Nameless

I went driving last night on a dark canyon road
Had the sky to myself but I wasn't alone
Had the pain of my lifetime for my company...

Осевата линия лети нейде в периферното ми зрение, а от двете страни на пътя препуска животът. Планина, гора, поляни, рекичка, мокри напъпили клони, лаещи кучета и любвеобилни котки. Децата си умират от кеф на нови преживявания и от притока на адреналин ли, от що ли, стават още по-непослушни от обикновено. Ами да, искат да ходят, да опознават, да пипат, да скачат и да тичат. Деца. Искат да пльоскат в басейнчето, да обиколят целия Велинград и да съобщят на всеослушание какво мислят за видяното. Аз оставам с 20% по-малко нерви и 20% повече бръчки. Друг път няма да тръгвам на път в ПМС:)

Точката на лудостта изглежда на една ръка разстояние, предсрочното завръщане е приключение, защото карам сама с децата 130 км, от което принципно се страхувам. През дефилето със скалите карам бавничко и те заспиват следобеден сън, а после минавам по непознат път, за да избегна завоите през Костенец. Не се губя нито веднъж, никой не повръща, изобщо всичко е безпроблемно като изключим кашлицата на Михаил, до момента, когато се прибираме и Рада вдига висока температура, а на другия ден пищи от болки в корема. Педиатър, хирург, самотна майка с две деца обикаля поликлиниката, изследвания, високи левкоцити, направление за Пирогов. Същата майка хваща такси до Пирогов, там ме успокояват, че проблемът не е хирургичен, тоест ще минем без операция, но детето страда, плаче и няма сили да върви. Лекарствата в аптеката струват майка си и баща си (в нашия случай само майка си), аналгин на капки и чай от мечо грозде за Рада, стандартните сиропи плюс капки за очи за в носа на Михаил (втф?), витамини за милионери и за двамата.

Сега децата гледат "Костенурките нинджа" и животът им изобщо не е чак толкова лош, нищо, че valitettavasti (за съжаление) им се е паднала майка, която в едно по-прогресивно общество щеше да бъде стерилизирана веднага след пубертета:D