The Depth of Self-Delusion

One life was great, but another...

In the summer of 2009, on Facebook:

Using only song names from ONE ARTIST, cleverly answer these questions. Try not to repeat a song title. It's a lot harder than you think! Repost as "my life according to (band name)"

Pick your Artist
Dream Theater

Are you a male or female:
As I Am

Describe yourself:
Lifting Shadows Off A Dream

How do you feel:
Strange Deja Vu

Describe where you currently live:
Solitary Shell

If you could go anywhere, where would you go?
Peruvian Skies

Your favorite form of transportation:
Constant Motion

Your best friend:
I Walk Beside You

You and your best friends are:
In the presence of enemies pt.2

What's the weather like:
Another Day

Favorite time of day:
Wait for Sleep

If your life was a TV show, what would it be called:
The Best of Times

What is life to you:
Learning to Live

Your relationship:
Finally Free

Your fear:
Hollow Years

What is the best advice you have to give:
The Spirit Carries On

Thought for the Day:
Take Away my Pain

How I would like to die:
Surrounded

My soul's present condition:
The Ministry of Lost Souls

My motto:
Just Let me Breathe

Six years later, the same artist, a different person

MY LIFE ACCORDING TO DREAM THEATER 

Are you a male or female:

The Answer Lies Within

Describe yourself:

Never Enough

How do you feel:

Six Degrees of Inner Turbulence

Describe where you currently live:

The Shattered Fortress

If you could go anywhere, where would you go?

The Looking Glass

Your favourite form of transportation:

Along for the Ride

Your best friend:

Behind the Veil

You and your best friends are:

Far from Heaven

What's the weather like:

Bridges in the Sky

Favorite time of day:

The Dark Eternal Night

If your life was a TV show, what would it be called:

The Big Medley

What is life to you:

A Rite of Passage

Your relationship:

Breaking All Illusions

Your fear:

The Enemy Inside

What is the best advice you have to give:

Surrender to Reason

Thought for the Day:

You Not Me

How I would like to die:

Repentance

My soul's present condition:

One Last Time

My motto:

This is the Life

Learning to Fly

can't keep my mind from the circling skies
tongue-tied and twisted
just an earth-bound misfit, I.

Казваха, че спортният парашутизъм почва след 300 скока, а аз си останах с 220, така че не съм много надежден източник на информация. Прекарах 2-3 години в аероклуба - за нещастие спирката за летището беше по пътя ми за училище и нерядко вместо в първия час се озовавах в първия самолет. Още помня мириса на парашут ПД-47. После съм скачала с кръгъл УТ 15 (да не се бърка с УП 9, с който скачаха десантчиците в казармата и чието съкращение означаваше "убиец на парашутисти") и накрая с тип крило RL 10 и 12. Когато дойдох в София, се чудех дали да не отида да скачам на Божурище, но предвид училищния ми опит, реших да се съсредоточа върху следването, защото иначе можеше и да не завърша. Тогава не знаех още за пристрастяването към адреналина, но определено бях открила за себе си, че когато скачам, нищо друго няма значение.

ОСО - Организация за съдействие на отбраната - финансираше скоковете от самолети АН-2, а също и от малък триместен чешки самолет, чието име съм забравила (!), а го сънувах много пъти. Дълго време, когато основният самолет беше на ремонт и се скачаше с малкия, не ходих на скокове. Случвало се е да седя на спирката и после да се върна, без да ида на летището. Добре ме бяха наплашили:) Страшното при него всъщност беше, че вместо да излезеш направо през вратата (с ритник или без), първо заставаш на стъпенката и се хващаш за крилото, поглеждаш към бездната под теб и се оттласкваш. Най-сетне се престраших, отидох за шестия си скок и видях огромния свят отгоре, понеже прозорците на самолетчето бяха големи. В онзи ден взех решението да продължа да скачам, а бях отишла колкото да видя как е, като повечето хора.

Първите десетина скока бяха от 800 м, с автоматично отваряне на парашута, после си го отваряш сам. Подготовката беше тежка - спокойно мога да заявя, че съм изкарала един месец в казармата, или в лагер-школата на летището. Ставаше се в 5:30, физзарядка, закуска и в 6:30 излиташе първата машина, скокове до обяд, обяд, после пак физическа подготовка и така:) За ниско отваряне наказанието беше миене на тоалетни. Максималната височина, от която скачахме тогава, беше 3000 м, а аз съм скачала от максимум 2200. Инструкторите ни обучаваха стриктно, имаше тренировки за безопасно приземяване, за безопасно излизане, за фигури във въздуха, за отцепване и отваряне на запасен и какво ли не. Скатаването (не сгъването) на парашута беше важна част от обучението - все пак от това ти зависи животът. Рутината - скатаваш, нареждаш се на полосата, проверяват те, тръгваш по тревата, качваш се, излиташ, гледаш - скачаш. Приземяваш се, разбор на скока с инструктора, пак скатаваш, пак се нареждаш... правила съм по 6 скока на ден по време на лагер-школата, но имаше дни, в които се правеше максимум един. Имаше дни, в които само седиш и чакаш да се оправи времето. За пръв път в живота си съм мила прозорци в парашутната зала...

Парашутистите бяха най-сплотената група хора, които някога бях виждала. Бяха непрекъснато заедно - на летището, извън летището, на купони, на заведение. Имаше конфликти, съперничество и "мерене", но там видях за пръв път истинско мъжко приятелство. И истински мъже, предполагам:) Естествено момичетата ходеха с момчета парашутисти. Не за друго, ами ти нямаш живот извън аероклуба. Там срещнах първата си голяма любов - така и не скочихме заедно на групова акробатика, двата ми такива скока бяха с други парашутисти. Бях заедно с тези хора на балове, на сватби и на погребения. Мда, едно лято имаше инцидент със смъртен случай, след който 2/3 от хората се отказаха от скоковете. След едномесечната пауза всички ни беше страх. Аз бях чувала за инцидент преди да почна да скачам, наясно бях с риска - затова и не съобщих на родителите си, че се занимавам с това. (После се оказа, че баща ми познава шефа на аероклуба, били съученици в техникума, после кандидатствали заедно за военни пилоти, но баща ми не изкарал медицинския преглед). Не ме беше "страх", че няма да се отвори парашута - повече ме беше страх, че няма да падам стабилно или няма да мога да си направя фигурите. Отваряла съм запасен веднъж - около 30 скок - не бих казала, че е особено страшно, тренирано беше безброй пъти на земята.

Оттогава мина много време, забравила съм почти всичко и понякога се питам защо съм го правила и дали изобщо съм същият човек, който е скачал с парашут. Може би научих някои важни неща. Научих, че зад всяко удоволствие се крие адски много труд. Научих се да внимавам съсредоточено за всяка гънка и всяко въженце. Научих се да се владея, да не губя самообладание и да реагирам бързо. Научих, че свободното падане е като оргазъм. Научих, че смъртта е на една крачка, но въпреки това трябва да живееш, все едно я няма. Отново и отново прегръщах струята и падах, каска, очила и тежки обувки. Мъничък човек, предизвикващ небето и стихиите. Аз.

П.П. За който му се скача в 21 век, да провери Skydive Bulgaria и Парасоф.

Aeropause

Реклама с парашутисти на живо. Изписват във въздуха буквите на една японска марка. Видяно тук.

Направо се вдъхнових да разкажа за моите скокове, и без това имам работа за целия китайски народ.

Очаквайте включване.

A Great Day For Freedom

And there's a change that,
even with regret, cannot be undone

Някои неща не се случват втори път, а когато са ти се случили за пръв път, не си знаел, че е и последен. Отнася се не само за пътувания...

Лондон беше първият ми любим чуждестранен град, който видях на живо. Стори ми се прекрасен - прекарах там само два уикенда, но успях да видя страшно много неща и дори да се изгубя, да хвана такси и да си изпусна автобуса за Бат. Видях Темза, моста Тауър, Уестминстърското абатство, Пикадили и Лестър скуеър, Бъкингамския дворец, Хайд и Риджънтс парк, Националната галерия, Британския музей, Сохо, метрото, ходих на гости в нормален лондонски квартал, бях част от света, но се чувствах у дома си. Когато самолетът се издигна от Хийтроу, си обещах, че ще се върна.

