Learning to Fly

can't keep my mind from the circling skies
tongue-tied and twisted
just an earth-bound misfit, I.

Казваха, че спортният парашутизъм почва след 300 скока, а аз си останах с 220, така че не съм много надежден източник на информация. Прекарах 2-3 години в аероклуба - за нещастие спирката за летището беше по пътя ми за училище и нерядко вместо в първия час се озовавах в първия самолет. Още помня мириса на парашут ПД-47. После съм скачала с кръгъл УТ 15 (да не се бърка с УП 9, с който скачаха десантчиците в казармата и чието съкращение означаваше "убиец на парашутисти") и накрая с тип крило RL 10 и 12. Когато дойдох в София, се чудех дали да не отида да скачам на Божурище, но предвид училищния ми опит, реших да се съсредоточа върху следването, защото иначе можеше и да не завърша. Тогава не знаех още за пристрастяването към адреналина, но определено бях открила за себе си, че когато скачам, нищо друго няма значение.

ОСО - Организация за съдействие на отбраната - финансираше скоковете от самолети АН-2, а също и от малък триместен чешки самолет, чието име съм забравила (!), а го сънувах много пъти. Дълго време, когато основният самолет беше на ремонт и се скачаше с малкия, не ходих на скокове. Случвало се е да седя на спирката и после да се върна, без да ида на летището. Добре ме бяха наплашили:) Страшното при него всъщност беше, че вместо да излезеш направо през вратата (с ритник или без), първо заставаш на стъпенката и се хващаш за крилото, поглеждаш към бездната под теб и се оттласкваш. Най-сетне се престраших, отидох за шестия си скок и видях огромния свят отгоре, понеже прозорците на самолетчето бяха големи. В онзи ден взех решението да продължа да скачам, а бях отишла колкото да видя как е, като повечето хора.

Първите десетина скока бяха от 800 м, с автоматично отваряне на парашута, после си го отваряш сам. Подготовката беше тежка - спокойно мога да заявя, че съм изкарала един месец в казармата, или в лагер-школата на летището. Ставаше се в 5:30, физзарядка, закуска и в 6:30 излиташе първата машина, скокове до обяд, обяд, после пак физическа подготовка и така:) За ниско отваряне наказанието беше миене на тоалетни. Максималната височина, от която скачахме тогава, беше 3000 м, а аз съм скачала от максимум 2200. Инструкторите ни обучаваха стриктно, имаше тренировки за безопасно приземяване, за безопасно излизане, за фигури във въздуха, за отцепване и отваряне на запасен и какво ли не. Скатаването (не сгъването) на парашута беше важна част от обучението - все пак от това ти зависи животът. Рутината - скатаваш, нареждаш се на полосата, проверяват те, тръгваш по тревата, качваш се, излиташ, гледаш - скачаш. Приземяваш се, разбор на скока с инструктора, пак скатаваш, пак се нареждаш... правила съм по 6 скока на ден по време на лагер-школата, но имаше дни, в които се правеше максимум един. Имаше дни, в които само седиш и чакаш да се оправи времето. За пръв път в живота си съм мила прозорци в парашутната зала...

Парашутистите бяха най-сплотената група хора, които някога бях виждала. Бяха непрекъснато заедно - на летището, извън летището, на купони, на заведение. Имаше конфликти, съперничество и "мерене", но там видях за пръв път истинско мъжко приятелство. И истински мъже, предполагам:) Естествено момичетата ходеха с момчета парашутисти. Не за друго, ами ти нямаш живот извън аероклуба. Там срещнах първата си голяма любов - така и не скочихме заедно на групова акробатика, двата ми такива скока бяха с други парашутисти. Бях заедно с тези хора на балове, на сватби и на погребения. Мда, едно лято имаше инцидент със смъртен случай, след който 2/3 от хората се отказаха от скоковете. След едномесечната пауза всички ни беше страх. Аз бях чувала за инцидент преди да почна да скачам, наясно бях с риска - затова и не съобщих на родителите си, че се занимавам с това. (После се оказа, че баща ми познава шефа на аероклуба, били съученици в техникума, после кандидатствали заедно за военни пилоти, но баща ми не изкарал медицинския преглед). Не ме беше "страх", че няма да се отвори парашута - повече ме беше страх, че няма да падам стабилно или няма да мога да си направя фигурите. Отваряла съм запасен веднъж - около 30 скок - не бих казала, че е особено страшно, тренирано беше безброй пъти на земята.

Оттогава мина много време, забравила съм почти всичко и понякога се питам защо съм го правила и дали изобщо съм същият човек, който е скачал с парашут. Може би научих някои важни неща. Научих, че зад всяко удоволствие се крие адски много труд. Научих се да внимавам съсредоточено за всяка гънка и всяко въженце. Научих се да се владея, да не губя самообладание и да реагирам бързо. Научих, че свободното падане е като оргазъм. Научих, че смъртта е на една крачка, но въпреки това трябва да живееш, все едно я няма. Отново и отново прегръщах струята и падах, каска, очила и тежки обувки. Мъничък човек, предизвикващ небето и стихиите. Аз.

П.П. За който му се скача в 21 век, да провери Skydive Bulgaria и Парасоф.