Apr 25, 2007

The Grapes of Wrath

Това е една силна книга на Джон Стайнбек, която се е изучавала с радост в специалност "Английска филология" преди 1989 г., защото в нея става дума за експлотация на трудещите се, за бедност, за профсъюзи и изобщо пресъздава се некрасива картинка на гнилия капитализъм в САЩ през 30-те години. Стайнбек е носител на Нобелова награда за литература и един от любимите ми писатели като малка.

Без да намеквам, че в България в момента цари див капитализъм от 19 век, искам да възразя срещу нископлатения труд, без значение дали е възнаграждение на щатни служители или хонорар на свободнопрактикуващи като мен. Когато си купуваме продукт или услуга, цената му не е единственият определящ фактор - освен подразбиращото се качество, съществуват неща като удобство, спестяване на време, допълнителни емоционални фактори (мода, реклама, препоръка). Аз по принцип мразя да пазарувам, но предпочитам да го правя в сравнително скъпия квартален РУМ, само защото там се пуска хубава музика. Местоположението е едно от най-важните неща - не обичам да си губя времето. Харесва ми, когато продавачките са усмихнати. Обичайните неща за клиент. А когато не ми стигат парите, не си купувам възможно най-евтиния продукт на пазара, а преструктурирам списъка с покупки така, че да мога да си позволя максимално високо качество на закупеното. Всеки потребител, когато управлява средствата си, прави горе-долу същото като капиталиста, който управлява фирмата си - мисли за приходите и разходите, но не само за тях. Това лирическо отклонение произтича от нежеланието ми да употребя думата "експлоатация" и други икономически термини.

Сигурна съм, че има сложни теории, свързани с формиране на работна заплата, но аз нямам намерение да ги чета, само ще кажа следното. Гледала съм достатъчно отчети за приходи и разходи за да знам, че перото "работна заплата" е нищожна част от общите разходи на която и да е фирма. Когато плащаме на наемния работник, възнаграждението му би трябвало се определя не само от количеството, вида и качеството на положения труд, но и от образователния ценз, стажа, ниво на квалификация и т.н. Простичко казано обаче, възнаграждението се определя от пазара. Трудът на човека струва толкова, колкото някой е готов да ти плати. Колко е "готов" да плати един работодател? Българският работодател плаща на наемния работник колкото е възможно по-малко. В общия случай той е икономически по-неграмотен и от мен и едва ли стига до заветната сума след калкулации от учебник по микроикономика. Намалявайки възнагражденията на служителите и работниците до възможния минимум, капиталистът не увеличава значително печалбата си. Това, което увеличава, е разликата между себе си и тях. Той е шефът, те са подчинените и заплащането е начин да се подчертае тази диференциация.

Марфа пише основно за друго в поста си, но аз се впечатлих от този цитат:

Той напоследък е барман. Шефът му като разбрал, че се ще се маха, закършил китки и завил: “Ауууу, какво ще правя без теб?!” Ами с 300 лева живее ли се бе, келеш? Шефът на Калоян ходи на почивка в Бразилия и купи чисто нов Мерцедес за осемнадесетия рожден ден на малкия си син. Вече всеки в семейството има кола, чисто нова, имат и една резервна, че ако се случи нещо с някоя от колите да има какво да се кара. Не ходят в Гърция, щото там било мноооого тривиално. Съмнявам се, че знаят значението на думата “тривиален”, но явно им звучи добре. В Гърция имало много бедняци, така викат. Че що да не ходят да видят Бразилия? В това време се циганят да изплащат навреме заплатите на персонала на ресторанта си, а като се сетят, обират и бакшишите. Но нищо, за сметка на това допринасят за бурно развиващата се нашенска икономика.