Оттогава минаха 15 години и още не съм се върнала. Има голяма вероятност никога да не се върна, а и дори да го направя, възприятията няма да същите като с двадесетгодишните ми сетива. Не можеш да прекосиш една и съща река два пъти. Не можеш да срещнеш стара любов и да си щастлив с нея, сякаш годините не са минали и сбъдването на мечтите е заслужено след дългото чакане.

Мога и без да ида втори път в Лондон. Има толкова хора, които не са били там нито веднъж.

I Saved The World Today

Your children are not your children.
They are the sons and daughters of Life's longing for itself.
They come through you but not from you,
And though they are with you yet they belong not to you.
You may give them your love but not your thoughts,
For they have their own thoughts.
You may house their bodies but not their souls,
For their souls dwell in the house of to-morrow,
which you cannot visit, not even in your dreams.
You may strive to be like them, but seek not to make them like you.
For life goes not backward nor tarries with yesterday.

Khalil Gibran

5 часа след раждането, преди 5 години. Мога да се усмихвам, макар че седя леко накриво. И как не - той е прекрасен, а аз оживях, въпреки всички индикации за обратното. Раждането беше естествено и много по-лесно от предното. В 9 часа тръгнах с такси за болницата, в 12 часа Михаил се роди.

Първите ми думи след раждането на каката бяха: "Второто ще е с упойка." Тогава безрезултатно се молех да си платя за упойка, но не ми дадоха, а сега сами ми предложиха срещу 80 лева, но вече беше късно, защото бях пристигнала с голямо разкритие и нямаше за кога. Епидуралната анестезия е сложна манипулация, изисква лекар-анестезиолог и анестезиологична сестра, изследвания за алергия и прочие. 20-годишното момиче до мен си поиска упойка и чете книжка, докато раждаше.

Не знам какво да кажа за упойката. В безплатния пакет за раждането влиза инжекция с локална упойка, която лично на мен не ми подейства особено, но зависи като цяло какъв ви е прагът за болка. Моят е нисък, аз съм си лигла, но пак издържах, макар че никак не се чувствах герой и победител, тъкмо обратното. Лекарите и двата пъти се колебаеха дали не трябва операция, защото съм дребна и с тесен таз, но се оправих, макар и със зор. И двете бебета бяха 3350 г, 52 см, което е бая, когато си висока 1.60.

Проблемът първият път, освен продължителността (15 часа общо, от които 8 в болницата, съвсем в нормата за първо раждане), беше, че не ми даваха да пия вода - уж да ми е празен стомахът, ако се наложи операция, а аз бях прочела в интернет как да си похапваш и пийваш между контракциите... да бе. Никога в живота си не съм била по-жадна. И ме болеше, де. Раждането си боли, но после си толкова щастлив, че всичко е наред с бебето, че нещата си идват на мястото. Струва ми се, че родилните болки ти дават kick-start на майчинството - един вид, подготви се, чакат те такива приключения с бебето, че на фона на тях раждането ще ти се види песен.

Бих родила и трето дете, стига да имаше от кого:) Все още съм здрава и фертилна и имам безценен практически опит, но същевременно не се възприемам сериозно и съм "над тези неща" до степен да не се впрягам почти за нищо. Децата не си избират родителите, но и родителите не си избират децата. В началото зависят от нас, но тази зависимост намалява с всеки изминал ден и в идеалния случай стават самостоятелни хора, които ни възприемат като клонки, свързващи ги с дървото на човечеството. Родителите са мост към историята и миналото, но от друга страна са си просто хора със свой път, който невинаги съвпада с този на децата им.

Обичам те, миличък Миш. Ще ти връча торбичка с храна за из път и евентуално бял жребец, но и в ходенето пеша има романтика. Ще гледам как вървиш и как се губиш зад завоя и ще се надявам да ми пишеш от страноприемниците, в които отсядаш. Ще се моля да печелиш повечето битки още преди да си извадил меча от ножницата, но и да се научиш да си превързваш сам раните, когато губиш. Надявам се да познаваш с кои хора има смисъл да се побратимяваш и да делиш хляба си, и кои да заобикаляш като отровни змии на пътя. Надявам се да не озлочестиш твърде много принцеси в замъци и да помниш, че човешкото сърце прилича най-много на зелено стръкче, което има нужда не само от вода и слънце, но и от тор. Поздрави дома на утрешния ден от мен.

Indy, My Love

:) Indiana Jones and the Kingdom of the Crystal Skull Trailer.

Eдно лято, преди много години, когато билетът за кино беше 0,50 лв, с една приятелка отидохме на кино и гледахме "Похитители на изчезналия кивот". На другия ден пак отидохме на кино, с намерение да гледаме нещо друго, но вместо това гледахме същия филм. На третия ден - пак.

Искам бокса с трилогията. И време да си ги изгледам:)

The Luxury of A Grave

Къде остава миналото, когато багерът го срине и на негово място изникне многоетажно настояще?

Събориха къщата през 1985 г. и построиха на нейно място панелен блок. В него получихме само един апартамент, от който братът на баща ми се отказал пред нотариус. Не знам подробности, възможно е просто да е нямал пари или да не е искал да се включи. Къщата беше оценена общо на 5000 лв тогавашни пари, а един розов храст струвал 5 лв. Помня, че баба се тюхкаше, как ако сме я били измазали, щяла да струва повече.

Двустайният апартамент струвал 13 000 лв, за остатъка баща ми теглил кредит. Като бях абитуриентка, направих купон в празния апартамент - защо съм имала ключ, идея си нямам. Седяхме на пода и си подавахме бутилка ракия - ех, младини:) Помня също така знаменателната реплика на един съученик, който ме посъветва да не споменавам, че имам апартамент, защото имало хора, които биха се оженили за мен само заради това. Тогава просто паднах от изумление, сега само се усмихвам криво.

Всъщност онзи апартамент не беше "мой", водеше се на името на баща ми. В него доста години живя чичо ми, отделен от жена си - преди да се разболее от рак и да се върне при нея... тя го гледа една година, но той почина, въпреки операциите и леченията. Тогава казах на нашите, че искам да продадем апартамента и да си купя жилище в София. Бях бременна с второто си дете и бях живяла под наем 11 години. За тези 11 години, от които само две в Студентски град, се вдъхнових да разкажа от този пост на astilar, но май няма да е сега:)

Намерих апартамента, в който живеем сега, след две ходения на оглед и общо пет "огледани" апартамента. Тогава ходех на работа от 9 до 5, та беше вечерта. Никога няма да мога да се отблагодаря на Ffox за подкрепата и компанията в онзи момент. Сънувах апаратамента, основно килера:) в нощта след огледа и на другия ден се обадих на брокерката за втори оглед. С автобус ми се видя много далече, но цената беше неустоима просто - последен етаж, гаден вход, кофти съседи - и аз казах "купувам". Когато си бременна в шестия месец и бъдещето, настоящето и миналото ти тежат, нямаш голям избор. Капарирах и се обадих на нашите да спрат да връщат купувачи и да продадат апартамента в Бургас веднага.

Когато ножът опря до кокала, те се разбързаха и продадоха апартамента за цена, с около 25-30% по-ниска от цената на софийския, за който вече бях подписала предварителен договор, но все пак продавах двустаен, а купувах тристаен. Тогава ситуацията с кредитите не беше като сега, а и като си на свободна практика дори потребителски кредит се отпускаше трудно, затова взех пари назаем от приятели. Единия го бях помолила да ми е поръчител, а той каза - абе защо не ти стана направо кредитор? И на тях никога няма да мога да се отблагодаря за подкрепата в онзи труден момент. В деня на изповядване на сделката пред нотариус се оказа, че има счетоводно недоразумение и банковият превод не е осчетоводен, та висях един час с двете брокерки в банката, докато шефката на клона наистина се стараеше да ми помогне. Да си бременна в седмия месец и да си купуваш сама жилище трогва хорските сърца, да знаете!

Предишният собственик много ми допадна - оказа се, че сме учили в едно училище до седми клас и като цяло бяха много симпатично семейство. И апартаментът им имаше... дух. Имаше хубаво усещане. Та, той ме беше попитал дали искам да купя някакви мебели - аз казах, че искам пианото. Жена му обаче се заинати и каза не, затова се отказах от мебелите им. Хубаво, ама той взе, че изнесе всички мебели, включително шкафовете в кухнята и се наложи скоропостижно да си купя и кухня. Взех си най-нискобюджетната кухня на света, но въпреки това ми харесва.

