Venice Off the Map

Върнах се, самолетът летеше и се приземяваше добре, макар и да бе с размерите на автобус. Мога да похваля МyAir, които успешно ме завърнаха в групата на летящите хора след 11-годишна пауза.

Венеция има невероятна атмосфера. Доволна съм от всичко, ще разкажа подробно после.

Беше прекрасно!

Снимки тук.

Liquid Eternity
Liquid Eternity 2
Liquid Eternity 3 (Guest Blogger)
Liquid Eternity 4

Autumn in Bulgaria

Има много хубави снимки, а фоновата музика пак е "Исихия". Вика му се синестезия:)

Stardust We Are

I'm not the only one
Staring at the sun

Отидох да гледам Sunshine с противоречиви очаквания - бях чула мнения, вариращи от "трябва да ми плащат, за да гледам такъв филм" до "9/10". Навремето бях поразена от "Трейнспотинг", "Плажът" е един от малкото филми, на които съм си излизала по средата, а Килиън Мърфи помнех само от "Батман в началото" като персонаж, достоен да краси всеки кошмар.

Филмът е задължителен, точка. Задължително е също така абстрахирането от представите за научна фантастика, защото научното във филма е сведено до минимум, нищо, че главните герои са "учени и астронавти". Когато името на кораба във филм с такъв сюжет е "Икар", веднага разбираш, че авторите си правят гаргара с теб. Когато корабът се показва двайсетина пъти и се влачи по екрана като в Space Balls, очевидно през това време трябва да мислиш за други неща, а не за алогичните сюжетни скокове. Когато видиш дребничките човечета, носещи се в космоса и огромното кълбо газ наблизо, ако не се запиташ "какво означава да си човек", просто си поискай парите обратно.

"Само ти можеш да спасиш човечеството" е синдром на психическо заболяване, което не става по-малко тъжно от това, че е показано на филм. Гледали сме много филми с поставени при екстремни обстоятелства хора, които страдат от личностни разстройства. Тук изкривяването е доведено до съвършенство - от мимиките до потрепването на гласа. Всички актьори играят страхотно (Мишел Йо ми е любима, винаги съм казвала, че ако бях мъж, щях да съм тотално безразличен към европейките;), Килиън Мърфи обаче обира овациите с психопатското си излъчване, особено при репликата: "Животът на един човек срещу спасяването на човечеството?" Благородната кауза не оправдава нищо, просто ти дава удобен повод да дадеш простор на мегаломанията си. Границата между мания за величие и саможертва в името на доброто за останалите е много тънка - и това една от причините този филм така да ме разтърси. Границата винаги е много тънка, защото сме живи хора. Докато сме живи, съществува риск от повреда, повече при нас, отколкото при машините. Предмониторното и задволанното устройство са винаги по-опасни от всякакви природни стихии и нефункциониращ хардуер.

Не съм особен почитател на хоръра, а когато хорър-герои употребяват думите "Бог", "рай" и "ангел", това ме изкарва от равновесие. Метафизиката на филма е под всякаква критика (светлият хуманизъм срещу мракобесния религиозен фанатизъм, я пак?) и е сведена до слънцепоклонничество в най-чист вид, което е напълно обяснимо, предвид особено красивите кадри във филма. Лудият от финала вероятно говори за Слънцето като казва "моя Бог", а човешките жертвоприношения на двата кораба предизвикват дълбок атавистичен страх. Сблъсъкът между двамата wannabe месии е психеделична картина, която ми напомни за най-доброто от "Трейнспотинг" и ме надруса с адреналин. Възможно е прагът ми да е нисък, но определено ме побиха тръпки отвсякъде, както е редно да се чувства човек като гледа психологически трилър. Ще взема да гледам "28 дни по-късно" все пак:)

Sunshine е красив и страшен филм. Красивото, както и страшното, може да са крайно субективни категории, зависи на коя философска школа си поклонник. Субективно, отдавна не бях улавяна за гърлото по този начин, някои сцени сякаш бяха направени специално да активират жлезите с вътрешна секреция. Въпреки хай-тек претенциите си, той ни праща в дълбините на колективното несъзнавано, където хората умилостивяват божеството Слънце и са омагьосани от властта му над нас. Абсолютно омагьосващ и хипнотизиращ, за което спомага и музиката. Ето един химн в заключение:)

We sacrifice unto the undying, shining
swift-horsed Sun. When the light of the Sun waxes
warmer, then up stand the angels, by hundreds
and thousands: they gather together its Glory, they make
its Glory pass down, they pour its Glory upon the earth
made by Ahura, for the increase of the world of
holiness, for the increase of the creatures of holiness,
for the increase of the undying, shining, swift-horsed Sun.