Нямам нищо против капиталистът да е богат. Наясно съм с отговорността, нервите и тичането, които са ежедневие за всеки добър шеф. (Баща ми беше такъв 12 години.) Искам обаче работникът или служителят да не е беден. Бедността е унизителна, особено ако е причинена от балканския манталитет "що да плащам много, като мога да платя малко" и "дал съм му хляб, какво повече иска". А, и впечатляващата реплика "аз да не съм благотворителна организация?" Не, не си благотворителна организация, ти си начело на екип от хора, чийто принос за бизнеса ти е ценен. В идеалния случай работиш с хора, на които сутрин им се ходи на работа (половината от човешкото щастие, другата половина е "вечер да ти се прибира вкъщи"). Имаш служители, които те уважават за твоята инициативност, трудолюбие, честност и справедливост. Наел си тези хора не само, защото са качествени работници, специалисти или каквото още там, но и защото личностните им качества допълват твоите. Грижиш се за повишаването на квалификацията им, за обучението на работното място (никой не се родил научен), за мотивацията им. Оценяваш постиженията им и ги караш да се гордеят, че работят при теб. Това са твоите човешки ресурси и без тях си заникъде.

Всичко това няма да стане като им подхвърляш една заплата или хонорар, които едва им стигат да си платят сметките, и се оправдаваш с пазарната икономика.

11 comments:

Crash Davis said...

"Ставай рано, работи здраво, намери нефт". Джон Пол Гети

Crash Davis said...

Сетих се и друго. Българинът по природа е мързеливо копеле, чака всичко наготово. Прибави и 45 години социализъм, който действа демотивиращо и изкоренява чувството за лична отговорност и то ти средностатистически наемен работник. Когато ходим да търсим работа чакаме да разберем колко ще ни предложат. И избираме най-добрата оферта. А не се сещаме да кажем "Пич, аз искам толкова и това е". В щатите докато си търсех работа ходех на разни интервюта и навсякъде ме питаха каква заплата искам. А тук обратното. Преди време от една местна фирма ми се обадиха и ми предложиха работа като офис сътрудник. Ключовеия момент бе, че наистина им трябваше човек с много добър английски компютърна грамотност. "Ми, не можем да ти предложим повече от минимална заплата, ама ще ти плащаме осигуровки". Аз му казах "Тц, не вървиш. 400 минимум и то щото си ми симпатичен". Оня се опули насреща ми. После ми вика "Ми не мога да си го позволя". Като не можеш хвани си някоя невяста дето само на тапия знае английски и си троши нервите с нея.

Anonymous said...

Разбирам те, и на мен ми се иска всички да са доволни и да живеят щастливо. Но не виждам това да стане в близките петдесетина години. И въпросът е психологически, икономическата му страна наистина е минимална, точно както си го описала.
А, и нямам предвид само България - навсякъде гледат да те прецакат, ако знаят, че ще мине номерът. Просто на много места е значително по-трудно номерът да мине.
Иначе ми се струва, че не си даваш сметка на колко много места качеството НЕ е важно. Да не мислиш, че този напускащ барман прави много по-хубави коктейли от току-що завършилия училище младеж, който ще дойде на негово място и ще се радва на 300 лева и обещанието за бакшиши? А и да е така, със сигурност не е по-добър от новобранеца в сипването на уискито и кОлата по чашите, което си е основната работа на бармана. Тъй че работодателят не губи нищо, дори и да сменя бармани всеки месец (ако не го крадат, разбира се), а губи пари, ако им увеличи заплатата, за да не бягат всеки месец.
Колко често гледам телевизия или чета нещо я във вестник, я в интернет и се чудя как може да има толкова неграмотни преводачи (да минем в по-позната област). И после се усещам и си викам - ами може. За качеството трябва да се плати повече, а във всички тези случаи качеството няма да донесе по-голяма печалба. И решението на възложителя/плащащия е ясно.

Hazel Baggins said...

@ smith
ох, ти живееш в друга българия...