За какво стигнаха парите - за апартамента, за нотариалната такса и за комисионата на брокера, а също и за ремонт - шпакловане и боядисване, плюс пренареждане, циклене и лакиране на паркета в хола. В детската стая сложих балатум. И парите свършиха:) Един теч наложи непланиран ремонт на банята, който се финансира изцяло от екс-а - не е като да няма съвсем принос, а освен това той купи и постави всякакви дреболии от типа на контакти, ключове, первази и прочие мъжки чудеса. Обзавеждането се донесе от апартамента в Бургас, което пък финансира майка ми. В стария апартамент ние имахме само една стая, другата беше на чичо ми, но някак мебелите от тази стая стигнаха за обзавеждане на тристаен апартамент - да, има известна прилика с петте хляба и двете риби.

Диалог с един бъдещ противник на вещите:

Майка ми: "Искаш ли старите столове на баба ти?"
Аз: "Да".
"Искаш ли старата ни кухненска маса?"
"Да".
"Искаш ли старото легло на чичо ти?"
"Да".
"Искаш ли поставката му за телевизор?"
"Да."


С общи усилия успяхме да сглобим мебелите, имаше и разни от квартирите - матрак, бюро, стол, етажерки за книги... ами това е.

Тръгнах да раждам от последната квартира и след непредвиденото ми дълго седене в болница, си дойдох в първото собствено жилище. Мебелите са почти на същото дередже като тогава, децата надраскаха стените, плочките в коридора тракат, има хиляди кусури, но аз обичам да съм у дома. Имам изглед към Витоша, което беше основното ми изискване - все пак Витоша е най-хубавото нещо в София. Точно когато го купувах, нашите бяха изключително зле финансово - майка ми поплака, докато приспособявахме една врата за закачалка в коридора, а аз я утешавах, че ценя оригиналността. Което си е вярно...

Успях да върна заемите до първия рожден ден на Миш, а всички знаем какво стана оттогава с цените. Този апартамент е в известен смисъл подарък от любимата ми баба, но и аз работих здраво за него и, разбира се, имах много "късмет". Не лъжех, че нямам нищо против да живея под наем - никога не съм имала особено желание да "притежавам" неща (спокойно, тази добродетел се компенсира с много други пороци). Майка ми ме пита веднъж дали не ми мъчно, че сме продали апартамента и аз казах, че не - на мен ми е мъчно за къщата. Понякога вървях по "Гладстон" по здрач (баба ми ми винаги наричаше така улицата, макар че на табелката пишеше "Ернст Телман"), гледах дърветата и паважа и си мислех, че ей-сега ще видя сивите "тараби" на оградата, но, разбира се, ги нямаше. Мечтата ми някой ден да живея в друга къща с градина умря, когато се нанесох тук, но пък кварталът е доста зелен и пред входа вчера видях кокичета.

А децата ми си имат дом.

River of Time

show them the way to reverse their decline
guide them back on a river of time

Страхувам се, че ще забравя. Страхувам се, че никога повече няма да видя родния си дом.

Къщата на баба ми и дядо ми в Бургас беше едноетажна с три стаи и пълен с цветя двор, който на петгодишно дете изглеждаше много голям. В него растяха смокинови дървета - едното до оградата и клоните му се провесваха над тротоара, през пролетта цъфтяха кокичета, зюмбюли и нарциси, лалета, рози и кученца - растения, чийто цвят е с форма на кучешка главица и като го стиснеш отстрани, тя се отваря. Под единия прозорец имаше маточина и никога няма да забравя как вдъхнах любимия си аромат за пръв път. По задната стена пълзеше трендафил, от който баба правеше сироп от рози. Обичах да се крия в бараката отзад при тоалетната, забравила съм какво държаха в нея - компоти ще да са били, не компютри като в моя килер, - но помня огромната джанка, разпростряла клони над покрива й. Отстрани имаше гараж, където не ме пускаха да влизам, за да не падна в канала. По едно време имаше и кучешка колибка, където живееше ловното куче на баща ми, всъщност две поредни кучета, които се казваха Дик.

Помня игрите под навеса на къщата, когато валеше дъжд. Помня, че имахме аквариум преди да имаме телевизор. Помня как, вече голяма, идвах при баба и четях бележките на вратата, на които пишеше къде е - до магазина, до поликлиниката, до баба Марийка. Имаше си набор от десетина места за ходене и слагаше готова бележка в зависимост от случая... Понякога седеше на пейка на улицата с другите баби и плетеше на една кука. След като почина, къщата вече беше отчуждена и се знаеше, че ще има блок на нейно място; тогава я разбиха и откраднаха двата чувала с "чеиза" от плетени неща на една кука. Баба ми си беше талант и много страдаше, че няма на кого да остави занаята си. Умееше да плете и брюкселски дантели, които са особена техника за плетене на специално устройство, подобно на буренце, но в моите спомени тя вече се оплакваше, че недовижда и може да плете само обикновени дантели. Помня, че в неделя и празник не работеше... като тя казваше "рАботя".

В този пост не споменавам, че баба ми е първият човек, който ми е говорил за Бога. Не ми е чела от Библията, нямам спомени да ме е водила редовно на църква, не помня да е имало икони у дома - все пак баща ми беше атеист и комунист - но помня разказите й за Христос, които се сливаха с безбройните други приказки, които тя ми четеше и разказваше. В началото бе Словото, което си беше... слово. А мен ме е кръстила тайно на 2 години, с цената на голям скандал впоследствие. Майка ми, която никак не обичала свекърва си, след години ми каза, че кръщенето ми станало, докато тя била в болница за спешна операция и много се обидила. Още помня как баба ми си казваше "Отче наш" всяка вечер преди лягане. Помня как цедеше кисело мляко на кранчето на мивката в кухнята (на която тя казваше салон) - кранчето беше жълто, месингово и... едно. Прекарала съм си детството в къща без топла вода. Мисля, че преди интернет това е най-голямата и важна промяна към добро, открита от човечеството:) И да ме прощават хората с бойлер, ама сте едно стъпало под цивилизационния праг.

Какво се случи после с къщата, ще разберете при следващата ни среща.

Yo Puta

"който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея."
Йоан 8:7

Може би много мъже са имали фантазии, че са с проститутка. Млада, красива, готова да изпълни всяко желание. И твоя, защото си платил, а в нашия свят което не се купува с пари, се купува с много пари. Моята фантазия за мъжка проститутка си остана нереализирана, но си е факт и това е отправната ми точка за размисъл върху легализирането на проституцията. Не данъчните приходи, не моралността на рекламирането на услугата, не осигуровките и защитата на секс-работниците. А моето желание да получа удоволствие срещу пари.

Мъжете и жените не са предмети, а личности с човешко достойнство, както е записано в Хартата за човешките права, чийто Член 1 гласи:

"Човешкото достойнство е ненакърнимо. То трябва да се зачита и защитава."

Дефиницията на достойнство е философски въпрос, както и отношението "тяло - личност" и въпросът доколко свеждането на друг човек до парче плът е накърняване на неговото достойнство. В този ред на мисли, повечето хора смятат, че са собственици на телата си и тезата, че са само арендатори, ги изнервя. Но като че ли всички ще се съгласим, че изключителното право да правим неща с човешко тяло се разпростира само до тялото, което обитаваме в момента, а посегателството срещу чуждо тяло (без съгласие на неговия обитател) е правонарушение. Клиентът на проститутката не само че не може да е сигурен, че тя го прави по свой избор, ами по-скоро може да е сигурен в обратното. Обаче не му дреме - нали си е платил. И за член пети от хартата не му дреме:

Забрана на робството и на принудителния труд

1. Никой не може да бъде държан в робство или в принудително подчинение.

2. Никой не може да бъде заставян да извършва принудителен или задължителен труд.

3. Трафикът на хора е забранен.

