без дрогата животът изгубва вкуса си, изгубва на моменти дори фокуса си, движенията ни стават вяли и апатични и минусите далеч, далеч надхвърлят плюсовете. Поне спестих доста пари, това не може да се отрече...

Долината на смъртната сянка преля от катаклизми и вече не усещам сянката на смъртта. В Стария завет пише, че любовта е силна като смъртта, а аз открих, че се влюбвам през юни още преди 20 години и оттогава внимателно регулирам емоционалния си цикъл. Естествено, далеч не винаги успявам, но си прощавам, защото юни, а не април, е най-жестокият месец. Тогава мога да се отпусна и да ме боли, защото и аз съм човек. Тогава усещам тежестта на шестте години, откакто съм сама (с изключение на три разхубавяващи месеца, които бяха, хм, разхубавяващи). Усещам, че пословичната ми самодостатъчност не е достатъчна и че искам да има с кого да ида за три дни на Ропотамо. Тогава пиша стихове и разкъсвам спомени. Тогава спирам и цигарите.

От утре почвам да тичам сутрин из квартала. Call me wierd.

The Cruellest Month

Pink Floyd - Coming Back to Life

Where were you,
When I was burned and broken
While the days slipped by from my window watching
And where were you
When I was hurt and I was helpless
Because the things you say and the things you do surround me
While you were hanging yourself on someone else's words
Dying to believe in what you heard
I was staring straight into the shining sun

Lost in thought and lost in time
While the seeds of life and the seeds of change were planted
Outside the rain fell dark and slow
While I pondered on this dangerous but irresistible pastime

I took a heavenly ride through our silence
I knew the moment had arrived
To kill the past and coming back to life

I took a heavenly ride through our silence
I knew the waiting had begun
And I headed straight into the shining sun

Стар (звезден) превод

Няколко предварителни слова.

Част от този текст е включена в книгата "Улица "Консервна" на Джон Стайнбек, преведена на български от Кръстан Дянков. Неговите куплети са в курсив.

Преводът е на английската поема "Черни невени" на Е.Поуис Мадърс, адаптирал свободно Chauraspanchasika, или "Петдесет куплета от един крадец на любов", индийска любовна поема, приписвана на поета Билхана от 11 век. Според легендата, поетът се влюбил в царската дъщеря, която била негова ученичка. Разгневеният баща го осъдил да бъде обезглавен. В нощта преди изпълнението на присъдата Билхана написал тази поема. Развръзката според някои източници е щастлива - трогнатият от красотата на поезията цар отменя екзекуцията и разрешава на дъщеря си да се омъжи за любимия си. Според други източници, това е хм, лебедова песен.

Поемата няма ясно очертана структура, а е по-скоро сбор от спомени, хлабаво навързани образи, обединени единствено от началната фраза "дори сега". Аз мисля, че Стайнбек е избрал някои от най-хубавите за романа си, но и в преведените от мен има чудесни;) Опитах се максимално да наподобя стилистиката на Дянков, дори когато моята интерпретация би била различна. Преводът е правен през 2001 г.

“Черни невени” или Билхана

Дори сега,
припомням си девойката златиста,
с гирляди и напъпили цветчета украсена
коса от дим. Заспала или будна, нозете й
треперят от любов в притома бледна;
жадувам сякаш мъдрост отлетяла,
от хорски спомени изчезнала навеки
и се стремя при мене да я върна.

Дори сега,
ако съзра под дрехата й
двата портокала с цвета на старо злато
лицето като звездна нощ, снагата, в огън изкована
Пронизана от острието, любовта що носи -
на младите години първата любов -
сърцето си в снега туптящо бих заровил...

Дори сега,
ако съзра в очите-лотоси онази немощ,
родена под сладостното бреме – младостта,
аз пак протегнал бих изстрадали ръце,
от устните й пак ще пия упояващото вино,
като пчела политнала на воля,
която се опива с мед на крехки лилии.

Дори сега
я помня, ах, в любовно изтощение
как крехките нозе не я държат,
къдриците й падат по ланитите;
във диплите на цветната си дреха
мълви тя за отдаване свенливо, ръце уханни
прегръщат шията ми като хладен полъх.


Дори сега,
я помня в краткотрайния й свян,
лицето ясно скрила в ранно утро,
очите й печални потрепват със звездите
немигнали от това безсъние любовно,
подобно птица розова отплават
по любовта-река, когато лотос сбират.