@ smith and anon
http://www.newscientisttech.com/article.ns?id=dn11711

@ anon
Разбира се, че съм наясно, че качеството не е важно в много отношения, ако целта е печалбата. И преди да ми скочите, че при капитализма печалбата е най-важното, аз говоря за друго. Обръщам внимание на човешкия фактор, който надскача по значимост голите цифри на растеж и прочие. Нещата опират до изкарване на насъщния и до някакво удовлетворение от добре свършената работа. Второто не че е задължително, но аз примерно се старая еднакво независимо дали тарифата ми е ниска или висока. И именно затова трябва да ми се плаща високата, а не ниската тарифа:) В един идеален свят, разбира се;)

Crash Davis said...

Хейз, в същата държава живея. Разликата е в мащабите и нивото на меркантилност и инертност. При мен са невъобразимо високи но както и да е. В крайна сметка всичко зависи от това кога ще ти се случи да проумееш, че животът е в твоите ръце. При мен това се случи в ранния пубертет (около деветнайстата ми година). А това, че съм избрал неортодоксален път към успеха е въпрос на светоусещане (виж цитата на Джон Пол Гети горе)

Anonymous said...

Имам един куп възражения, но ми е трудно да си подредя мислите, явно вече ми се спи. С удоволствие бих си поиграл на "адвокат на дявола" и бих влязъл в ролята на стиснат поръчител, пък ти би могла да се опиташ да ме убедиш, че трябва да ти платя по по-високата тарифа, а не по по-ниската, особено като и в двата случая се стараеш еднакво. Само че това е малко досадно под формата на коментари към блога, по-удобно би било в (почти) реално време. Тъй че май отпада...

Hazel Baggins said...

@anon
Адвокатът на дявола в случая съм аз - онеправдания герой на работническата класа;) Изобщо не мисля да убеждавам когото и да е, нито пък изпитвам нужда да бъда убедена в светлия прогрес на капитализма:Р И в светлия прогрес на социализма не успяха да ме убедят, явно не съм фен на прогреса и толкоз!:)
Дето е рекъл поетът: I will not walk with you, progressive apes.
Иначе в реално време съм на линия почти по цял ден.

Впрочем, радвам се, че не използвах аз думата "стиснат", колебах се доста дали да я включа...

frostie said...

Да, напълно си права, че има и други неща, освен печалбата. Говориш за отношение. Отношението обаче наемният работник също си го спечелва, по същия начин, както си го спечелва човек в другите видове отношения с хората. Ти искаш работниците да получават отношение по задължение. Не става. Ще трябва да си го спечелят с нещо повече от високи очаквания. Ще трябва да си го спечелят с отношение насреща. И тук излизаме от принципните пазарни постановки и навлизаме в междуличностните отношения.

Второто нещо - защо винаги изхождаш от презумцията, че капиталистът е този с хляба и ножа, че той дава и може да даде трохи или да даде достойно заплащане? Добрият, квалифициран наемен работник също може да изнудва. Виж какво ти пише по-горе Crash. И аз като тебе в магазина - ще гледам да си преструктурирам нещата и да наема него. Защото уважавам хората, които си знаят цената, а не хората, които очакват да им дам висока заплата, защото така е редно. Нямам нищо против даването, но мястото му не е във фирмата. Това е благотворителност. А екип с хора, на които не им пука за фирмата, но искат висока заплата, не се прави.

Anonymous said...

Съгласна с Plato и да допълня.
В много случаи шефът, когато ще назначава, не знае колко е кадърен в областта си този, когото назначава. Не може да се прецени толкова добре от едно интервю и едно CV.
Затова той може да тръгне с предложение за по-ниска заплата, и оттам нататък според представянето на наетия човек да увеличава до колкото смята, че е редно (=че този кадър е ценен за него).

Т.е. заплащането не е просто за позиция (по job description), а за конкретен човек на тази позиция.