Ето много хубава статия по темата, разказваща за икономическите интереси, стоящи зад желанието ни да получим оргазъм. Икономически интереси стоят и зад желанието ни да се напием, да се напушим и да залагаме (примерно), но моят интерес е по-скоро към психологията на връзката между клиента и секс-работника. Властта, символизирана от дадените пари ли ти го вдига, или самата жена? Не ти ли пада от мисълта, че тази жена НЕ ИСКА да е с теб, и го прави по задължение? Не е ли странно парите да превръщат изнасилването (правене на секс без желание от страна на партньора) в законно и морално деяние? Ти сваляш филми от торенти, а за секс би платил, така ли? Наистина ли си плащаш, за да не се налага после да говориш с нея? Честно, това последното ми се вижда най-смислената причина да се ползва професионална услуга...

Друга статия за трафика на хора, за насилието, отвличането, побоите и дрогирането на секс-работничките. Разбира се, проститутката има право да продава тялото си по свое собствено желание и забраната да го прави би ограничила нейните права. Да, може би много жени (и мъже) биха вършили сексуални услуги срещу пари по собствено желание. Най-добрата ми приятелка стана проститутка в далечната 1987 година - прекъсна училище, влезе в такава среда, изкарваше прилични пари. Не помня да е имала сводник. Разказвала ми е неща "от кухнята" на професията, които сигурно не е трябвало да слушам, докато съм била девствена, но такъв е животът. Беше страшно красиво и умно момиче, впрочем, което вероятно е било оценявано и от клиентите, предимно чужденци в крайморския град. Последното, което чух за нея преди десетина години, е че работи като фотомодел в Кипър. Дълго се канех да се обадя на майка й... Защо не се срещнем случайно някое лято?

Заглавието на поста е взето от този филм, който гледах преди време. Филмът се състои от псевдодокументални интервюта и няма особени художествени достойнства, но са показани различни гледни точки за проституцията. Всяка проститука говори на родния си език и за нас е интересно да видим грозната и дебела българка, а също и симпатичния сутеньор, който на чист български обяснява как работи индустрията. Почти съм сигурна, че има хора, които не знаят, че проституцията в България не е нелегална. Криминализирано е единствено сутеньорството, от член 155 на НК. Оказа се, че не само в Швеция, но и във Финландия, е криминализирано купуването на сексуални услуги, за ужас на Съюза на сексуалните професионалисти във Финландия, които на сайта си призовават гражданското общество да изпраща протестни писма на политиците.:) На родна почва, четейки тези впечатления на чужденци от нивото на услугите в България, мисля, че някоя и друга глоба няма да им дойде зле.

В заключение, от цялата харта за правата на човека, секс-индустрията набляга основно на чл.15, ал.1.

Всеки има право да работи и да упражнява свободно избрана или приета професия.

Сега мисля, че не бих правила секс с човек, който с това си изкарва хляба, ще ми е жал за него и за мъжкото му достойнство, нищо, че мъжете проститутки вероятно са били по-свободни в избора си на професия.

Reading My Mind

Всеки, който е минавал през Бургас, е виждал къщата, от която тръгнах за пръв път на училище. Тя е триетажна, с нещо като куличка на върха и се намира точно срещу градинката до жп гарата. Там баба и дядо живяха няколко години под наем, след пенсионирането на дядо ми, фелдшер в базата на ВВС в Равнец. Моите родители живееха при тях, за да ни дадат апартамент, там се роди и брат ми.

Понеже не бях ходила на детска градина, тръгването в предучилищна беше голямо събитие и помня всичко с най-големи подробности. Съучениците ми бяха приблизително същите до 7 клас, това сигурно помага на паметта, както и първата цветна снимка в живота ми - с децата и "другарката" в морската градина. Помня как ми показаха пътя от къщи до училище, с наблягане на двете улички, които трябва да пресека. Минавах покрай новопостроения хотел "България", оттам до училище беше все пешеходна зона. Минавах покрай домовете на мои съученици, с които по-късно не можех да си играя, защото отидохме да живеем в далечен панелен комплекс. И най-вече, минавах покрай детския клон на градската библиотека.

По спомени на нашите, чета от четиригодишна, във всеки случай не помня момента, в който съм се учила да чета. (Първата книга, която си спомням добре, e "Приказки от цял свят" преразказани от Николай Райнов, вероятно защото доскоро си беше тук, но наистина се разпадна от много, много, много четене. Преиздадена е, трябва да я купя на децата.) Записването ми в библиотеката беше rite of passage и ходех там най-редовно, докато не я преместиха в някакъв квартал и просто не ми беше на път. Обожавах процеса на избиране на книги - доста от тях бяха подвързани с твърди червени корици и за да видиш заглавието на книгата, трябваше да я извадиш от полицата и да я отвориш. Имах някои любими, които си вземах редовно - една от тях беше за професор и две дечица, които се смалиха и приключенстваха в света на миниатюрното. Още помня как доиха листни въшки, но заглавието ми се губи.

В предучилищна учехме и в събота (всъщност, учехме в събота до 9 клас включително:), но съботният ден беше за ролева игра. Момчетата строяха някакви неща с кубчета, не съм обръщала внимание, но купонът беше при момичетата. Част от нас бяха ученици и учителка, които в края на работния ден изнасяха културна програма на работниците, а другата част "работеха" в импровизирания ресторант, където мъжете се "хранеха" на обед. Там се реализира и първата естествена йерархия в съзнателния ми живот - "другарката" не определи кой кой да е в ресторанта, ние трябваше да се организираме сами. Моята първа работа беше кухненска помощничка:) Другарката обаче не ме хареса на тази позиция и специално за мен сътвори длъжността "класен библиотекар", все пак бях единственото дете, което четеше. Сложи ме на масичка с книжки и в "обедната почивка" строителите идваха да "четат". Не всички, естествено...

Никога не съм имала желание да стана библиотекар, но виж, да работя в книжарница исках. В този брой на "Капитал" има няколко статии за книгите, четенето и книжарниците. Обичта към четенето като хоби не е задължителна, но не е лошо да четеш бързо и аналитично, помага и в други области... За резултатите на българчетата в PISA тук. Излишно е да споменавам, че финландците водят класацията, нали?:D

Brick in the Wall

seems that grumbling is a privilege,
a pleasure and a pastime
for those approaching 'middle rage'

През юни 1997 г. абсолвентката с най-висок успех от випуска на специалност "Английска филология" си взе дипломата, изслуша речите в Аулата на СУ и отиде да подаде документи за учител в 1 АЕГ в София.

Проведох кратка пиар акция в кабинета на директорката, която каза, че да, имат място и най-вероятно ще ме назначат. Моя приятелка, която беше навътре в нещата, ми предложи да се "обади за мен" на директорката, но аз бях глупав идеалист и казах, че те и без това ще ме вземат. Е, не ме взеха, Първа английска загуби ценен кадър, а после животът ми се стече различно. Aко ме бяха взели, щях да работя за много малко пари, щях да съм учителка-звяр и, предполагам, работата ми като преводач щеше да е само за допълнителни доходи. Вероятно в един момент щях да кандидатствам все пак за асистент в катедрата (те не получават много повече от учителите, да знаете).

Предната година бях на наблюдение в същата гимназия и се потресох, че още учат по същите учебници, както и аз навремето. (След това въведоха нов и още се ползва, май.) Имах 3 години стаж като преподавател предимно на тийнове, с които имах необяснимо разбирателство, учех ги на доста добър английски, а освен това умеех да ги мотивирам и заинтересувам с учебния материал. През цялото си следване следях новостите в бранша, четях статии, посещавах семинари, честичко ходех на гости в бургаската гимназия и наистина виждах себе си като бъдещ учител. На практическия държавен учителката по английски ми каза, че преподавам по-добре от нея. Умря циганката, дето ме хвалеше...:)

Една от най-страхотните жени, които познавам, е учителка. Като бях малка, исках да съм като нея;) Посветила е много време на квалификацията си, дава всичко от себе си на работата, даже малко повече, отколкото е поносимо за моя вкус, и да, издържа се от частни уроци. Сиренето е с пари, а и уроците са подготовка за кандидатстуденти и за външни изпити за ниво на владеене на езика (TOEFL, Cambridge, IELTS). Подготовката за изпити НЕ е част от рутинното обучение по езика, а е отделна услуга и би трябвало да се плаща отделно. Освен това, учителите не дават уроци на свои ученици, а си ги "обменят" с други колеги. Да, най-добрите са най-скъпи. Има го и моментът с пиара, но все пак, когато готвиш за изпити, има критерий за успеваемостта ти. Разбирам, предпочитаме на аванта, но за това също критериите са високи. И двамата с екс-а навремето станахме студенти без частни уроци, той - медицина, аз - в топ 5 от приетите филология. Възнамерявам и децата ми да влязат, където ще влизат, без уроци. Ако пък не влязат - не е болка за умиране:) Последната година в гимназията, когато съучениците ми си скъсваха задника да учат (едно време в СУ с две петици не те приемаха), аз ходех на парашутизъм и им разправях, че и без висше ще съм по-умна от тях;) Шегувам се, знам, че малко неща са останали същите и че едно от перата, за които трябва да спестявам, е подготовката на Рада за кандидатстване в СМГ от 5 клас.