Дори сега,
ако съзра в очите чакащи безумна болка,
ланити, хлътнали и побледнели
от треската на нашата раздяла,
поднесъл бих аз любовта си със венец цветя,
нощта би станала любовник мургав
върху гърдите на деня глава обронил.

Дори сега,
косите буйни виждам на флейтиста,
устните розови извил във танц любовен
ликът й млад, влудяващ полумесец,
излегната, с потръпващи ръце,
стройна и крехка, ала изтощена
от бремето на любовта върху нозете бели.


Дори сега
я виждам върху ложето, ухаеща
на изпарения от сладък мускус
и пищен аромат на сандалово дърво
с очи, като подправено винó омайни,
като чифт нежни малки птичета,
допрели човки във целувка, всяко скрило се
поред в отворените устица на другото.


Дори сега,
явява се в часа коронен на страстта
тя с устни, алени от питието,
мека уста от камфор и бледосин оттенък
по устните й, тялото й - стройно,
големи бляскави очи, гримирана
със съвършенство чисто, ухаеща на мускус
и ароматно дърво от Кашмир.



Дори сега,
аз виждам лика ясен като злато,
облян със светлина, тук-таме сенки
по нейната снага, очите блеснали
от обич, но и морни от любов,
сякаш магическият лунен диск, когато Раху
престава да се крие зад тъмен параван.


Дори сега,
като по чудо и магия е в душата ми,
с едничка чужда дума – сбогом.
А през нощта аз, неохотно тръгнал,
навеждам се върху златисти устни
и тихичко прошепвам нежни думи
в косите морни на дъщерята царска.


Дори сега,
в душата си, що повече не чака, аз съзирам
все образа изчезнал, все халките златни
звънтящи в допира до малките магнолиеви листи
и снежнобялата и мека кожа, по която
бях писал с устните си пламенни куплети,
каквито вече няма да запея...

Дори сега,
смъртта донася трепета на посивели мигли,
на тъмни и безжизнени очи,
скръбта на нейната снага, от морна радост повалена,
и за утеха малките цветчета дето тръпнеха,
под булото на нейните гърди,
а в мъката – устата, от целувки влажна.
Дори сега,
долавям шум на пролетен поток,
ашока със свежи пръсти-цветове,
в червено цъфнал, с бисери зелени
целуват се като в градини райски, нощем
блещукат страни бели, усмивка от блажени мисли,
походка лебедова – всичко това ме мъчи.



Дори сега,
ме мами споменът за страстен набег
върху прекрасни, търпеливи форми,
а ярката си дреха като пламък жълт
тя срамежливо дърпа с ръка гладка,
става и навън побягва, понесена
със стройна грация от стъпала далечни.



Дори сега,
сърцето ми е натежало и разбито,
но сякаш клетката, в която съм затворен,
се срутва и нахлува светлина, а в нея – тя.
Пръсти заровила в косата, бели рамене
с розови лакти, вдигнати под слънчевата ласка,
а погледът й мек е вперен надалеч.


Дори сега,
я виждам, както някога, в палата бляскав,
под черни факли с хладна светлина червена,
с втъкани цветове, раздрали мрака.
Аз виждам как изправя се и тихо,
но твърдо заявява, че си ляга.
“Лека нощ, девици.”


Дори сега,
макар далече да съм, ято птици
прелитащи над клоните долински,
затвора навестяват ми със писък,
напомнят ми за моята любима. Защото
гласът й като птича песен е, като на лебед
е нейната походка, като криле
на черен ястреб са косите тъмни.


Дори сега,
аз знам, щастлива бе, принцесо моя.
Помня, докосваше гърдите си със пръсти
като венчелистчета, и закачливо
ме гледаше с усмихнати очи. Дълбоко
бе поразена тя от божество… о, тук умри.
Целувай ме и от поток по-чист ще бъда.

Дори сега,
я чувам да мълви за слабостта си, най-достойна
най-силно да ме люби. Виждам хорицата дребни,
които за сребро продаваха робини по тържищата,
в талази затлъстяла плът очи да свиват
но нея никой принц от градовете морски не откупи,
в студеното си ложе да я отведе. О, моя малка
до мене като празнична одежда ти се долепи тогаз.
Дори сега,
очаква ме един-единствен изгрев. А звездите,
невидими за мен, нощта обхождат.
Над опразнено сърце кратка хладна стража
и това е краят. Нощес не спа добре,
о, сън! Цял свят е с натежали клепки,
освен сърцето ми, от смърт огряно.


