Prentice Alvin 22

ГЛАВА ШЕСТА

МАСКАРАД

Пеги не беше красавицата на губернаторския бал, но това не й пречеше. Госпожа Модести отдавна я бе научила, че е погрешно жените да се съревновават помежду си. “Няма награда, спечелена от жена, която да е недостижима за посестримите й.”

Никой друг обаче не разбираше това. Останалите жени се оглеждаха със завистливи погледи – изчисляваха вероятните разходи за рокли, опитваха се да познаят цената на амулетите за красота, носени от другите жени, помнеха кой с кого е танцувал и колко мъже са обещали да присъстват.

Малцина обаче погледнаха Пеги със завистливо око при първото й влизане в залата в ранния следобед. Тя знаеше какво впечатление прави. Вместо да е вдигната в елегантна прическа, косата й беше пригладена и лъскава, опъната и добре поддържана, само с няколко немирни кичури тук-там. Роклята й бе семпла, почти обикновена, но това беше целенасочено.

“Имаш хубаво младо тяло, затова роклята ти не бива да отвлича погледа от естествената гъвкавост на младостта.” Освен това, роклята беше необичайно скромна и откриваше по-малко гола плът от всички останали, но, за разлика на повечето рокли, разкриваше свободните движения на тялото под нея.

Тя и сега чуваше гласа на госпожа Модести:

“Много момичета не разбират, че корсетът не е самоцел. Предназначението му е да позволи на остарелите и отпуснати тела да имитират природно здравото тяло на млада жена. Твоят корсет трябва да леко набран, за да ти е удобен, а не стегнат. Така тялото ти ще може да се движи свободно и ще q дишаш леко. Другите момичета ще ти се чудят на куража да се появиш на публично място с естествената си талия. Но мъжете не гледат кройката на женските дрехи. Те се наслаждават на естествеността на една жена, която се чувства удобно, уверена е в себе си, радва се на живота в този ден, на това място, в тяхната компания.”

Най-вече тя не носеше бижута. Всички останали дами зависеха от амулети за очароване, когато се появяваха в обществото. Ако момичето нямаше дарба за очароване, тя трябваше да си купи – или по-скоро родителите или съпруга й трябваше да купят – заклинание, гравирано върху пръстен или амулет. Амулетите бяха предпочитани, защото се носеха по-близо до лицето, така че можеше да се постигне същия ефект с по-слабо, тоест по-евтино заклинание. Тези талисмани не влияеха отдалеч, но близостта до жена с талисман засилваше усещането, че лицето й е особено красиво. Нито една от чертите й не се променяше, всичко си оставаше такова, каквото е. Променяше се единствено преценката на наблюдаващия. Госпожа Модести се присмиваше на подобни заклинания. “Какъв смисъл има да заблуждаваш някой, който знае, че е заблуден?” Затова Пеги не носеше амулети.

Всички останали жени на бала бяха дегизирани. Въпреки че никой не носеше маска, балът беше маскарад. От присъстващите жени само Пеги и Модести не бяха облечени в маскени костюми и не се мъчеха да отговарят на някакъв неестествен идеал за красота.

Тя се досещаше за мислите на другите момичета, които я наблюдаваха как влиза в залата. Горката. Колко е невзрачна. Не е никаква конкуренция. И оценката им беше съвсем вярна – поне отначало. Никой не обърна особено внимание на Пеги.

Госпожа Модести внимателно подбираше кавалерите, с които я запознаваше.

- Бих искала да ви представя моята млада приятелка Маргарет, - казваше тя. После Пеги се усмихваше със свежата си открита усмивка, в която нямаше нищо изкуствено, с естественост, която говореше, че е наистина щастлива, че се запознава с приятел на госпожа Модести. Мъжете докосваха ръката й, покланяха се, а тя им отвръщаше с грациозен и непресторен реверанс и дружелюбно се здрависваше с тях като с бъдещи приятели.

- Изкуството на красотата е изкуство на истината – казваше госпожа Модести. – Останалите жени се преструват, че са други, а ти ще бъдеш самата себе си, най-прекрасната, с естествената жизнерадостна грация на скоклива сърна или кръжащ ястреб.

