Journey Through Pressure

Pushing the will
Being alive
Well I have been
I came far

Идеологията на свободния избор е силно преескпонирана. Колкото повече ти повтарят, че имаш огромен избор, толкова по-голям е шансът да повярваш, че това е вярно. Повтарянето формира мисленето със страшна сила - няма значение доколко го приемаме като факт. Наскоро четох интервю с рекламен спец, който спомена, че 98% от хората твърдят, че не се влияят от реклами, но, продължи той, "ние знаем, че не е така". Знаели са го и Оруел и Хъксли.

Мисля напоследък за свободата да изберем партньор - за една нощ, за половин година, за много години - и реших, че уредените бракове, доминирали културата хилядолетия наред, са много, много добра идея. За съжаление е трудна за прокарване, но нищо не пречи да я кажа, пък някой може и да я повтори!

My father saw my mother once before they got married. He loves to shock Americans by recounting how he lost sight of her at a bazaar the day after their wedding and lamented to himself that he would never find her again, as he’d forgotten what she looked like.

Класиката в жанра са индийците, които до ден днешен си уреждат браковете. В тази изключително готина статия, завършила Харвард индийка разказва как на фона на злополучните й "срещи" (dating направо е национален спорт в САЩ), идеята да се среща с мъже, одобрени от баща й, изглежда съвсем приемлива. Така и така ходиш на blind dates от сайтове за запознанства, защо и родителите да не кажат тежкото си мнение? И те са хора, и те допускат изключения.

My father excludes “non-veg” suitors. There is, however, a loophole for meat-eaters who earn over $200,000.

Тънките нюанси на брака по любов и по сметка присъстват и в наши дни. Танцът на изискванията и компромисите е сложен и често води до настъпване на партньора по мазола. (Вчера се смях с глас на "Като сме казали бял кон, искаме бял кон, каква е тази зелена тротинетка, моля!" Анджък.) Изборът води до приемане на друг избор, пътеката на живота ни криволичи, понякога 15 години след възрастта на женитба на бабите и дядовците ни, още сме сами и "търсим". А колко по-просто щеше да бъде, ако родителите ни бяха насочили дискретно към детето на някое приятелско семейство. Естествено, без насилие и Монтеки и Капулети, това е тоооолкова в стил 15 век;)

Като казах детето, в предучилищна Рада си хареса едно момченце, то нея - също. После ходиха на лагер, поживяха заедно, видя се, че не става работата и всеки по пътя си. Останаха приятели, де;) Но мисълта ми е, че майката и бащата на това момченце бяха най-симпатичните майка и баща, с които се запознах! С майката станахме приятелки и се виждаме и без децата. Ако живеехме в една примитивна общност и трябваше да избирам партньор на дъщеря си, аз щях да избера точно този, който тя си хареса. Аналогичен случай в детската градина на сина. Неговата стриктна моногамия вече трета година подред леко ме плаши, но това е друга тема. С майката на Мина ми е най-приятно да си говоря в група от 30+ деца. А на рождения ден на Миш се запознах с бащата, и ах, той е одрал кожата на Каарле от Viikate, млъкни сърце:D

Майтапа настрана, уредените бракове имат три презумпции:

1. Всяка жаба да си знае гьола.
2. Младото си е младо.
3. Всичко е до време.

1. Успешните бракове доказано са между хора от една среда, а в едно патриархално общество средата на децата повтаря тази на родителите. Както казваше един приятел first choose a lifestyle, then a partner. Абсолютно е прав и това се отнася както до музикалните вкусове, така и в отношението към собствеността и прекарването на почивките. А приблизително равното имуществено ниво е плюс, както би казал всеки с повече от шест месеца партньорски стаж.

2. Обикновено сключени на млада възраст, уредените бракове се консумират благодарение не на количеството изрецитирани сонети и хайкута, а на нивото на хормони в кръвта на младоженците. Нужно ли е да доразвивам мисълта си? Колкото е по-успешен в сексуално отношение съюзът, толкова повече са шансовете да е успешен и в други отношения. И не откривам топлата вода с твърдението, че дългосрочно задоволяваната сексуално жена може да се "влюби" в съответния мъж. Дори той да й е законен съпруг:)

3. Уреденият брак заварва емоциите на бъдещите съпрузи на еквивалента на, приблизително, четвъртата година от една нормална западна любовна връзка. Стихиите са стихнали, така да се каже. Но ако се замислим, бракът по любов често заварва бъдещите съпрузи на абсолютно същия етап от развитието на отношенията им. QED.