Из Зенд-Авеста

Non-Visual Person

Read my VisualDNA™ Get your own VisualDNA™

Winter of Souls

Winter missed us this year.

I stopped being a non-visual person for a while, remembering the site Sense of Bulgaria. Amazing photos, mostly winter. Check them next season on the right.

Background music - Isihia. Next week on the right:)

Oh no, not I...

... I will survive.

I took a long walk today in a forgotten part of the city. I haven't been there for years. The pavement still remembers my steps, the trees still stand tall like they used to, and even the air is filled with the scent of you and me. Nothing that ever happens can take this memory out of me. I may go many places, I may act out a multitude of personalities, but a small piece of me will always be the woman you loved from here to eternity.

И последен цитат от "Малкия принц":

И когато се утешиш (човек винаги се утешава), ще се радваш, че си ме познавал. Винаги ще бъдеш мой приятел. Ще ти се иска да се смееш заедно с мен. И понякога ще отваряш прозореца, ей така, за удоволствие...

Земята накрай света

Прочетох "Мили мой Мио" от Астрид Линдгрен едва сега, заедно с Рада, която сигурно я възприе съвсем различно от мен. Така и трябва. Някои заблуди е добре да не се разсейват още на 7. Нека отложи неверието си колкото се може повече. You want to be fooled, както се казваше в прекрасния филм "Престижът", за който може и да напиша, ако дойде ред.

И аз искам да бъда излъгана. Искам да вярвам, че Босе, момчето без родители, отглеждано без обич в приемно семейство, отпътува с помощта на вълшебна ябълка и дух от бутилка към Земята накрай света и там намира баща си, краля. (Абсолютно всяко споменаване на бащата е заедно с титлата - "баща ми, кралят" - всички ли деца мечтаят за царствени родители, дали идва от колективното несъзнавано?) Намира и златогривест кон, хем същия, хем по-хубав от товарното конче, което познава от улиците на Стокхолм. Намира най-добър приятел, със същите очи като единствения му приятел от игрите, в чийто дом е ходил на гости и тайно му е завиждал, че има родители. Намира дворец, градина, където си прави колиба, кладенец, който шепнешком разказва приказки в нощта, птици, които пеят разкъсващи сърцето песни, намира звезди, които обичат да им свирят с овчарски свирки. Намира, естествено, и страховит враг, от чието име розите повяхват и въздухът хладнее.

Изненадващо за самия него, но не и за всички останали, младият принц поема на съдбовно приключение, за което е предопределен от стотици, стотици години - да премери сили със злия рицар Като в огромния му черен замък насред злокобно езеро. Клишетата се нижат едно след друго - майстор ковач му прави меч, който сече камък; изкачват се по стената на замъка, залавят ги, хвърлят ги в тъмница; поредица от щастливи случайности довежда до щастливата развръзка. Това все пак е приказка, нали? Но след победата над злодея, в тронната му зала се мярва едно тайнствено птиче, дошло неизвестно откъде, което ме трогна до сълзи. Забитият в каменното сърце меч е облекчение за Като, защото повече от всичко той е мразел себе си. Вероятно неслучайно всички отвлечени от Като омагьосани деца са превърнати в птици. Останките от "лошия" обикновено са зловещи и гнусни, но тук те са птица, която отлита с весело чуруликане след дългия плен - чудна метафора за милосърдието. Нека повярвам поне в това:)