Кавалерът я канеше на танц и тя танцуваше, без да се притеснява за правилните стъпки или за темпото; вместо да си показва роклята, тя се наслаждаваше на самия танц, симетричното движение и начина, по който музиката се лее през телата им. Мъжът, който танцуваше с нея, я запомняше. След нея другите момичета му изглеждаха схванати, непохватни, затворени. Изкуствени. Много мъже, също толкова изкуствени като повечето дами, не се познаваха достатъчно добре и не осъзнаваха, че нейната компания им е по-приятна, отколкото тази на други млади дами. Но госпожа Модести не запознаваше Пеги с такива мъже. Тя позволяваше на Пеги да танцува само с такива, които бяха способни да я оценят.

Минаха часове и мъгливият следобед премина в ярка вечер и все повече кавалери кръжаха около Пеги, записваха се в списъка й за танци и непрестанно разговаряха с нея в промеждутъците, носеха й закуски и напитки, които тя приемаше, ако беше гладна или жадна, или учтиво отказваше, ако не беше. Накрая останалите момичета я забелязаха. Разбира се, имаше много мъже, които не обръщаха внимание на Пеги, и останалите дами не страдаха от липса на кавалери. Ала дамите бяха на друго мнение. Те виждаха, че Пеги е заобиколена от внимание и тя се досещаше какво си шепнеха една на друга:

- Какво ли заклинание използва?

- Носи амулет под корсажа си – сигурна съм, че видях формата му под евтината й рокля.

- Защо никой не забелязва колко е широка в талията?

- Вижте каква е разрошена косата й, сякаш идва от обора.

- Сигурно ги ласкае.

- Само определен тип мъже се въртят около нея, забелязвате ли?

Горките жени. Пеги използваше само сила, която те също притежаваха по рождение. Не употребяваше изкуствени амулети, купени с пари.

Най-важното обаче беше, че тук Пеги не използваше дарбата си. През годините тя лесно бе усвоила поученията на госпожа Модести, защото те бяха продължение на естествената й почтеност. Единствената трудност за преодоляване беше дарбата на Пеги. По навик, срещнеше ли нов човек, тя го поглеждаше в сърдечния огън и разбираше какъв е. Така тя узнаваше за него повече, отколкото знаеше сама за себе си, а после трябваше да скрие знанието си за най-тъмните му тайни. Затова бе резервирана и изглеждаше дори високомерна.

Госпожа Модести и Пеги бяха съгласни, че тя не бива да издава колко знае за хората. Но Модести я увери, че щом крие нещо толкова важно, нямаше да може да стане самата себе си - една прекрасна жена. Нямаше да стане онази, която Алвин щеше да обича заради самата нея, а не от жалост.

Отговорът беше лесен. Щом Пеги не можеше да каже каквото знаеше, не можеше да крие каквото знаеше, единственото решение бе да не го научава изобщо. През последните три години това беше най-важната й битка – да се научи да не поглежда в сърдечните огньове около нея. След много усилия, разочаровани сълзи и хиляди различни опити за самозаблуда, тя бе успяла. Можеше да влезе в препълнена бална зала и да остане в неведение за сърдечните огньове около себе си. О, тя ги виждаше - не можеше да се заслепи - но не им обръщаше внимание. Не се приближаваше до тях, за да се вгледа надълбоко. А с усъвършенстването на уменията си вече не се налагаше да се старае да не се вглежда в сърдечния огън. Вече можеше да застане съвсем близо до някого, да разговаря с него, да се съсредоточава върху казаното, без да вижда скритите му мисли повече от всеки друг човек.

Разбира се годините й като факла я бяха научили на много неща за човешката природа – какво се крие зад определени думи, тон, изражение или жест - и тя лесно четеше хорските мисли. Почтените хора обаче не й се сърдеха, че познава какво мислят в момента и не се налагаше да крие това знание. Не виждаше единствено най-съкровените им тайни - сега тези тайни бяха невидими за нея, ако не избереше да ги види.