Дори сега,
едничка моя грижа е голотата нейна,
в гърдите малки – живот след живота.
Една безумна нощ под златно-малахитовата дреха
си струва повече от всичко на земята,
и приливите млъкват обуздани.
Виждал съм я как пристъпва в храма -
сякаш се смъква на богинята воалът.


Дори сега,
заслушан в думите на мъдреците,
които цяла младост са отдали в размишления,
не мога да усетя в нейните слова солта,
ни шепота на балдахина, който тулеше леглото ни,
ни малките й остроумия, от чистота пропити,
като поток забързани.

Дори сега,
си спомням утринната й умора,
в прегръдките ми сгушена бе тя и морно
се смееше, че моля се за нея.
Сега ми носи утрото умора смъртна,
от нея ще заспя. Ковчези ако правех,
щях да живея с песен до шейсет.


Дори сега,
дърварят и рибарят се прибират,
луната е в секирата, а мрежа мокра
улавя лунен лъч. Огньове пурпурни
зоват любов и сън. А от града жарък
певецът-просяк връща се да легне
под сянката дървесна при своята любима.
Луна гърдите й огрява, а мен ме чака смърт.


Дори сега,
молитва ми е нужна, за да кажа
последна дума за света пред богове
тринайсет. Равносметка правя
преди да отлети душата ми. Затуй аз коленича
и моля се: Отче на светлината, остави ме
да догоря, да те погледам. О, Звездна Майко,
дай да целуна нозете ти, обичам те, любима.

Дори сега,
на моята изгубена любима лика съзирам
с уплашени очи като скиталец горски
от скръб заляна, сълзи неизплакани,
току да се отронят. С извърнато лице, далечен шум долавя,
доволно поръмжаване на кучета, докато мене
далеч по друма бели ме отвеждат.


Дори сега,
когато жълторозова луна изгрее
да пази клас пшеничен, да блещука
по падналата праскова, спокойна беше тя
и за любов достойна. А звездна светлина
ръмеше като роса свежа, овлажнила
душите зажаднели и залутани
в градинските пътечки със любов.

Дори сега,
смуглата Рати невеста е на бога-обич,
а плодът на любовта им още по-прекрасно
светеше в мрака. Един за друг ние бяхме
чудо наяве, несънувано в сън още.
За мен земята-залез беше само пръстен
от червено злато, на който изумрудът
на младостта ми грееше във мрака.


Дори сега,
прекланям се пред храбростта на влюбената.
Две стъпала побират се в дланта ми,
а цялото й тяло – върху щит войнишки,
но тя като пантера златна скочи
трогателно смела, когато ме отвеждаха.
Чернобрад и гневен бе баща й, нахвърли се
върху войниците с юмруци немощни.

Дори сега,
обичам кипарисите и розите,
големите възсини планини и хълмовете обли,
прибоя на морето... Вчера сякаш бе -
съзрях аз поглед непознат, ръце на пеперуда
и в утрото от чубриките литна чучулига,
а в бистрата река се къпеха деца...

Дори сега,
Сънят не идва нощем, мисля си за тебе
и твоето легло, за това как спиш
след множество сълзи. Сладка малка,
смъртта в градината е, времето тече,
и досега тъй обичайната година
узря, настана есен, а аз трябва да умра.


Дори сега,
си спомням: двама с тебе удивени,
сякаш събудени от сън дълбок,
вървим покрай реката бързотечна,
умиращото слънце си отива,
и вече не ухажва зелените тръстики,
запътило се е натам със ясна цел
- да стигне до морето и нирвана.


Дори сега,
обичам черните очи със ласка свилена,
ту в смях потънали,ту в скръб
клепачите, що сладка сянка хвърлят,
когато погледа и нежен засенят.
Обичам устните й с аромата сочен на цветя,
вълните на косата й, от дим по-мека,
смеха и, в който изумруди палаво блестят.