И накрая на този ферман да кажа трите неща, които всъщност исках да кажа: 1. Дори да увеличат заплатите на учителите двойно, те и тогава няма да особено богати, а ще вземат колкото един монтьор. Но поне така има шанс да се задържат в училищата последните бели лястовици, които обичат да преподават. Иначе, на когото не му се работи, пак ще се скатава. Хора сме. 2. Стачката НЕ се вписва в парадигмата на пазарната икономика, както много правилно се отбелязва тук. Стачката се вписва в ДРУГА парадигма, тази на труда и капитала, където работникът притиска работодателя с недипломатически средства. 3. Миналата седмица като вземах Рада, мярнах едни учителки с толкова тъпи физиономии и начин на изразяване, че ме побиха тръпки при мисълта, че ще са в една стая с Михаил. Но да, и те трябва да получат увеличение на заплатата, пък каквото сабя покаже.

Money Talks 2

there will be poor always
pathetically struggling
look at the good things you've got

Отраснала съм в развития социализъм и изкарах нелошо тийнейджърство по време на перестройката. Когато ме приемаха в комсомола, ми задаваха въпроси за Бийтълс и аз, естествено, знаех отговорите. А Бийтълс бях слушала на грамофон и малък монокасетофон, чийто капак за касетата се вдигаше с пръсти и всички се чудеха къде е копчето за Eject:)

Родната ми къща беше с три стаи, външна тоалетна и без баня. Като дете мама ме водеше на баня в събота и си беше купон. В двустаен апартамент се нанесохме като бях в първи клас и даа, о, даа, открихме топлата вода и стигнахме нивото на римски патриции. (Което ми напомня, че не съм плащала на "Топлофикация" от няколко месеца и е време преди новия сезон да си изчистя дълговете. Монополът е гадно нещо, но топлата вода без бойлер за мен е апотеоз на цивилизацията, а възможността да си я плащаш, без това да напряга бюджета ти, означава висок стандарт.) Къщата с двора обаче ми липсваше години след това, понякога ми липсва още. Помня смокиновите дървета, по чиито клони висях непрекъснато, помня розите, нарцисите, зюмбюлите. Помня трендафиловия храст, от който баба ми правеше сироп от рози, помня бараката отзад и притока на адреналин, когато за пръв път се изкатерих на покрива й да бера джанки. Ще напиша отделен пост за нея някой ден, но идеята е, че беше бедна къща, строена преди 1944 г.

Опитите за промиване на мозъка ми относно кой строй е по-добър се провалиха отрано. Пропагандата твърдеше, че преди 9 септември 1944 г. хората са живели нещастно и бедно, а след това настанали свободата, равенството и братството. Баба ми все помрънкваше, че едно време било по-добре, но подозирам, че носталгията й е била основно по безгрижното й буржоазно детство. Аз бях изумена от факта, че баща ми и дядо ми (от другата страна) имаха поразително еднакви спомени от детството си, макар че едното е било през 20-те, а другото - през 50-те години. И двамата си спомняха мизерия и недоимък в семейство от работническата класа. Дядо ми разказваше как ял бой, защото, примрял от глад между обяда и вечерята, отишъл и излапал... хляба беше май. Царевичен. Корав. Здравословен сигурно... Баща ми също е отраснал със здравословна проста храна и майка ми си спомня как като се оженили, тя открила, че той никога не яде филия с масло и сирене. Просто за него това са две отделни и различни "манджи" - хляб с масло и хляб със сирене. Тези разкази ме убедиха още от дете, че няма добър и лош строй и че бедни ще има винаги. И не, не е задължително бедните да са мързеливи и некадърни, но това е друга тема. Между другото, родителите ми са учили висше задочно не защото не са били приети редовно, а защото не са можели да си го позволят. И такива е имало през 1967 година.

Най-тежкият във финансово отношение момент за мен, както и за мнозина от моето поколение, беше през 1997 година, когато заплатата ми беше 30 000, а наемът стана 50 000 лева. Помня, че поисках увеличение от шефката си (бог да я прости, почина 2 години по-късно), а тя ми каза "Вратата е отворена". Мисля, че ме травмира за цял живот;) Както и да е, оцеляхме, а точно тогава си довършвах дипломната работа за Толкин, която беше толкова интересна, че пропуснах демонстрациите пред парламента. Помня, че някъде тогава се заклех, че някой ден няма да купувам маргарин, защото е по-евтин от маслото. Впоследствие българското масло придоби вкус на маргарин, започнах да купувам немско и френско и това ми е достатъчно да се чувствам заможна. Освен това, вече не плащам наем, имам 13-годишна кола и купих на децата си пиано на старо. В този смисъл, съм изпълнила онази точка от 200-те - имам достатъчно пари, според собствените си разбирания.

Понякога се чувствам бедна, но това е когато забравям, че да си богат, значи да имаш нужда от малко. Ain't no fun (Waiting round to be a millionaire):D

Da Grim Reaper

take me to the forest

Казвала съм, че обичам гори и полегати поляни, осеяни с рехави дървета, нали? Защото точно такива има около къщата на прадядо ми, където прекарвах няколко дни всяко лято като дете. Къщата е в планината на около 4 км над реката (приток на Искър); до нея водят стръмни тревисти пътеки и тесен асфалтов път, който обаче в момента е напукан и обрасъл и моята кола трудно ще мине, освен ако не ме сполети невероятен късмет;) Не бях стъпвала там от две години, а по-преди това - от седем. Нещо не успях да намеря снимка, но къщата е строена в началото на миналия век и има електричество, но не и течаща вода, а тоалетната е външна. Имам някакъв наследствен дял в горите и ливадите наоколо, но мисля да не си го търся, освен под формата на ходене един път в годината за два дена, което зарежда с положителна енергия за седмици напред.

Този уикенд в "Нива"-та на вуйчо ми бяхме четирима възрастни и три дребни деца (правилното съотношение възрастни - деца;). Показах им мястото, където моят дядо ми е правил колибка от клони и дърветата, по които съм се катерила. (Всъщност, това бяха други дървета зад къщата, защото онези са измрели, малко като джуджешката пита:) Плевнята е порутена, едва си личи къде са били кошарите за овцете някога, курникът липсва, няма го казанът (хаха, преместен е на по-безопасно място), бурените са превзели всичко - най-вече копривата, чието опарване май помагало срещу ревматизъм. Навсякъде цари невероятен покой и в допълнение на огромните звезди по черното небе видях в мрака и светулки.

Борбата ми с ентропията се изрази в косене, ама не с коса като вуйчо ми и Смърт, а с електрическа косачка. Искам да кажа, че полегатите поляни в случая не са екстра, ами пречка, освен това има камъни, пънове (а.к.а. кютуци?) и къртичини, които затрудняват коситбата. Беше страхотно преживяване обаче, безплатен фитнес и ароматерапия, прясно окосената трева ухае омайващо, особено ако има маточина и див джоджен. После походихме боси по често косения двор и полежахме върху одеало под сянката на сливово дърво.

Братовчедка ми:
- Направо ти се чудя как ти се коси.
Аз:
- Ами като не пуша, трябва да правя нещо.