А, и в никакъв случай не е за старание, защото старанието не е пряко обвързано с ефективността. Пример: един работник с много старание, добросъвестност и оставане часове след работа успява да свърши за 3 дена нещо, което друг с размотаване и ей така докато си чете форуми успява да свърши за половин. На кого да дам повече пари?

Освен това имам впечатление, че преобладаващо хората не търсят работа, а търсят заплата. Интересува ги просто да им се плаща в края на месеца. Няма го съзнанието, че тези пари идват отнякъде, че трябва да се изработят, че те трябва да ги докарат на фирмата, за да могат да си ги получат после.
Напълно логичен е въпросът "за колко пари би работил/-а за нас?". Но очаквам насреща освен споменаване на сума, също така и ангажимент. Един единствен път досега съм чула "Ориентировъчно искам между Х и У, но най-вече искам когато има за всички, да има и за мен". За мен това е човек, който разбира и работодателската гледна точка, което пък е ясна индикация, че ще мога да разчитам на него - че когато сме в труден момент, той ще се постарае двойно, за да успеем... за да има за всички.

Наблюденията ми се отнасят само за малкия бизнес. В по-големите фирми нещата може да стоят малко по-различно.

- W.

Hazel Baggins said...

@ frostie
Отношението и заплатата са еднакво важни за мен. И не, не само от работника зависи да си го заслужи, възможно е и работодателя да е стиснат както на плащане, така и на поощрения. Хората имат нужда да им казват, че се справят добре, както и да получават материално възнаграждение за това. Обаче, знаеш за приятелството и сиренето. Аз съм против отношението: "Ами като не му харесва, прав му път, вратата е отворена, знаеш ли колко чакат отвън за неговото място?" Разбира се, не толерирам поведението и на работника "абе, за толко пари - толкоз работа". Това имам предвид под старание, W - отговорно отношение към работата. Блъскане да компенсираш липсата на талант е друго нещо, макар че и то си заслужава да бъде оценено.

@ w.
Аха, трябва да се увеличава заплащането с времето и подобряването на ефективността на работника. Естествено, че след една година работа ще си задобрял, но винаги ли се актуализира заплатата ти? Получаваш ли бонуси, обвързани с резултатите? Получаваш ли екстри, които да ти сигнализират, че си ценен кадър за работодателя? Тва не са въпроси към тебе де:)

Аз също съм съгласна, че заплащането трябва да е за конкретен човек, а не за позиция. Мисля, че е очевидно.

frostie said...

Хаз, мисля, че не говорим конкретно за теб и за мен. Да, отношенията между двама души зависят и от двамата. Но в разговора, на който този дебат е продължение, ти изобщо не постави въпроса за отношенията и напълно игнорира гледната точка на работодателя. Твоята позиция беше, че работодателят трябва да дава, защото е работодател и има, че е неморално да наема работник за заплащане, на което самият работник се е съгласил, ако то е ниско спрямо някакъв критерий, който не можах да схвана напълно, но беше в смисъл на осигуряване на някакъв стандарт и че работодателите може и трябва да бъдат изнудвани с минимални изисквания за заплащане от организации на работниците (което впрочем дойде от мен в конкретния разговор като идея :)
Разбираш ли, ако разговорът започва от тези позиции, за какъв екип и за какви отношения говорим?