Разказът е осеян с суперлативи - най-черната планина, най-дълбоката пещера, най-големите и ярки звезди, които Мио е виждал. Какво ли е виждал малкият сирак? Дори палачинките, приготвени от майката на тамошния му приятел са като палачинките, приготвени от майката на приятеля от истинското му детство, но по-хубави. Мио настоява със страстно убеждение, че е намерил много по-хубав свят от нашия и се ядосва, че не може да го покаже на стокхолмското си другарче. Повтаря многократно, че баща му, кралят, не е негодник, както го е нарекла приемната му майка леля Едла. Изброява всичките си сбъднати мечти с отчаяна вяра, че наистина са се сбъднали. Но след победоносното завръщане на Мио, следва един от най-силните и тъжни финали, които съм чела и ще цитирам повече, отколкото смятах:

"Има вече доста време, откак съм в Земята накрай света. Рядко се спомням за дните, когато живеех още на "Упландска". Сещам се понякога само за Бенка, защото той толкова прилича на Юм-Юм. Дано не му липсвам много на Бенка. Защото никой не знае по-добре от мен колко тежко е да ти липсва някой. Но Бенка имаше все пак татко, майка, пък и сигурно си е намерил някого другиго за най-добър приятел, да, сигурно.

Случва се да се сещам понякога дори за леля Едла и чичо Сикстен и вече някак не им се сърдя. Питам се само какво ли са казали, когато изчезнах. Ако изобщо са забелязали, че съм изчезнал. Толкова малко ги беше грижа за мен - може пък изобщо да не са забелязали, че съм изчезнал. Ами да, леля Едла може би си мисли, че стига да слезе в Тегнерската градина, да я пообиколи и веднага ще ме намери на някоя пейка. Може би си мисли, че седя на някоя пейка под фенерите, хрупам ябълка и си играя с празна бирена бутилка или друг някакъв боклук. Може би си мисли, че седя и зяпам къщите с осветените прозорци, с децата, седнали да вечерят заедно със своите майки и татковци. Да, може би тъй си мисли леля Едла и я хваща яд, къде ли се бавя с любимите й сухари.

Но леля Едла греши! О, тя греши и още как! Босе не седи на пейката в Тегнерската градина, не! Защото той е в Земята накрай света. Той е в Земята накрай света, тъй да знаете! Там, където шумолят сребърни тополи... там, където в нощта искрят и пръскат топлина огньове... там, където има хляб за гладни гърла... там, където живее неговият баща, кралят, когото той страшно обича и който също много го обича.

Да, така е. Бу Вилхем Улсон е в Земята накрай света и му е хубаво, много хубаво при неговия баща, краля."

И докато го преписвах, забравих за "ненадеждния разказвач" и за малко повярвах, че има наистина Земя накрай света.

Art For Art's Sake

"A distinction must be made between eroticism and pornography; the media have blurred the disparity to an unforgivable degree. For those intelligent enough to recognize the difference, erotica will continue to hold a unique fascination. Social evils should not be confused with the pursuit of true beauty.”

David Hamilton

As your average intelligent pursuer of beauty, I was intrigued to follow a link from armydreamer to a photography site. This is a photographer who became famous for his depictions of pre-pubescent naked girls. One of his books is 'The Age of Innocence', containing beautiful portraits of young girls, and here are some great-looking tulips:) He has made some films labelled as softcore.

My rant is not about child pornography as you may think;) but about the distinction between 'social evil' and 'true beauty', Hamilton's assumption being that pornography is a social evil. I have been meaning to write about the influence of pornography but I can't seem to find the time and inspiration. The depiction of a human body is beautiful, but it may be arousing too. What's wrong with arousing? Nothing, it's just not the same as beautiful. It's a different... aesthetic category. I once had this argument about an amateur video some of you probably remember, showing half-naked women on the beach, my opponent claimed the video was art, I claimed it was erotica. The film-maker kept silent:)

Anyway, my thoughts went to the self-perception of women, which is not the same as the male perception of women. As a heterosexual woman I'm not aroused by images of naked girls, so it is hard for me to judge whether Hamilton's art is porn. But then again, as a non-visual person I'm not often affected by any images, so I cannot draw the line. Do I become more beautiful when photographed by a great artist? Definitely. Do I become more beautiful when photographed naked by a great artist? Dunno. Never tried either:)

Here's the artist's profile in a different context. ^_^.twity to af true beauty.” — David Hamilton

Until The Sky Falls Down On Me

Back from Smolian. I'm in love with a mountain. Ain't I a pervert:)

I had a big grin on my face the moment I set foot in Plovdiv. It did not vanish during the 'hard drive' on an old Chavdar bus along the narrow and winding road to one of my favorite cities ever. Last time I went there, four years ago, I was a different person, and my stay there made me so intensely happy, that I lived.