Разбира се, нещата могат да не потръгнат и в уредения брак. Но е много по-удобно да има някой друг крив за това:)

Kingdom Dark

Цитат от "Клавдий" на Робърт Грейвз:

"Чух веднъж как две прислужнички на майка ми обсъждаха съвременния брак от гледна точка на жената от знатен род. Какво печели тя от брака? - питаха се те.

Моралът вече е толкова разпасан, че никой не гледа на брака сериозно. Наистина неколцина старомодни мъже все още държат на него дотолкова, че да не приемат децата от приятелите или от домашните слуги за свои, а и някои старомодни жени уважават чувствата на съпрузите си дотолкова, че внимават да не забременеят от другиго, освен от тях. Но по правило всяка по-хубавка жена би могла да си легне с всеки мъж, когото си хареса.

А когато се омъжи и съпругът й омръзне, както става обикновено, и пожелае друг някой, с когото да се забавлява, тогава пък ще трябва да се съобразява с гордостта и ревността на собствения си съпруг. ОСвен това и материално не е по-добре след женитбата си. Зестрата й преминава в ръцете на съпруга или на свекъра като глава на семейството, ако случайно е още жив; а всеки знае, че съпругът или свекърът са хора, с които много по-трудно се оправяш, отколкото с един баща или пък голям брат, чиито слабости отдавна си изучила. Да си омъжена не значи нищо друго, освен вбесяващи домакински отговорности.

А колкото до децата, тях кой ги иска? Те объркват и здравето, и забавленията на жената за цели месеци, преди да се родят, и макар че още щом ги роди, ги дава на дойка, трябва й време да се съвземе от ужасните мъки по раждането, а на всичкото отгоре най-често след второто дете от фигурата й не остава нищо. (...) И още: може ли да опазиш съпруга на жената, ако тя го обича, от чуждите жени по време на бременността й? Да не говорим за това, че той не обръща почти никакво внимание на детето си, когато се роди. И най-накрая, сякаш всичко туй не стига, днешните дойки са толкова небрежни, че децата често умират. Слава на боговете, тези гръцки лекари поне са достатъчно сръчни, та ако нещата не са чак толкова напреднали, освобождават жената от нежеланото дете за два-три дни и всичко се урежда както трябва. Е, разбира се, някои жени, дори много модерни жени, изпитват старомодния копнеж за деца, но те винаги могат да купят дете за осиновяване в семейството на съпруга си от някой човек с приличен произход, притиснат от своите кредитори."

Три факта за контекст:
- минималната разрешена възраст за брак на жените в Рим е 12 години;
- бракът е моногамен и развод се получава лесно;
- новородени бебета на "опозорена" майка се изхвърлят "на хълма".

Точно съм стигнала до смъртта на Тиберий.

Graceful Retreat

Поредният пост с дълги цитати. Преди време пратих тази статия на моя приятелка с феминистки убеждения. И двете решихме, че тезата на авторката Лори Готлиб е много добре защитена.

Заглавието на статията е нещо като "Защо да улегнеш - ожени се за г-н "Не съвсем идеален". Самият израз ¤settling¤ предполага установяване, спокоен живот, избор на разума пред чувствата. Посланието е: мили дами, особено ако сте над 35 и неомъжени, не чакайте голямата любов и г-н Идеален, защото такъв няма. Авторката знае какво говори, защото има дете от неизвестен донор, което отглежда сама. В един момент този житейски избор й се е сторил добра идея.

At the time, I truly believed, “I can have it all—a baby now, my soul mate later!”

Well … ha! Hahahaha. And ha.

(...) Even women who settle but end up divorced might be in a better position than those of us who became mothers on our own, because many ex-wives get both child-support payments and a free night off when the kids go to Dad’s house for a sleepover. Never-married moms don’t get the night off. At the end of the evening, we rush home to pay the babysitter, make any houseguest tiptoe around and speak in a hushed voice, then wake up at 6 a.m. at the first cries of “Mommy!” Try bringing a guy home to that.

За биологичния часовник, за робуването и/или борбата със стереотипите, за самоуверените жени, намерили път и реализация извън брака и децата.