Също така ти спомена, че си виждала много баланси на фирми, поради което си наясно, че разходите за заплати са една много малка част от разходите на фирмите. Имам следните въпроси към теб. 1) разходите за осигуровки влизаха ли в това, на което викаш разходи за заплати? 2) това реалните заплати, които хората получават ли са? 3)отчиташ ли разходите за оборудване и евентуални други придобивки, които не се отразяват в заплатата, но реално подобряват условията за работниците (напр. нови компютри/лопати/автоматизирани вместо ръчни колички и т.н, кафе, разходи за отопление на работното място и пр.- или това е даденост, работодателят да се оправя откъде ще намери пари за тези неща, той, нали, е длъжен да ги осигури? и 4)Ако таванът на разходите за една фирма е Х, тези разходи са разпределени между перата А, Б, В, Г и Д, където Д са заплати и абсолютната сума на Д е най-ниска, какви са начините Д да се повиши? а) за сметка на някое или всички от перата А, Б и В или б) да се повиши таванът на разходите. За вариант а) - какви са другите разходи - ако помислим ще видим, че намаляването им вероятно ще доведе или до влошаване по някакъв начин на условията на труд или до намаляване на растеж ана фирмата, което в дългосрочен план ще доведе до... намаляване на тавана на разходите и намаляване на възможностите за заплати. Тук разбира се може да има изключения - безкрайно глупаво разпределение на разходите, което наистина подлежи на оптимизиране, или пък да кажем, да се сметне, че работниците са съгласни да стоят на студено, пък да си разпределят спестеното от тока за заплати. Вариант б) означава най-общо да се повиши оборотът на фирмата. За целта трябва да се повиши нейната производителност. И, разбира се, за целта - да вдигнем заплатите, за да мотивираме хората, очаквам да кажеш ти :) Права си, с немотивирани хора растеж не може да се постигне. Високата заплата обаче, както ти самата изтъкваш, също не е достатъчна за повишаване на мотивацията. Повишаването на производителността и оборота се постига с поредица от инвестиции и заплатите са ... малка част от тях :)

W, наистина го има моментът с големите фирми. Не съм работила в голяма фирма, но съм чувала, че успешните големи фирми не са големите фирми, които предлагат големи заплати, а фирмите с харизматични мениджъри, които успяват да мотивират работниците дори да се подложат на лишения, но да постигнат успех - за фирмата. Успехът за фирмата, както казваш, е успех за всички. Повишаването на заплатата може да дойде от пазарния успех на фирмата. Ако се върнем на малките фирми - видяла съм няколко, които тръгнаха с големи заплати, всичките не успяха да оцелеят и изхвърлиха на улицата една камара хора, които сега са гладни, но с непокрито самочувствие и свръхочаквания за заплата, поради което не могат да си намерят работа.

И последно, че се сетих, да се върна на примера с издателствата, дето плащали по 2 лева на страница за превод. Доколкото схващам, това са външни изпълнители, нали така? Значи във фирмата - издателство, има някакви хора, които работят и взимат заплати. Преводите се възлагат на подизпълнител - външен за фирмата. В този смисъл тези разходи НЕ представляват разход за заплати, а са заплащане за външен изпълнител. Ако се върнем на схемата А,Б,В, Г и Д, те се явяват примерно Б. Повишаването им съдържа риск от.. намаляване на заплатите на работниците във фирмата. Е, за какво трябва да мисли работодателят - за своите собствени работници или за благото на човечеството и равенството на доходите навсякъде по света? Знам, че този въпрос няма лесен отговор. Знам също така обаче, че ние сме на едно мнение за това какъв трябва да бъде крайният резултат - всички по света да живеят по-добре и никъде да няма мизерия, но се различаваме в мнението си за това кой е начинът за постигането на тази крайна цел. Много хора, сред които и аз, смятат, че най-добрият начин всички да заживеят по-добре, е всеки да работи за себе си. Има хора, които обективно не могат и на тях трябва да им се помогне. Преводачите най-общо, които не страдат от някакво увреждане, не са в тази категория. Проблемът с нашата теория е, че има хора, които не желаят да работят за себе си. Обикновено те винаги намират начин да оправдаят това с често добре звучащи аргументи, като например поучителната история от следващото ти ентри. Ами чудесно, аз съм ок с това, стига да не слушам после, че работодателите нещо са им длъжни.

Ако не спра сега, няма да е скоро, не мога да го чета за редакция аз самата, та вас не ви мисля просто.

Да се преместим, ако искате, че има още поне 10 неща, които искам да кажа.