This time the mountain gave me so much joy, again, that I felt more alive than I had for ages. The skyline sparkled with almost uncreated light, the rocks resembled magical castles (in my daughter's words), the lakes had a deep green glow - every breath there pierced me to the core. The whole valley holds me captive, but most of all - one particular spot where we camped last time, and where I took the rest of the gang to share some of the wonder I felt. Whether they felt something akin to my emotion is irrelevant. What mattered was the feeling, while I stood above the lake, on a mossy clearing among the pine trees, of a profound union between me and this place. I fit there. Something there opens a crack in me and the light pours in. At times like this I know I'm created, and I'm thankful. At times like this I unravel mysteries and see visions. I can't share them, though:) Not this side of heaven.

Speaking of er...heaven, there's a construction site close to my paradise lake. By the end of 2008, a hotel complex will rise there, called Dream Lake. Somehow these dreams won't touch my life, I'm afraid. There's sharing and sharing.

I will probably edit this post when I go back to Sofia, and will post pictures from my trip, just to prove that you don't see what I see when you see what I see:) This is a decent answer to the question why there's more than one soul.

The promised picture.

Eternity Follows Me Everywhere

"Всяко добро даяние и всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от Отца на светлините, у Когото няма изменение, нито сянка от промяна."
Послание на ап. Йаков, 1:17

Изкуството е излишно по същия начин, както е излишно и човечеството.
Икю

Frost, Wynche, Firefox, Kant по темата

В дискусията се съсредоточихме върху аспекта на възприемане на изкуството, или, ако заимствам метафората на Wynche, на хранещия се, а не на готвача. По подразбиране става дума за класния готвач, който приготвя "гурме" кухня и за ценителите-консуматори, които се наслаждаваме на крайния продукт. Основна предпоставка беше необходимостта от разпознаване и положителна реакция на тази храна, в които се използват не само вкусовите рецептори, а и добре култивирания опит, съчетан с извънсетивно познание за начините за приготвяне на блюдото, мястото на това блюдо в културната история на кулинарството и правилните съставки (ех, тук се сетих за баницата Сюзерена и билката "галистомахче").

С пълно съзнание за условността на тази метафора приемам, че изкуството е "храна за душата", да ме прощават тези, които не вярват в съществуването й.
Кратка дефиниция на душа:

The animating and vital principle in humans, credited with the faculties of thought, action, and emotion and often conceived as an immaterial entity.

В тази дефиниция ми харесва едно, че е приложима както за душата в християнството, така и за примерно атмана (постоянното непроменимо "аз") в източните религии, и друго, че е над-емоционална и над-рационална, което дава възможност да избягаме от класификацията на възприемането на изкуството като "емоционално" или "рационално". Ще я разгледам като трикомпонентна цялост като всеки от компонентите играе роля във възприемането на произведението на изкуството.

1. Вечност.
2. Познание.
3. Наслада.

В Еклесиаст се казва "Положил е вечността в техните сърца". Човекът не може да приеме кратковременността на живота и съответно търси "вечни" стойности и произведения с дълготрайна ценност. Съзнанието си представя вечността като “много дълго време”, понеже не може да си представи нещо извън равнината на време-пространството. Когато говорим за “добро” изкуство, един от аргументите в негова полза е дълготрайността на въздействието му. Една гениална скулптура, картина, стихотворение или симфония оцелява след теста на времето и това е един от критериите за “обективно” качество на продукта.