:)

Не можахме да идем до реката - трябва да се проправя път с коса, а има и змии. Не можах да ида и до дола, където е едно от първите места, на които съм се чувствала в единение с природата. Дол - рекичка с огромни мъхести камъни, която тече стръмно надолу, но точно до къщата имаше миниатюрно вирче, откъдето с котле носех вода за миене, сигурно съм била колкото Рада сега. Имаше жаби и попови лъжички, а на другия бряг - колко трудно ми се струваше преминаването - беше моята тайна полянка, заобиколена с храсталаци и габър - не познавам много видове дървета, но вероятно съм над средното като за урбанизирано чедо;) Може би някой път ще заведа децата на първия ми катерачески маршрут надолу по дола... не може всичко сега и веднага... Поне ходихме до извора по вълшебната пътека под тунел от зеленина, а водата гали небцето като никоя друга вода на света.

Днес се прибрахме, гледам полянката пред отсрещния блок и викам на Рада:
- Познай какво ми се прави като гледам тази трева.
Тя позна:)

Edit: Там, разбира се, няма обхват за мобилни телефони, освен на мтел между една круша и една липа на баира!:) Тествах го и връзката се губи само при крачка встрани.

Let the Joy Begin

isn't it great to see how life begins
things may change

Страшно се трогнах от тази статия в Капитал. След 6 години несполучливи опити за свое дете, семейството прибягва към осиновяване. В статията пише, че са чакали 7 месеца, което ми говори, че са дали много пари... може би не толкова, колкото за медицинските процедури. Свалям шапка на тези хора, както и на стотиците други, които осиновяват деца и ги отглеждат с любов.

Навремето и ние имахме репродуктивни проблеми и знам какво е да чакаш всеки месец, роднините да те подпитват и абсолютно всички освен теб да имат бебета. Осиновяването беше изключено за нас обаче, защото работех само аз, екс-ът беше студент и живеехме под наем. А за да осиновиш, освен психически здрав, трябва да си и финансово стабилен. Помня едно мило 5-годишно русичко момиченце от дома в Угърчин, което едва говореше и което приличаше на мен... Мислех си за нея, мислех колко е по-добре да осиновиш новородено, но и тогава отглеждането щеше да е трудно. При нормалното родителство тялото на майката се подготвя за ролята си дълго време, а като осиновиш дете си е шок. Хех, така един вид и майката е като бащата - трескат ти в ръцете едно бебе, казват ти твое е, гледай го сега, нищо, че си хормонално неподготвен;) Освен това аз съм антифен на изкуственото хранене (децата ми никога не са се хранили от шише)... а дали всъщност не измислиха начин за кърмене и от осиновителки - ами да, поне частично.

Колкото и да разправям, че генът е по-важен от възпитанието, най-близките ми хора не са генетично свързани с мен и нямам основания да смятам, че и с децата ми няма да стане така. При осиновителите няма да има вглеждане в извивката на веждите, спомени "аз се научих да чета на 4" и негодувание "как можа точно суетността да вземе от свекървата". Обаче ще има усещане, че си част от нещо по-голямо, увереност, че всички сме клонки от едно огромно дърво и надмогване на духа над материята. Осиновяването е едно от делата, които регенерират разкъсаната тъкан на вселенската справедливост. Поклон.

I'm Not A Number, I'm A Free Man

Disclaimer: None of the music listened to here or elsewhere makes me a metalhead.

От това ентри в уикипедия е следният цитат:

A recent study has pointed out that ... "liking heavy metal may be a sign of intelligence in youngsters."

Цялата статия, със снимка на Брус Дикинсън.

Прослушах Мейдън в подготвителен клас, след дългогодишен отказ да имам каквото и да е общо с по-тежката музика. Може да се каже, че най-твърдото парче, което ме кефеше, беше Helter Skelter от Белия албум. Е, и Пърпъл слушах, но те не се броят. Май:)

Английската гимназия ме придоби като кадър единствено и само заради Бийтълс и аз очаквах да намеря там купища сродни души, защото единственият друг човек, когото познавах и ги слушаше, остана да повтаря 7 клас и се премести в друго училище (това нейното е дълга и интересна история, която сега няма да разказвам). Какво беше разочарованието ми, когато открих, че от целия випуск само някакъв безинтересен пич от съседния клас е фен. *sigh* Това беше преди интернет и social networks, а текстовете на песни се вадеха с rewind:)

Та, годината е 1986, влюбих се в Мейдън от първа нота и изпитах нещо доста близо до conversion experience. Flight of Icarus и целият албум Piece of Mind са ми любими до ден днешен и ги слушам с почти същото удивление. Тогава за пръв път бях част от голяма група фенове. Хората, които ме зарибиха по Мейдън, свиреха в училищната банда, и на тях бях фен. Още помня как един от тях свиреше Wanted Dead or Alive на Бон Джоуви по купони - много беше атрактивен, мдам, сигурно оттогава датира фетишът ми към китаристи и дрезгави гласове:) Но принадлежността към общност не беше най-важното - музиката ме отнесе с парцалите. The Number of the Beast харесвах умерено, но обожавах Powerslave, който дори съм виждала на истинска плоча, и невероятните Somewhere in Time и 7th Son of the 7th Son, дълго преди да бях чувала за Кард. No Prayer for the Dying не ме впечатли, но Fear of the Dark изкърти всички мивки и винаги е бил в топ десет на любимите ми албуми за всички времена. Не че има финализиран топ де:) Скоро след това когато прослушах DT, си казах "Maiden meets Marillion, now that's perfection".

Не, сериозно, никога не съм се възприемала като метъл. Цялата субкултура на черните якета, тениски и прочие ме отблъскваше и още през 1987 г. обясних, че няма да ида на концерт на Мейдън, защото Еди е противен, ами кротко ще си ги слушам вкъщи. Същото разправях и за Металика, които прослушах с Master of Puppets, но от други хора и чак на 16:) Абсолютно не разбирах цялата дандания с куфеенето и кубинките. Музиката си е музика, защо трябва да изглеждаш като идиот и да миришеш на такъв? Когато Мейдън дойдоха в България, цялата тайфа едновремешни фенове отидоха, само аз не - не можах да им простя, че са без Брус и Ейдриън, а и сигурно е имало известна доза "аз пораснах и съм над тия неща". Може да съм нямала и пари. Екс-ът не им се кефеше. Тия три работи:)

Явно порастването е било до един момент и след това съм почнала да се инфантилизирам, защото на концерта в понеделник не само ще ида, ами и съм пред сцената. Бях си обещала, че ако дойдат с Брус, съм там, дори да съм пенсионер с бастун. Сега съм почти с бастун, последният им албум става и ще изтърпя Еди и останалите простотии, защото Мейдън са много големи и някои мечти се сбъдват, дори 20 години по-късно.

Eyes of A Stranger

Close your eyes and begin to relax.
Take a deep breath, and let it out
slowly.

Познавам малко хора без проблеми със зрението, все пак всички сме роби на монитора. Моето късогледство е около 1- 1,50 диоптъра като лявото ми око определено е по-слабо. Така съм някъде от 6 клас, когато предсказанието на дядо ми, че ще си разваля очите, защото чета непрекъснато легнала, се сбъдна и аз почнах да не виждам какво пише на дъската. Не сложих очила, пуста суетност:) Просто или сядах на първите чинове, или заебавах дъската.

Така продължих, докато не се записах на парашутизъм и стана ясно, че лошото зрение ще е проблем. На първата лекарска комисия минах между капките, но после на всеки шест месеца трябваше да се явявам пак. Старите кучета ме светнаха, че трябва да извадя вътрешния лист на протокола за преглед, където за щастие се намираше раздела за очите, да го разменя с някой с добро зрение, който да мине прегледа вместо мен, и после да го върна обратно. Фалшификатор, дам. Обаче на медицинския преглед за шофьорска книжка 2 години по-късно eднократно се оказа, че виждам всичко и имам зрение 1.0 на двете очи. Отдавам го на гледането отвисоко, неизбежна характеристика на моя спорт. Не се наложи на снимката за книжка да съм с очила, което тогава беше задължително. Първите очила си извадих като студентка, когато щях да пътувам в чужбина. Така де, там имаше какво да се гледа:)

Предполагам, че ксерокопираната на листи книга, която четох като ученичка, ще да е била "Съвършено зрение без очила" от д-р Бейтс. Методиката му е оспорвана колкото си искаш в наши дни, но пък се среща в най-различни вариации на алтернативната медицина. Напоследък прекарвам по 12 часа на ден пред монитор и се поинтересувах от произхода и лечението на късогледството. В уикипедия пише, че нито една теория не обяснява изцяло удължаването на очната ябълка. Дори да не е прав Бейтс, упражненията едва ли са вредни и дори да не свалим диоптър, поне ще се почувстваме по-добре. Аз съм адски мързелива, но все пак понякога правя следното:

1. Поглеждане наляво, задържане, поглеждане надясно, задържане. 4-5 пъти.