By the time 35th-birthday-brunch celebrations roll around for still-single women, serious, irreversible life issues masquerading as “jokes” creep into public conversation: Well, I don’t feel old, but my eggs sure do! or Maybe this year I’ll marry Todd. I’m not getting any younger! The birthday girl smiles a bit too widely as she delivers these lines, and everyone laughs a little too hard for a little too long, not because we find these sentiments funny, but because we’re awkwardly acknowledging how unfunny they are. At their core, they pose one of the most complicated, painful, and pervasive dilemmas many single women are forced to grapple with nowadays: Is it better to be alone, or to settle?

Всъщност отначало преведох "settling " като "компромис", после го смених, защото нямаше да мога да предам разграничението между двете. Доколко го има, наистина?

All marriages, of course, involve compromise, but where’s the cutoff? Where’s the line between compromising and settling, and at what age does that line seem to fade away? Choosing to spend your life with a guy who doesn’t delight in the small things in life might be considered settling at 30, but not at 35. By 40, if you get a cold shiver down your spine at the thought of embracing a certain guy, but you enjoy his company more than anyone else’s, is that settling or making an adult compromise?

Мъжете, както често се случва, не просто разглеждат проблема от различна гледна точка, ами имат различна дефиниция за "проблем".

My friend Alan, for instance, justified his choice of a “bland” wife who’s a good mom but with whom he shares little connection this way: “I think one-stop shopping is overrated. I get passion at my office with my work, or with my friends that I sometimes call or chat with—it’s not the same, and, boy, it would be exciting to have it with my spouse. But I spend more time with people at my office than I do with my spouse.”

Then there’s my friend Chris, a single 35-year-old marketing consultant who for three years dated someone he calls “the perfect woman”—a kind and beautiful surgeon. She broke off the relationship several times because, she told him with regret, she didn’t think she wanted to spend her life with him. Each time, Chris would persuade her to reconsider, until finally she called it off for good, saying that she just couldn’t marry somebody she wasn’t in love with. Chris was devastated, but now that his ex-girlfriend has reached 35, he’s suddenly hopeful about their future.

“By the time she turns 37,” Chris said confidently, “she’ll come back. And I’ll bet she’ll marry me then. I know she wants to have kids.” I asked Chris why he would want to be with a woman who wasn’t in love with him. Wouldn’t he be settling, too, by marrying someone who would be using him to have a family? Chris didn’t see it that way at all. “She’ll be settling,” Chris said cheerfully. “But not me. I get to marry the woman of my dreams. That’s not settling. That’s the fantasy.”

Претенциите на жените нарастват с възрастта, вместо да намаляват, твърди авторката. Лошо, Седларов.

a woman in her mid- to late 30s is more discriminating than one in her 20s. She has friends who have known her since childhood, friends who will know her more intimately and understand her more viscerally than any man she meets in midlife. Her tastes and sense of self are more solidly formed. She says things like “He wants me to move downtown, but I love my home at the beach,” and, “But he’s just not curious,” and “Can I really spend my life with someone who’s allergic to dogs?”

Вчерашните 30 са днешните 40 години, поне за американките. Тогава сякаш изведнъж разбират, че не са Мадона и овластяването на жените от феминизма не прогонва самотата.

Consider the men whom older women I know have married in varying degrees of desperation over the past few years: a recovering alcoholic who doesn’t always go to his meetings; a trying-to-make-it-in-his-40s actor; a widower who has three nightmarish kids and who’s still actively grieving for his dead wife; and a socially awkward engineer (so socially awkward that he declined to attend his wife’s book party). It’s not that these women are crazy; it’s that the dating pool has dwindled dramatically and that, due to gender politics, the few available men tend to require far more of a concession than those who were single when we were younger. And while I have a much higher tolerance for settling than I did back then, now I have my son to consider. It’s one thing to settle for a subpar mate; it’s quite another to settle for a subpar father figure for my child.

Като цяло авторката е прекалено много жена и твърде малко човек за моя вкус, но има попадения. Разбира се, бива оплюта със страшна сила и дива ярост. Например тук.

Day Six: Childhood

Не коментирам в чудесния феминистки блог на Петя, но това не значи, че не го чета. (За протокола, аз съм против феминизма под формата на космати крака, прехвърляне на грижата за децата на "обществото" и определено съм против присъствието на бащата на раждането. Имам опит и с трите, така че знам какво говоря. А, и нямам нищо против сутиените, нося такъв от 12-годишна.)