Дори сега,
помня как питах: “Къде и как се любят
жриците на Рати?
Кажи ми, че се къпят в лунна светлина
в топъл басейн, облицован със сребро.
Дали е вярно, че когато се сресват
и пръстите им, в пурпурно боядисани,
като корал са в черното море от къдри?”


Дори сега,
те виждам - с леки пръсти галеше косата ми,
в една се бяха слели двете ни души
а споменът пламтящ говореше чрез тебе;
"О, виждала съм как луната щом се скрие,
робините на Рати се отдават на любов,
а после се отпускат най-безгрижно и заспиват.”


Дори сега,
сe чудя дали не е била Махадеви,
алена роза на Шива, или Капагата,
своеволната другарка на Владетеля
или съпругата на Кришна – Лакшми, с коса
от теменуги. Не мога да узная дали Брахма
в неведомите си потайни пътища
не е изпратил моята любима
с уханен танц да подлуди трите свята.



Дори сега,
не викайте художници от краищата земни,
с редки бради, със сиво, розово, зелено,
небесносиньо и ултрамарин,
кафява земна сянка. Изкуството – за присмех
става от слънчев лъч по тялото на моята невеста,
затова, че никога очи не е видяло.
О, сълзи горещи по тялото на моята невеста.


Дори сега,
си спомням аз тълпите и дъжда пороен
и двама радостни, дъжда с мен споделили,
говореха щастливо с плътен млад глас,
а буря се надигаше все по-наблизо
и двамата се вкопчихме един в друг,
като че нищо никога не ще ни раздели.


Дори сега,
нетленният и гладък лунен лик
златист търкулва се по есенно небе,
монахът се унася, забравя да се моли,
а колко повече аз, ако устата нейна
със вкус на манна моята допре,
душата си бих дал за една целувка.


Дори сега,
прашец от лотос кацва по устните безгрижни,
страстен порой за пожара на страстта,
свят брод, свещено езеро
на влюбени. Да можех поне един път още
да ида там, щях да намеря начин
за вечни векове моето езеро да опазя
изплаквайки живота си, застанал на брега му.



Дори сега,
цветът на прецъфтелите дървета викна съня ми,
за необуздан живот, за моята любима.
И красотата нейна се посипа
върху живота ми, така че не увяхва
и не помръква, ами ухае днес,
и всеки ден, и в този ден последен.


Дори сега,
ръцете гладки като листчета цветни,
снагата кръшна, окъпана в прохладна
вода на унеса, таз ярка птица,
не ходи, не изменя се, не приближава.
Морна, застанала край езерото черно
на Вечно Липсващите, а моят спомен
е водна лилия върху водата.

Дори сега,
Хвърляме мрежи отвъд брега отсрещен
уверени, че ще уловим нозете на зората,
преди да се събудиш и след като заспиш
звездите докосни, невидими и видими,
и портите зазидай на оня, който ни сънува.
Всичко едно е, Видия, и всичко нищо е.

Дори сега,
нощта прелива от сребристи водни струи,
ще пратя аз душата си към теб,
за сетен път снагата ти да види. Заставам до леглото:
главата ти под балдахина – петно блестящо
на празната възглавница, и скръбно
виси ръката празна от леглото.
Не си завита.


Дори сега,
краката ти като че търсят моите,
дори сега сънуваш сън, за който
не ще науча утре. Не плачи на съмване,
нищо, че с деня ще дойде скръб,
и мразиш светлината. Сега е времето
да отнесеш душата ми.


Дори сега,
си спомням как със хора се събирах,
и под челата им, дълбоко във очите,
виждах душите, плъзнали като рояк
пред погледа ми жаден. Светът
бе ято птици, сянка или пламък,
които преминаваха над хълмове релефни.
Но друга като моята любима нямаше.


Дори сега,
за мен идващата смърт е утеха.
Да бях свободен като крилатия орел,
или цар на трон от слонова кост.
Нощта не би дошла без ложе от трева зелена
и няма за мен ложе без моята мила.
Време е меч да вдигнете, о, зли пазачи,
фонтана преди изгрев да пуснете на воля.

Дори сега,
аз зная - всичко на света съм вкусил,
надигнал съм по пиршества стакани от злато и малахит,
ала съвсем за кратко е било забравеното време,
когато тя изпълваше ми взора
- най-яркият поток от вечна светлина...Мечът е тук. Към празничния ден!

Поемата на английски.