Другото, което свързваме с “вечност”, е истинността, или правилното отразяване нещо същестуващо само по себе си без изкривяването на субективизма. Когато се стремим да покажем, че нещо е добро, ние твърдим, че то е добро “само по себе си”, а не защото случайно харесваме тази или онази подправка или съставка. Участниците в една от сбирките може би ще си спомнят как се поклонихме пред субективизма, възкликвайки “щом аз го слушам, значи е яко”;). Но всъщност искаме нещо “надличностно”, нещо наистина вярно. И тук идва малко отклонение за “споделеното харесване”. Когато други хора откриват ценността на нещо любимо, нашето "аз" откликва неудържимо радостно: “Какво? Нима и ти? Аз мислех, че съм единственият!” (К.С.Луис). Другите фенове на примерно Толкин, Аморфис и китайската храна в известен смисъл потвърждават (verify) нашата реакция. Групите по интереси са неизбежен и естествен фактор в търсенето на “the ultimate”. “Елате повече” като че ли отговаря на потребността да излезем извън себе-то в търсенето на обективност.

Познанието на произведенията на изкуството е компонентът, който най-лесно може да се квантифицира. Ние натрупваме знания за обектите и, разбира се, те променят нашето възприятие. Тук слагам рационалния елемент, който “дешифрира смисъла”, или Р2.1 от класификацията на Ffox. Анализът е необходим подход към всеки обект, включително произведение на изкуството, и не бива да се омаловажава. Натрупването на познания за света е неоспорима характеристика на човешкото същество и съществено пособие за формирането и изразяването на оценка. Още повече, с увеличаването на познанието в дадена област човек увеличава компетентността си не само на възприемател, но и на творец. Четейки рецепти за коктейли, примерно, аз ставам не само по-добър пияч на коктейли;) но и евентуално барман. Тук обаче има една уловка. В разговор с един художник за картинките на компютъра му, той каза, че е гледал толкова много картини, че вече не може да “хареса” нищо. Оценява майсторството на изпълнението, анализира картината и дотук. С други думи, стигнал е до степен на насищане на възприятието, когато реакция Р1 вече няма. Няма го “отзвука в душата”, за който говори Фрост. Напълно е възможно това да е само етап от еволюцията на общуването с изкуството, след който да настъпи синтез между спонтанната положителна емоция от срещата с нещо красиво и реакцията на “spotless mind”.

Последният компонент е така наречената наслада. Всъщност според упанишадите, “ананда” (bliss) е чистата радост, която постигаш от сливането на “сат” (eternity) и “чит” (knowledge). Аз бих я нарекла жаждата на душата за благия Бог, мъчително неудовлетворена през огромната част от времето. Както физически страдаме от глад (явно) и от ядене на Макдоналдс (не толкова явно:Р), така душата страда от липсата на добро, истинно и красиво. Стремежът към наслада се удовлетворява от изкуството и от религията, които впрочем се съгласихме, че са свързани, поне за примитивните умове;), рисуващи сакрални изображения по стените на пещерата и рецитиращи саги. За лишеното от религиозност съзнание изкуството остава единственият източник на този тип наслада. То е онзи досег с “отвъдното”, което задоволява неизказаната и трудно дефинируема потребност на всеки човек. Общуването с прекрасното ни прави “човеци” и ни дава един от смислите на това да живеем.

Моето схващане е, че всеки може да твори – едно от значенията на “образа и подобието” на Бога. Ние създаваме, защото сме създадени. Всеки от нас е разказ и има какво да допринесе в сагата на човечеството. Тънката червена нишка, свързваща всичко, което намираме за красиво, ни определя като личности, а ние сме личности, защото Творецът ни е личност, най-общо казано. Умът, емоциите и волята на индивида притежават уникалност, която ни прави суб-творци, по думите на Толкин. Коулридж пише за поета, но откъсът от Кублай Хан може да се приложи за всеки човек:

And all who heard should see them there,
And all should cry, Beware ! Beware !
His flashing eyes, his floating hair !
Weave a circle round him thrice,
And close your eyes with holy dread,
For he on honey-dew hath fed,
And drunk the milk of Paradise.

С тази метафора за ядене и пиене, мисля, че кръгът се затвори:)