Феминизмът еволюира много от радикализма на 60-те, мъжете също. Покрай една статия на бивша феминистка, която ще постна друг път, попаднах на статията "Момчето-мъж". Тя проследява ролята на мъжа "преди" и "сега" и заключава, че мъжете са незрели, защото могат да си го позволят - защото заемат скъпоценна потребителска ниша, идентифицирана от мъжките списания, продаващи луксозни играчки за мъже и (включително?) жени по луксозно бельо.

Повечето от вас много ги мързи да прочетат цялата статия - child men не обичат много да четат - затова ще извадя няколко тенденциозни цитата:

Not so long ago, the average mid-twentysomething had achieved most of adulthood's milestones – high school degree, financial independence, marriage and children. These days, he lingers – happily – in a new hybrid state of semi-hormonal adolescence and responsible self-reliance. Decades in unfolding, this limbo may not seem like news to many, but in fact it is to the early 21st century what adolescence was to the early 20th: a momentous sociological development of profound economic and cultural import.

Моето виждане винаги е било, че не годините правят човека зрял, а "важните събития" - milestones.

Maxim asked the SYМ (single young man) what he wanted and learned that he didn't want to grow up. And now the Maxim child-man voice has gone mainstream. You're that 26-year-old who wants sophomoric fun and macho action? Now the culture has a groaning table of entertainment with your name on it.
That sound you hear is women not laughing.

Биологичният часовник на мъжете тракал по-бавно. Еми да, ама махмурлукът ти на 30 не е като този на 18. Качеството на другите видове забавление няма да коментирам.

We can argue endlessly about whether "masculinity" is natural or constructed – whether men are innately promiscuous, restless and slobby or socialized to be that way – but there's no denying the lesson of today's media marketplace: Give young men a choice between serious drama on the one hand, and Victoria's Secret models, battling cyborgs, exploding toilets and the NFL on the other, and it's the models, cyborgs, toilets and football by a mile.

Да, мъжете-момчета може да имат сравнително постоянни жени в живота си, вместо да бройкат нонстоп, но...

For the problem with child-men is that they're not very promising husbands and fathers. They suffer from a proverbial "fear of commitment," another way of saying that they can't stand to think of themselves as permanently attached to one woman. Sure, they have girlfriends; many are even willing to move in with them. But cohabiting can be just another Peter Pan delaying tactic. Women tend to see cohabiting as a potential path to marriage; men view it as another place to hang out or, as Barbara Dafoe Whitehead observes in Why There Are No Good Men Left, a way to "get the benefits of a wife without shouldering the reciprocal obligations of a husband."

Нямам личен опит по темата, само съм чувала:)

Now, you could argue that the motley crew of Maxim, Comedy Central and Halo 3 aren't much to worry about, that extended adolescence is what the word implies: a temporary stage. Most guys have lots of other things going on and will eventually settle down. Men know the difference between entertainment and real life. At any rate, like gravity, growing up happens; nature has rules.

Правилата, както знаем, се променят, понякога рязко. Ето какво прочетох като коментар на статията, забравих къде:

I think, I HOPE, that soon we will see a generation of women who also don't want marriage and children, and they can get along just fine with these men.

Може би вече се появи това поколение, а някои ги наричат феминистки. И тук не става дума "никога да не искат семейство", защото мъжете от статията също просто отлагат този момент за неопределеното бъдеще "като пораснат". Става дума жените да се чувстват завършени, пълноценни човешки същества, без да влизат в стереотипа "боса и бременна до печката".

Според мен обществото и хората - мъже и жени - трябва да се помъчат да живеят и мислят така, че дори "боса и бременна до печката" жената пак да се чувства човек. Пораснал човек.

Planetary Confinement

Нуша е постнала превод на статия за любовта и брака. И аз като нея ще си измия ръцете, че нямам мнение по темата:) Използвам случая да я линкна вдясно.

Заглавието на поста както обикновено е взето почти напосоки от плейлиста ми в Winamp. :D

Univira

You say
One love
One life
When it's one need
In the night

Научих думата от Quo Vadis, най-добрият художествен разказ за Римската империя. (Изчела съм почти всички исторически романи за Рим на български, така че ми повярвайте.) Унивира означава "жена на един мъж". В идеалния случай тя е примерна майка и съпруга, а ако остане вдовица, не се жени втори път. Римските стандарти за целомъдрие всъщност са доста високи, макар че който е чел (или гледал) Сатирикон, ще си помисли друго. Едва сега научих, че съществува богиня Pudicitiа, която си има ритуали и жрици - точно тези рядко срещани особи, унивирите.