2. Поглед нагоре, задържане, поглед надолу, задържане. Пак толкова.

3. Бавно завъртане на очи, като при *roll eyes*, в едната и другата посока.

4. Фокусиране върху близък предмет, после върху далечен. Смяна.

5. Най-трудното. Затваряне на очи, слагане на дланите върху тях и оставане в пълен мрак, докато ви писне. И понеже ще ви писне много бързо, пробвайте след малко пак. Целта е да се гледа мрака и да се вижда все по-черен. Според Бейтс ако зрението е увредено, ние всъщност не виждаме пълен мрак, а някакви отсенки на сивото. Колкото по-черно, толкова по-добре. Времето може да се използва за размисъл или молитва. Не боли... повечето пъти.

6 И тук вече навлизаме във фантастиката, защото Бейтс твърди, че паметта и въображението могат да се използват за подобряване на зрението. Взема се произволен предмет и се гледа няколко минути като се опитваме да запомним всеки негов детайл. После очите се затварят и предметът се извиква във въображението за още няколко минути. Няма да е лошо да е ... красив предмет все пак:D

7. Четене, но с често мигане и максимално отпуснати очи. Изобщо, мускулите на очите трябва съзнателно да се отпускат. При работа с монитор това не е никак лесно, затова човек трябва да се старае.

Все още карам кола без очила, слагам ги само за нощно шофиране. И правя упражненията веднъж на сто години, но сега може да почна по-често. Блогът е чудесно средство за самоубеждаване, откривала съм го и по други поводи:)

... Open your eyes, Nicholas...

A Day In The Life

Облякла nerd t-shirt, днес се разхождах радостно из центъра на София и гледах увяхващите кестенови цветове. Минах покрай старата квартира на "Патриарха", обиколих уличките наоколо, някои са се променили много, има ново строителство, но като цяло носталгията нахлу със страшна сила. После стигнах до Орлов мост пеша, минах през паркчето на "Баба Яга" и там вече стана мазалото.

Минали са много години откак возих първото си бебе с количка в това паркче, после я водих да си играе на площадките, учеше се да ходи, да се катери и да се пързаля там. Били сме заедно на заведението, а то изобщо не се е променило. Високите сенчести дървета са си там, всички пейки са ми все още познати (имах една любима под върба), цялото ми минало оживя, сякаш беше вчера. Искам пак да ида на Баба Яга, като не ми излизайте с номера, че вече не сме млади, щото аз и тогава не бях:Р Но беше много хубаво и не съжалявам за нищо.

Сутринта изпратих детето на зелено училище в Банско и сърцето ми е мъничко свито, но дано всичко да е наред. Вчера й правихме пълна кръвна картина и като изключим леко ниския хемоглобин, характерен за нашия русоляво-анемичен род, е идеално здрава. С общи усилия двете успяхме да опаковаме багажа (едно от най-ужасяващите занимания на света), който включва розова рокля на фея за карнавала, плюс детски гримове. Зеленото училище е нещо като лагер в учебно време и не е задължително. Децата, които не отиват, защото не могат да си го позволят или не искат да се отделят от майките си, през това време вероятно учат. А вчера от една майка от съседния клас разбрах, че тя нищо не знае за зелено училище, което говори много лошо за организацията в първи клас.

Докато чакахме автобуса, си поприказвах с една друга майка на детенце от нашия клас, която се възхити, че Рада смятала четенето за забавление. Според нея друго такова дете нямало. Тя наистина много обича да чете, но не мисля, че е чак такъв уникат, освен в сравнение с брат си, който каза, че книгите не са му интересни и предпочита да играе компютърни игри и да гледа филми. Помощ, отглеждам nerds.

In other news, днес си купих "Последния еднорог" от книжарница НИСИМ на "В. Левски" и ще чета. Пуснала съм си Wuthering Heights и Blind Guardian толкова силно, че не съм чула как ми се обаждат за работа. Now, this is heaven:)

Music, Murder, Movie, Memories

Днес както си слушах Клинт Мансел, се сетих за Requiem for a Dream (никога не бих го гледала пак, но саундтракът, ах, саундтракът) и оттам за Джаред Лето. 30 seconds to Mars са на трето място в класацията ми на слушана музика, а през януари вторият им албум, A Beautiful Lie e станал платинен. Як, ама комерс; комерс, ама як:) Отидох да прочета какво прави напоследък Джаред, който отказал да се снима във Flags of Our Fathers заради ангажиментите си с бандата. Гледам и не вярвам на очите си.

"Глава 27", Chapter 27, е независима продукция на режисьора Дж.П. Шафър, която разказва за убийството на Джон Ленън от психопата Марк Дейвид Чапмън, в чиято роля е Лето. Филмът не е пускан в САЩ и се бойкотира от сайтове като този, където фенове на Бийтълс протестират, че по този начин се прави реклама на убиеца, чиято цел, доколкото луд човек може да има цел, е била точно да стане известен. Сюжетът проследява последните дни преди убийството, а първото изречение е: "Вярвам в Холдън Колфийд." Заглавието е алюзия към "Спасителят в ръжта" - книгата, която Чапмън носи в джоба си на местопрестъплението и зачита, след като застрелва Джон. Романът има 26 глави. На мен определено не ми е любимото произведение на Селинджър, нищо чудно да е именно защото за пръв път съм се сблъскала със събитията от 8 декември 1980 г. в "Наричаха ги Бийтълс" от Антоний Арнаудов.

Ровейки в каста да видя кой играе Йоко, не можах да я открия. Как е възможно да направиш филм за смъртта на Джон, без жена му в сценария? Вярно е, че според скандалната биография The Lives of John Lennon, (която дори имам), отношенията между двамата са ужасни през последните години от живота на Джон, но все пак? Другата нелепица в каста е изпълнителят на ролята на Ленън - Марк Линдзи Чапмън, британски актьор, на когото веднъж му е отказвано да играе Джон Ленън в биографичен филм, заради името му, но тук явно е взет. На снимките, които мярнах, не приличаше особено на Джон.

Филмът има нисък рейтинг и в Rotten Tomatoes, но не това е важното в случая, а това, че си спомних за Джон, който беше емблематична личност в живота ми между 12 и 17 г. и оказа силно влияние върху мисленето, въображението, емоциите и цялостната ми нагласа за света. Помня как чух "Girl" за пръв път и както се казва в клишето, вече никога нямаше да бъда същата. Все пак отидох в английската гимназия заради Бийтълс:) Помня, когато излезе на български интервюто му с "Ролинг стоун" плюс поезия и проза, в гениалния превод на Георги Рупчев, това беше революция (е, перестройка...). Помня как подарих огромната си колекция от снимки и плакати (повечето чернобели) на един съученик, защото той щеше да им се радва, а аз бях преминала отвъд колекционерството. Помня как специално отидох да видя "Abbey Road" в Лондон, но не можах да стигна до Ливърпул. Скоро ще стана на толкова, на колкото загина той, вече рядко слушам музиката му, не съм съгласна с много от нещата които е правил и казвал, сигурно просто остарявам:) Но Ленън е един от хората, с които все още искам да се видя в рая. И не, не ми казвайте какво си е представял.

Всъщност нямах намерение да се отнасям в спомени, исках само да кажа, че Марк Чапмън е още в затвора, макар че 20-годишната му присъда трябва да е изтекла. А за да се превъплъти в ролята по-добре, Лето напълнява с 30 кг и прослушва албумите на Бийтълс наобратно. Don't try this at home.

It Runs In My Family

За пръв път видях мъртвец на 13. Баба ми почина пред очите ми, докато чакахме "Бърза помощ", аз невинно си четях "Наричаха ги Бийтълс". Беше болна от известно време, същата нощ започна да хъхри, изгубила говор, но аз лежах на съседното легло и не извиках помощ достатъчно рано. Вината ме преследваше години наред, а в продължение на месеци след погребението сънувах баба си. Жива.