А тя избираше да не ги вижда. Защото в новото за нея безразличие, тя откри непозната до този момент свобода. Сега вече можеше да възприема хората такива, каквито изглеждаха. Вече можеше да се наслаждава на компанията им, без да знае и съответно да се чувства отговорна за потайните им копнежи, или още по-ужасно, за страховитите им бъдещи пътеки. Така танците, смехът и говорът й придобиваха нюанс на въодушевена лудост и на бала нямаше по-свободна жена от Маргарет - младата приятелка на Модести, защото както никой друг тя бе познала отчаяно пленничество през целия си живот досега.

Затова Пеги се чувстваше толкова прекрасно на бала на губернатора. Всъщност тя не преживяваше триумф - нали не беше покорила ничие сърце - мъжете, спечелили приятелството й, не бяха покорени, а освободени, дори победители. Тя изпитваше чисто щастие, което се предаваше на обкръжението й - такива приятни чувства не можеха да се сдържат. Дори тези, които клюкарстваха по неин адрес иззад ветрилата си, се заразяваха от радостта на събитието и мнозина казаха на съпругата на губернатора, че това е най-успешният бал в Декейн, даже в целия щат Сускуахени.

Някои дори осъзнаваха кой е направил вечерта толкова радостна. Сред тях бяха съпругата на губернатора и госпожа Модести. Пеги забеляза, че двете разговарят, докато тя се носеше грациозно на подиума и даряваше партньора си с такива усмивки, че той се разсмя от щастие, че танцува с нея. Съпругата на губернатора кимаше усмихнато и посочи с ветрилото си към подиума, където очите на Пеги за миг срещнаха нейните. Момичето й се усмихна топло, губернаторшата й се усмихна й кимна в отговор. Този жест не остана незабелязан. Сега Пеги щеше да бъде канена на всеки прием в Декейн, можеше да посещава два-три на вечер, ако пожелае и то всеки ден в годината.

Въпреки това Пеги не се гордееше с успеха си, защото разбираше колко е незначителен. Бе си извоювала достъп до най-престижните домове в Декейн - ала Декейн бе само столица на щат, забутан на американската граница. Ако искаше да пробие в обществото, трябваше да стигне до Камелот, да спечели благоволението на кралските особи, а оттам да тръгне за Европа, да бъде приета във Виена, Париж, Варшава или Мадрид. Дори тогава, дори ако танцуваше с всяка коронована особа, това нямаше да означава нищо. Тя щеше да умре, те щяха да умрат, нима светът щеше да стане по-добро място заради някакви танци?

Преди четиринадесет години тя бе съзряла истинско величие в сърдечния огън на едно новородено момче. Тя бе пазила детето, защото бе обикнала бъдещето му, но бе обикнала и момчето, заради самото него и заради душата му. Но по-важно от чувствата й към чирака Алвин беше обичта им към делото, което му предстоеше. Крале и кралици изграждаха или губеха кралствата си, търговците печелеха цели състояния и после ги пропиляваха, художници създаваха произведения, които с течение на времето избледняваха или биваха забравени. Само чиракът Алвин носеше в себе си семената на Създаването, които щяха да издържат проверката на времето, щяха да удържат на неспирните атаки на Унищожителя. Затова тази вечер тя танцуваше за него, знаейки, че ако успее да спечели любовта на тези непознати, може би ще успее да спечели и неговата любов и да си извоюва място до него по пътя му към Кристалния град, където всички обитатели ще могат да виждат като факли, да строят като създатели и да обичат с Христовата любов.

При мисълта за Алвин тя насочи вниманието си към далечния му сърдечен огън. Макар да се бе научила да не гледа близките огньове, тя никога не спря да се взира в неговия. Може би така ставаше по-трудно да владее дарбата си, но какъв смисъл имаше да учи нещо, ако това значеше, че ще изгуби връзката си с това момче? Не се налагаше да го търси, с частица от съзнанието винаги знаеше къде гори сърдечният му огън. През тези три години се бе научила да не го гледа през цялото време, но все пак можеше да хвърли поглед за секунда. Така и направи.

