Eternity Follows Me Everywhere

"Всяко добро даяние и всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от Отца на светлините, у Когото няма изменение, нито сянка от промяна."
Послание на ап. Йаков, 1:17

Изкуството е излишно по същия начин, както е излишно и човечеството.
Икю

Frost, Wynche, Firefox, Kant по темата

В дискусията се съсредоточихме върху аспекта на възприемане на изкуството, или, ако заимствам метафората на Wynche, на хранещия се, а не на готвача. По подразбиране става дума за класния готвач, който приготвя "гурме" кухня и за ценителите-консуматори, които се наслаждаваме на крайния продукт. Основна предпоставка беше необходимостта от разпознаване и положителна реакция на тази храна, в които се използват не само вкусовите рецептори, а и добре култивирания опит, съчетан с извънсетивно познание за начините за приготвяне на блюдото, мястото на това блюдо в културната история на кулинарството и правилните съставки (ех, тук се сетих за баницата Сюзерена и билката "галистомахче").

С пълно съзнание за условността на тази метафора приемам, че изкуството е "храна за душата", да ме прощават тези, които не вярват в съществуването й.
Кратка дефиниция на душа:

The animating and vital principle in humans, credited with the faculties of thought, action, and emotion and often conceived as an immaterial entity.

В тази дефиниция ми харесва едно, че е приложима както за душата в християнството, така и за примерно атмана (постоянното непроменимо "аз") в източните религии, и друго, че е над-емоционална и над-рационална, което дава възможност да избягаме от класификацията на възприемането на изкуството като "емоционално" или "рационално". Ще я разгледам като трикомпонентна цялост като всеки от компонентите играе роля във възприемането на произведението на изкуството.

1. Вечност.
2. Познание.
3. Наслада.

В Еклесиаст се казва "Положил е вечността в техните сърца". Човекът не може да приеме кратковременността на живота и съответно търси "вечни" стойности и произведения с дълготрайна ценност. Съзнанието си представя вечността като “много дълго време”, понеже не може да си представи нещо извън равнината на време-пространството. Когато говорим за “добро” изкуство, един от аргументите в негова полза е дълготрайността на въздействието му. Една гениална скулптура, картина, стихотворение или симфония оцелява след теста на времето и това е един от критериите за “обективно” качество на продукта.

Другото, което свързваме с “вечност”, е истинността, или правилното отразяване нещо същестуващо само по себе си без изкривяването на субективизма. Когато се стремим да покажем, че нещо е добро, ние твърдим, че то е добро “само по себе си”, а не защото случайно харесваме тази или онази подправка или съставка. Участниците в една от сбирките може би ще си спомнят как се поклонихме пред субективизма, възкликвайки “щом аз го слушам, значи е яко”;). Но всъщност искаме нещо “надличностно”, нещо наистина вярно. И тук идва малко отклонение за “споделеното харесване”. Когато други хора откриват ценността на нещо любимо, нашето "аз" откликва неудържимо радостно: “Какво? Нима и ти? Аз мислех, че съм единственият!” (К.С.Луис). Другите фенове на примерно Толкин, Аморфис и китайската храна в известен смисъл потвърждават (verify) нашата реакция. Групите по интереси са неизбежен и естествен фактор в търсенето на “the ultimate”. “Елате повече” като че ли отговаря на потребността да излезем извън себе-то в търсенето на обективност.

Познанието на произведенията на изкуството е компонентът, който най-лесно може да се квантифицира. Ние натрупваме знания за обектите и, разбира се, те променят нашето възприятие. Тук слагам рационалния елемент, който “дешифрира смисъла”, или Р2.1 от класификацията на Ffox. Анализът е необходим подход към всеки обект, включително произведение на изкуството, и не бива да се омаловажава. Натрупването на познания за света е неоспорима характеристика на човешкото същество и съществено пособие за формирането и изразяването на оценка. Още повече, с увеличаването на познанието в дадена област човек увеличава компетентността си не само на възприемател, но и на творец. Четейки рецепти за коктейли, примерно, аз ставам не само по-добър пияч на коктейли;) но и евентуално барман. Тук обаче има една уловка. В разговор с един художник за картинките на компютъра му, той каза, че е гледал толкова много картини, че вече не може да “хареса” нищо. Оценява майсторството на изпълнението, анализира картината и дотук. С други думи, стигнал е до степен на насищане на възприятието, когато реакция Р1 вече няма. Няма го “отзвука в душата”, за който говори Фрост. Напълно е възможно това да е само етап от еволюцията на общуването с изкуството, след който да настъпи синтез между спонтанната положителна емоция от срещата с нещо красиво и реакцията на “spotless mind”.

Последният компонент е така наречената наслада. Всъщност според упанишадите, “ананда” (bliss) е чистата радост, която постигаш от сливането на “сат” (eternity) и “чит” (knowledge). Аз бих я нарекла жаждата на душата за благия Бог, мъчително неудовлетворена през огромната част от времето. Както физически страдаме от глад (явно) и от ядене на Макдоналдс (не толкова явно:Р), така душата страда от липсата на добро, истинно и красиво. Стремежът към наслада се удовлетворява от изкуството и от религията, които впрочем се съгласихме, че са свързани, поне за примитивните умове;), рисуващи сакрални изображения по стените на пещерата и рецитиращи саги. За лишеното от религиозност съзнание изкуството остава единственият източник на този тип наслада. То е онзи досег с “отвъдното”, което задоволява неизказаната и трудно дефинируема потребност на всеки човек. Общуването с прекрасното ни прави “човеци” и ни дава един от смислите на това да живеем.

Моето схващане е, че всеки може да твори – едно от значенията на “образа и подобието” на Бога. Ние създаваме, защото сме създадени. Всеки от нас е разказ и има какво да допринесе в сагата на човечеството. Тънката червена нишка, свързваща всичко, което намираме за красиво, ни определя като личности, а ние сме личности, защото Творецът ни е личност, най-общо казано. Умът, емоциите и волята на индивида притежават уникалност, която ни прави суб-творци, по думите на Толкин. Коулридж пише за поета, но откъсът от Кублай Хан може да се приложи за всеки човек:

And all who heard should see them there,
And all should cry, Beware ! Beware !
His flashing eyes, his floating hair !
Weave a circle round him thrice,
And close your eyes with holy dread,
For he on honey-dew hath fed,
And drunk the milk of Paradise.

С тази метафора за ядене и пиене, мисля, че кръгът се затвори:)