Това всъщност не е пост за римския пантеон, а за моногамията, която е все по-uncool днес и тенденцията е към влошаване на имиджа й. Говорих си наскоро с човек, който не иска жена му да е моногамна, защото това означавало а. да е задръстена б. да е взискателна и ревнива към неговите забежки. Не искам да подценявам искреността на това мнение, вземам го като отправна точка да говоря за _идеята_ за моногамия, с ясното съзнание, че идеални хора няма, не и във всяко отношение. Това е като с точността - на всеки може да му се случи да закъснее с 5 или 10 минути, но идеалният вариант е да дойдеш точно навреме. Ако нещо стане и не можеш да дойдеш, елементарното възпитание изисква да се обадиш и да предупредиш. А хора, които редовно връзват тенекия и тръбят на всеослушание, че концепцията за точност е отживелица, не са читави. Аз поне с такива на срещи не ходя;)

Моят приятел твърдеше, че не познава унивири и не желае да познава, защото сигурно са тъпи. Друг приятел навремето каза, че всички жени, които е свалял, са били във връзка към онзи момент, защото ако една жена е сама, това е сигурен признак, че е ултра зле. (Благодаря, Хут, обичам да ти обърквам системите.) На това възразих със старото клише против занимаването с обвързани жени - ако е свястна, няма да ти върже, ако не е свястна - тогава за кво ти е. Изтъкнаха ми вероятността тя да е свястна, но в момента да е в неподходяща връзка, тоест вината за нейната евентуална изневяра да е изцяло в партньора й. Gl&HF, само това мога да кажа.

Доколкото изобщо можем да познаваме живота на другите, аз пък познавам много унивири. Рано са срещнали бъдещите си партньори, създали са семейство, още не се са развели, нямат извънбрачни връзки. Засега. Не ни остава нищо друго, освен да опрем до вездесъщата статистика, която впрочем аз смятам за изключително ненадеждна във всичко, касаещо въпроси към хора за миналото им. Статистически данни приемам само за въпроси от типа на "колко гигабайта ви е харда" и "имате ли климатик". Разбира се, и без статистика е ясно, че в наши дни полигамните жени са повече от моногамните, но това по никакъв начин не инвалидира идеала "една жена - един мъж". Вярно е, че изискванията и към двамата ще са по-високи в една моногамна връзка, но тъй като става дума за моногамна жена, помислете си колко як трябва да е един мъж, за да иска тя да е само с него:D

Един път си говорихме с Кю, как всички връзки все някога свършват, някои със смърт, други с развод или раздяла. В разни древни култури дори това не е вярно - убиват съпругата (и наложниците), когато мъжът умре пръв. Не казвам, че златната сватба е задължителна, за да е напълно успял човек. Знам, че повечето жени (пък и мъже) предпочитат да са с някого, отколкото сами и прекъсват връзка само ако на хоризонта има друг обект. Наясно съм с огромния процент хора, които са недоволни от партньора си, но поради ред причини не могат да се разделят с него и търсят щастие в паралелни връзки. Life is a bitch. Такъв е бил и в Древeн Рим, затова жрици на богинята на целомъдрието са се намирали трудно. Но никой не е посмявал да ги нарече "задръстени патки".

Time Will Tell?

"Никой от нас не знае какво го чака утре, но въпреки това говорим за събития, които ще станат след години. Проблемът е, че човек обича друг заради различни неща от тези, заради които се влюбва."

"Иронията в ситуацията е като тест за цветоусещане - ако не си наред с колбичките, няма да видиш цифрата. Разбира се, ние можем да гледаме на себе си като на размазани цветни петна, което е много по-естетично, отколкото някакво си 42. То върши работа, но не и на художника-модернист."

"Ако ти се интересуваш от пакетчето "Мен", тогава трябва да си разбрал, че то не обича да е предсказуемо. Не обича то да е ежедневието, сивотата, нещо за пред хората, докато мечтите, идеалите, непостижимото са някъде другаде. Аз ли трябва да играя ролята на покривен пласт на подсъзнанието ти?"


"Ти, естествено, можеш да ме обвиниш в какво ли не - дребнавост, капризност, ревнивост, лекомислие и т.н. Но аз отказвам да си тровя живота с такива неща. Ако ти преча да вървиш по пътя си към победна максимална реализация, срок - началото на 21 век, отговорник - Господ и ти - тази роля не ми подхожда."