Той копаеше дупка зад ковачницата. Но тя не обърна внимание на работата, защото и той не я забелязваше. В сърдечния му огън най-силната емоция бе гневът. Някой бе постъпил несправедливо с него - но това едва ли е нещо ново, нали? Мейкпис, който някога бе от най-честните господари, бе започнал да завижда на сръчността на Алвин с желязото и завистта го бе направила несправедлив. Колкото повече момчето го надминаваше, толкова по-яростно той отричаше способностите му. Алвин живееше с несправедливости всеки божи ден, ала никога преди не бе го виждала толкова разгневен.

- Какво има, госпожице Маргарет? - попита загрижено партньорът й. Пеги бе спряла насред подиума. Музиката продължаваше, двойките продължаваха със стъпките на танца, но най-близките до тях танцьори бяха спрели и я гледаха.

- Не мога... да продължа - прошепна тя. Удивително, беше се задъхала от страх. От какво се страхуваше?

- Искате ли да излезем навън? - попита той. Как ли се казваше? Сега в мислите й имаше само едно име - Алвин.

- Да, моля. - Тя се облегна на рамото му, докато вървяха към отворените към верандата врати. Тълпата им направи път, но тя дори не забеляза.

Като че ли целият насъбран гняв с годините при Мейкпис Смит сега избиваше на повърхността. Всяко забиване на лопатата бе мощен удар за отмъщение. Един пътуващ търсач на вода го бе разгневил и ударите бяха предназначени за него. Но не за него се притесняваше Пеги, нито за провокацията, колкото и нечестна и зла да бе тя. Тя се тревожеше за Алвин. Нима не виждаше, че копането с омраза бе разрушително действие? Нима не знаеше, че когато работиш с цел да разрушиш, ти сам каниш Разрушителя? Когато трудът ти унищожава, Унищожителят може да предяви правата си над теб.

В падащия здрач отвън въздухът бе по-хладен, а последните отблясъци на слънцето хвърляха червеникава светлина по моравата пред губернаторското имение.

- Госпожице Маргарет, дано не съм ви сторил нещо, от което да припаднете...

- Не, няма да припадна. Ще ме извините ли? Хрумна ми една мисъл, това е всичко. Просто трябва да я обмисля.

Той я изгледа с изумление. Когато жените искаха да се отърват от някой мъж, те винаги твърдяха, че ще припаднат. Не и госпожица Маргарет. Пеги разбра, че той е озадачен и неуверен. Етикетът с припадането бе ясен. Но как е редно да се отнесе един джентълмен към жена, на която й е "хрумнала мисъл"?

Тя положи длан на рамото му.

- Уверявам ви, приятелю - аз съм добре и ми беше много приятно да танцуваме. Надявам се, че ще танцуваме пак. Но засега имам нужда да остана сама.

Тя забеляза как думите й намалиха тревогата му. Бе го нарекла "приятелю", което бе обещание, че ще го запомни, надеждата й да танцува отново с него бе толкова искрена, че не можеше да не й повярва. Взе думите й буквално и се поклони усмихнато. След това тя дори не забеляза кога си е тръгнал.

Вниманието й бе далеч в Хатрак, където чиракът Алвин зовеше Унищожителя, без да осъзнава какво върши. Пеги напразно потърси в сърцето му спасително чувство. Гневът бе обладал Алвин и всички пътеки водеха към едно и също място, което я изпълваше с ужас, защото не виждаше какво има там, не виждаше какво се случва. А оттам пътеки не излизаха.

Какво правя на този глупав бал, когато Алвин е имал нужда от мен? Ако му бях обръщала внимание както трябва, щях да предвидя това и щях да намеря начин да му помогна. А аз танцувах с мъже, чието значение за бъдещето на света е нищожно. Да, те ме харесват. Но какъв е смисълът, ако чиракът Алвин бъде унищожен, ако Кристалният град бъде унищожен още преди Създателят му да е започнал да го гради?