Тя не помнеше точно коя година е родена. Казваше, че 1907, но по едно време на гости й дойде далечен братовчед и каза, че е родена 1909 г. Баща й излъгал властите за възрастта й, когато я омъжвал насила на 15 годишна възраст. Майка й била гъркиня, Харекльо, и баба ми като дете говорила гръцки. Отначало живели в Сливен, а иначе са преселници от Беломорска Тракия, Лозенград, но идея нямам след коя от войните. От първия си мъж (който, между другото, се е казвал Михаил) баба ми имала 3 деца, всички от които починали малки. Казвала е на майка ми, че може да е било, защото той много пиел. На около 30 (или по-рано) се развела с него. Това така разярило прадядо ми, че я лишил от наследство и цялото богатство се паднало на по-малката й сестра. Не знам колко е бил богат, бил търговец. Но като бях на около 11, преди баба да почине, тя се сдобри със сестра си след десетилетия скарване и аз научих, че имам трима братовчеди в Сливен, всички по-големи от мен. След 89 година разбрах, че са им реституирали много имоти, които довели пак до семейни свади. Изобщо не намеквам, че богатството покварява хората:D Бедността прави абсолютно същото. Може би все пак не битието определя съзнанието.

Говорейки за бедността, баба ми се преместила в Бургас и се оженила за дядо ми, който бил много беден вдовец. (Second hand people should marry second hand people. Thus spake the macro sage:) Имал пораснал син със семейство, а жена му била починала при раждане на близнаци. Това ми го каза майка ми като бях бременна и се жалвах, че нямаме близнаци в рода. Дядо си не помня, загинал премазан от влак като съм била на около 2. Но бил към 70-годишен тогава и синът му от първия брак също починал известно време след това. Дъщерята на този брат беше по-голяма от баща ми и все разправяше колко се забавлявала като дете да вика "чичо" на изтърсака на махалата - баба ми го родила на 38. Има още един син, по-голям (моя чичо) и като че ли едно дете (момиче) между тях е починало като бебе. Изобщо, на баба ми са й умирали много деца. Помня поне две избелели снимки с мънички дечица. Забравила съм имената им. Дали ще ги позная, ако се видим в рая?

Баба ме отгледа докъм 6-годишна възраст, когато тръгнах в предучилищна. Научила ме е да чета на 4 години и самата тя обожаваше да чете, макар да беше необразована. А как разказваше приказки! Сигурно вече съм била в пубертета, когато още я молех да ми разказва нови. И тя понякога все още се сещаше за някакви забравени и разказваше. Пееше невероятно и плетеше на една кука страшно красиви неща. Опита се, милата, да ме научи и мен, и аз всъщност се понаучих в един момент въпреки двете си леви ръце, но явно дълбоката ми неприязън към заниманието "плетене" не е останала скрита за баба ми и тя въздишаше жално, че не съм се метнала на нея. От нея съм взела само външния вид и проклетията.

Проклета баба ми със сигурност е била, но аз като малка не го знаех. За мене тя беше ангел, глезеше ме и ми угаждаше във всичко. Аз бях единствената й внучка и сигурно в мене виждаше оживели мъртвите си дъщерички. Първите ми детски спомени са свързани с това как спя в нейната стая - майка ми и баща ми са решили, че съм голяма вече да спя при тях - нафтовата печка бумти и хвърля отражения по тавана, а аз си играя на криеница със стената, възглавницата и одеялото. Помня как паднах и си порязах глезена на стъкло от бирена бутилка и баба ме носи на гръб до поликлиниката, защото кървях като прасе и там ме шиха. Заради баба съм толкова претенциозна в храненето - тя ми е готвила само неща, които обичам, а аз обичам нещата, които тя ми е готвила.:) Правеше всичко вместо мен, а аз и докрая не ходех да пазарувам вместо нея. Подозирам, че омразата ми към всякаква домакинска работа се дължи на кофтито й възпитание, но какво да се прави.

Баба почина през 1985, същата година събориха къщата и построиха блок на нейно място. За къщата и двора - някой друг път.

For Absent Friends

Сигурно съм била около 11-годишна, но и тогава хората се влюбваха. Или поне момичетата. Почти всички момичета от моя клас си падаха по един съученик - висок, красив и умен. Помня, че слушаше Куин, харесваше Силвестър Сталоун и "Синовете на великата мечка", но не беше толкова добър по математика, колкото мен. (То никой не беше, но това е друга тема:Р). И беше половин сирак. Майка му ги гледаше сама с по-големия му брат, което дори в условията на развит социализъм едва ли е било лека работа.

Нищо не съм знаела за фройдизма тогава, но той си беше особен. Бил е малък като е починал баща му и не го помнеше добре. Вниманието на момичетата привидно не го ласкаеше, беше си пич, добре възпитан и с чувство за хумор. Аз, разбира се, като всеки държащ на себе си аутсайдер, който е над тези неща, не бях влюбена в него. Поддържахме квази-приятелски отношения, съчувствах на влюбените в него съученички и стоически понасях намеците им, че и аз съм като останалите, само че не си признавам. (Истината беше, че дълго време тайно харесвах един батко, високо в пионерската йерархия, с ЦЕЛИ две години по-голям от мен. Power is the best aphrodisiac, anyone?:)

Случката, която искам да разкажа, стана един ден, когато той седна до мен и каза, че иска да поговорим. Няколко завистливи чифта очи се насочиха към чина ми. Тогава още нямаше латиносериали, но явно някакъв дълбок архетип е заговорил в мен в онзи момент, защото помня какво си помислих: "Айде бе, от толкова други момичета, точно в мен ли намери да се влюби!". Тази моментна липса на разсъдък трая съвсем кратко, защото той бързо пристъпи към същността и тихо сподели, че майка му се омъжва повторно и аз съм единственият човек, на когото може да го каже.

Имам спомен, че каза хубави неща за бъдещия си пастрок, но беше разстроен от самия факт, че майка му "забравя" баща му. Чудеше се какво ли бъдеще ги чака, как ще се отнася той с тях, сигурно се е чудил и дали вниманието на майка му към децата й ще намалее, макар че не го изказа на глас. Губи ми се дали е плакал. Сега ми се струва, че вероятно е плакал и аз съм била толкова ужасена от гледката, че моментално съм я забравила. Този защитен механизъм със забравянето е проработвал и по-натам в живота ми, макар и не толкова често и качествено, колкото ми се иска:)

Не помня какво му говорих аз. Подозирам, че някакви мъдри и утешителни слова, защото тази ситуация ми се е случвала многократно впоследствие и тогава съм говорила точно такива. Момчетата, а после мъжете, идваха при мен и ми разказваха за нещата, които ги тормозят. Никога никой не се опита да ме сваля, чак до късна тийнейджърска възраст. Аз бях добър приятел, който изслушва, разбира, дава съвети, мълчи. На един купон в подготвителен клас един съученик ми каза, че е влюбен в друга съученичка и ме хвана за ръката, за да ми покаже как иска да държи нейната ръка. Не знаеше, милият, че никой дотогава не ме беше хващал за ръка и аз се притесних. Но, разбира се, не ми пролича. Нали съм пич и добър приятел.

В известен смисъл, така и не се отърсих от този модел. Imprinting, биха казали някои психолози. Била съм най-добър приятел на няколко мъже и доста добър приятел на много. Наскоро си намерих една снимка от 89 година, където седя на една маса в заведение със 7 други парашутисти и те забравят, че компанията не е изцяло мъжка. (Добре де, може би не са забравяли на 100%. Айде да са 98:) И за да не започваме стария спор от поста със стихчето, с някои е имало и мисъл за друго, с други не. Сега ми се струва, че те се сприятеляваха с някаква част от мен, която трудно би харесала на потенциален любим - неуловима смес от мъжко другарство и женска емпатия, - която все още работи. При това на макс, когато съм във форма. Умря циганката...:)

Ако от мен поискат да се опиша с три прилагателни, бих казала: "I'm a great friend, a decent lover, and a lousy wife." Нали трябва да има баланс във вселената:D