"На мен мястото ми е до човек, който има нужда от помощ, подкрепа и усмивка, когато нещата не са съвсем наред; до човек, чието предназначение е да живее и чиято основна цел е да издържи; който иска насърчение, утеха и черен хумор в скръбта ("Болката е неизбежна, но скръбта е по избор"); човек, който не крие маса задни мисли, мечти и надежди зад челото си."

"Ако смяташ, че не си заслужава, защото за мен може да има някой по-добър, а за теб със сигурност има по-добра - аз трябва да направя съответните корекции в моето jigsaw. Ако това парченце не е за там, където се мъча да го поставя, колкото и да си приличат цветовете и колкото и да го натискам - нищо няма да се получи. Sad but true."

Из ръкопис от миналото десетилетие, открит сред отломки от обир

To Fake Or Not To Fake

Apparently, the feminist writer Fay Weldon waves the white flag in her latest (not yet published) book 'What Makes Women Happy'.

“If you are happy and generous-minded, you will fake it and then leap out of bed and pour him champagne, telling him, ‘You are so clever’ or however you express enthusiasm.”

“Faking is kind to male partners . . . Otherwise they too may become anxious and so less able to perform. Do yourself and him a favour, sister: fake it.” She adds: “Eighty per cent of women only sometimes — or never — experience orgasm. Facts are facts and there we are. Deal with it.”

Her statistics might or might not be faulty, but it sure is staggering. The writer is not a very reliable source of information though, as this critical article in Sunday Times suggests. Moreover, she is 74 now and has had two divorces. Damn statistics, here's a quote from the article that rings true:

"...we go through the motions anyway and men feel delighted that we are a paragon of good housewifery, a “natural mother”, a multitasking genius, a marvel.

It feels very nice. But it doesn’t necessarily come as naturally as men seem to think it does: there is pretence involved.

We have to sit at work pretending we’re not missing the children, or we have to sit with the children pretending we’re not missing work. We have to pretend that we are naturally exfoliated, buffed, highlighted, tweezed, plucked and veneered. We have to pretend that everything is pretty much effortless and that we are Superwoman."

/signed

Team Building With Ramen

I had an extraodinary dream about aliens.

Their space base on Earth looked like a hotel in the mountain where we got by bus(!). I even had my son with me. All the earthlings knew in advance they were participating in a volunteer experiment, and were provided with the test documentation, so we were aware we were being assessed. The overall objective was to test the level of compatibility of humanity with the alien race, and quite possibly, vice versa.

The hotel was something between 2 and 3 stars (stars are supposed to be huge balls of hot gas, not a measure of luxury:D). The aliens looked like humanoids at first glance, although some had wierd hairstyles (ok, some humans did too), and mingled with us in the lounge areas. We had our rooms but we were instructed not to spend much time there. There was a lake outside the hotel where we could swim and where my son almost drowned while playing with alien kids. There was a lawn of my favorite kind - not completely flat but slightly slopy. Food was served all the time, and sweets were a key ingredient in the menu. I vaguely remember that when you met an alien for the first time, you had to exchange sweets, so I had brought quite a lot. Some sweets remained at the end of the dream...

Which brings me to the confession that I was a grand failure in the experiment. I was so inadequate in communicating with aliens that it reminded me of a painful experience when I was about 11 and went to a folk dancers training camp where I couldn't talk to anyone (a piece of shameful account of my life, yep). Earthlings were almost as much an obstacle for me as aliens and I remember a few blunders of mistaken identity, which is a sign of absolute idiocy, because, you see, aliens gave you the creeps. Literally. When you looked an alien in the eye, there was a palpable tingling sensation in your backbone. They weren't horrific, they were just different. They laughed at different things, they talked about irrelevant (for me) stuff, and they exuded cruelty. I don't know why I thought them cruel, maybe this is my post-dream imagination playing tricks on me.

The dream ended abruptly while I was packing my bag to go. I knew I missed the bus which most other humans had already boarded. The team building was a flop, at least as far as I am concerned. I was so absorbed with myself and my reflections that I didn't even look at people, I refused to adjust my behavior to match theirs (or at least match the test criteria), and I expected them to adjust to me. After all, for them I am the alien, right?

This is my fear of strangers speaking, for those tempted to quote Freud;)

Колко струвам?

(или мъже на килограм)

Горният въпрос бе зададен от сина ми, стъпил върху кантар. После се обърна към мене и каза: "Стъпи и ти, да видим колко струваш."

Колко струва един мъж? Много ясно, че колкото тежи. А колко тежи на мястото си един мъж, се определя от много фактори, само няколко от които ще бъдат разгледани тук.

Нали знаете как пазарува типичната жена? Тя обикаля безброй магазини, мери, опипва, сравнява цени, обсъжда с приятелки, спори с продавачки. Нищо не й се вижда достатъчно качествено, чуди се какво й подхожда, спекулира с какво да сготви зеленчуците. Чуждото мнение се изслушва, само за да бъде оборено и в крайна сметка решението се взема импулсивно, купува се повече, отколкото е необходимо и, разбира се... само най-доброто.

В първобитно-общинния строй ситуацията е доста еднозначна - избира се най-добрия ловец и войн. Най-добрият ловец се познава по размера на... убитото животно, а най-добрият войн - по броя на победените врагове. С други думи, дали играчът ще е versus Environment или versus Players, не е толкова важно, стига да е герой. Ролята на героизма на мъжа като афродизиак за жената е факт. И тук не става дума само за осигуряване на ресурси за жената и потомството под формата на храна и безопасност, а и за нивото на тестостерона, който отличава силния и агресивен самец като потенциален източник на качествен генетичен материал... достатъчно често. А и колкото е по-силен и смел, толкова е по-голяма очакваната продължителност на живота му и съответно по-дълъг срокът на подкрепа от негова страна.

Изборът на партньор е любима тема и в приказното творчество като тук героизмът придобива повече измерения. За да спечели ръката на принцесата (и половината царство), храбрият кандидат трябва да се пребори с множество опасности и да надвие многобройна конкуренция. Поставените задачи, освен стандартното убиване на чудовище, което изисква сила и ловкост, са обикновено свързани с намиране на предмет (или самата принцеса), с отиване до далечно място и решаване на някаква загадка. По време на това пътуване мъжът преминава през ритуал на инициация, научава нови неща за себе си и света и преодолява непредвидени препятствия. Вторият тип куестове демонстрира, че освен съвършени мускули, младежът има и нещо в главата. Иначе казано, идеалният мъж трябва да знае къде се намира в живота и какво прави с него, тоест да притежава достатъчно ценен житейски опит, за да бъде достоен съпруг на принцесата и владетел на половин царство. Тази година половин, догодина цяло.

Потенциалът за развитие у мъжа е основен фактор за оценяване. Жената не гледа само моментното състояние, а и в перспектива. Тук не мога да не спомена една от любимите ми американски поучителни истории.

Президентът на някаква преуспяла компания (the ultimate successful male, you know) и жена му спират да заредят на бензиностанция. Жената се заприказва с бензинаджията и след като си тръгват, мъжът я пита откъде го познава.
"Това е гаджето ми от гимназията", обяснява тя.
И тука великият бизнесмен казва една реплика, която не бива да казва, ама пусто мъжко его.
"Виждаш ли, ако се беше оженила за него, сега щеше да си съпруга на прост бензинаджия".
След което жена му го оглежда с онзи поглед на женско превъзходство, който съм сигурна, че е познат на читателите и от двата пола, и казва:
"Ако се бях оженила за него, сега ТОЙ щеше да е президент на компания, а ти - прост бензинаджия."

Не бих се съгласила непременно с поуката, че зад всеки велик мъж стои по една велика жена. Според мен повечето велики мъже или са твърде заети с великите си дела, за да се вслушват в мъдрите съвети на жените си, или пък са полигамни и съветите са взаимноизключващи се. Тук привеждам анекдота във връзка с това, което жените избират, а то е - потенциално величие. Може би младежът язди магаренцето си с осанка, подхождаща на ездач на породист жребец. Може нещо в начина, по който съселяните му го слушат да говори за реколтата, да напомня преклонението на свитата на могъщ повелител. Може едно взето решение в междучасието да покаже, че от невзрачния зубрач ще излезе велик политически лидер. Жените усещат тези неща. И ги искат, защото наистина "power is the best aphrodisiac" (приписвано на Хенри Кисинджър).

В заключение, какви качества на съвременния рицар на бял кон могат да го закарат директно в wish list-a на съвременната жена? Тоест, освен атлетичната фигура, дебелата пачка кредитни карти и лъскавата кола;) Ами трябва да е победител. Победителят прибира всичко, както се казваше в една песен на АББА. Победителят знае какво иска, излъчва увереност и може да върши чудеса от храброст. Или поне има потенциал за това.

Гореказаното не се отнася лично до мен. За бащата на третото ми дете е достатъчно да е мил, забавен и секси. Останалите необходими компоненти за перфектното генетично комбо ги имам аз:)

Romance Cut

I'm driving through downtown Sofia, and the friend next to me has a GPS. Whoa, 21st century live!

"What about the Depeche Mode concert?", I ask him.

"Well... Depeche Mode will miss me. I'll call K. and explain why I'm not going", he says, his voice quivers with uncertainty.

"Don't", I almost snap at him. "Don't explain. He won't understand. You see, even I barely understand you, unless I try real hard, and my level of empathy is well above the average."

Silence. Implying consent.

We're going to the airline office to get him a ticket for tomorrow morning flight to the US. He came to Bulgaria two weeks ago, and was planning to stay until the end of July. The previous night when he told me was going to quit his vacation and go back to the US, my first thought was that something horrible must have happened. Thank God, it was nothing of the kind. It turned out that... his girlfriend missed him. Talk about flexibility of plans.

I'll try to understand. Isn't it written: Therefore shall a man leave his father and his mother, and shall cleave unto his wife: and they shall be one flesh (Genesis 2:24) I know some of you dislike Bible quotes:D I'm just struck by the verb 'cleave' and its two meanings, provoking a wonderfully postmodernist interpretation.

Meaning One.
1. To adhere, cling, or stick fast. (this is obviously the intended meaning in Genesis)
2. To be faithful: cleave to one's principles.
Meaning Two.
1. To split with or as if with a sharp instrument.
2. To make or accomplish by or as if by cutting: cleave a path through the ice.
3. To pierce or penetrate: The wings cleaved the foggy air.
4. Chemistry. To split (a complex molecule) into simpler molecules.

So you leave and cleave, you state allegiance to one person, supposedly staying with him/her for the rest of your life, but you have to be ready first - mature, capable of making decisions, independent. However, in ancient times this 'cleaving' was seldom, if ever, to a person of choice. Usually the mother and father selected the future partner of their offspring. Nowadays we do this of our own free will, and then proceed to cut the other person with the sharp instrument of the said free will.

How much of a relationship is war, really? Do we need to win, even against the person we love? What kind of love can command the other: just leave everything behind and fly to me, now? Forget everyone - parents, sister, brother-in-law, newborn niece, friends - and come to me. Now. I can't stand the loneliness, he world is empty without you, I am a simple molecule and need to be made complex. Yes, I know I agreed to let you go for two months, but now I've changed my mind.

Empathy? I know how it feels. Been there, done that. I've won a myriad of battles of will, manipulated the other person into doing things my way. After the brief thrill of victory, I knew I had modified the fabric of reality, and the other person loved me a bit less. I've changed since then - I stopped fighting for my desires as fiercely as I did before. I like to think I've become more... bendable. Maybe that's why I was so impressed by the story of my friend, and felt a mixture of admiration and resentment. She is someone I could admire, a strong woman who does not show her strength off, but is capable of doing great things out of great love. I pray her love will be enough to fill in the holes left by his losses. I pray they both will evade bitterness and block accusations. I just hope she makes the whole thing worthwhile.

Don't we almost always, when a good friend of ours becomes a (better) half of a couple, think to ourselves: 'Let's hope he/she is worthy of her/him'? (Er... pronouns here are NOT politically correct:P). Do we feel guilty of thought-interfering? There is 'a secret life of a couple' we do not have access to, and we shouldn't. Even if this is our closest friend and ally, there are bounderies we'd better not cross. I know, I'm doing it right now:) I'm delving into the vast and hidden area of other people's motivation, where I always fear to tread. But I promised I'd try hard.

It's not that you give up your freedom in exchange for love. There is time for everything under the sun, and a wise person brings to the fore this particular side of his individuality which is best suited to the moment and to the social situation. Sometimes other sides of the individuality have to be suppressed, and that's understandable. At this particular time of their lives (they are both 28) they decided nothing matters more than being with each other. Ok, I wrote an unusually long - for me - entry, to reach the conclusion "how romantic".

For some people, that was the first reaction:)