В този миг Ханк Доузър осъзна нещо, което иначе нямаше да забележи. Дарбата на момчето за подковаване бе много доходоносна, а Мейкпис Смит беше тъкмо човек, който щеше да го държи до края на срока на договора, за да печели от репутацията му, че подковава добре и няма загуби от окуцели коне. Един алчен господар би постъпил точно така – би твърдял, че момчето не го бива в ковачницата например и би използвал това като предлог да го държи до края. Междувременно момчето щеше да създаде име на ковачницата, че там се подковава най-добре в източната част на Хио. Което значеше още пари в джоба на ковача, но абсолютно нищо за момчето – нито пари, нито свобода.
Законът си е закон и ковачът не го нарушава – той има право на всеки ден от службата на момчето. Но обичаят повелява да се освободи чирака щом усвои занаята достатъчно, че да се изхранва сам. Иначе защо да се мъчи чиракът да работи и да се учи колкото може по-бързо, ако не може да се надява на по-ранно освобождаване? Казват, че дори собствениците на роби в Кралските колонии позволявали на робите да спечелят джобни пари, за да имат с какво да откупят свободата си малко преди да умрат.
Мейкпис Смит не нарушаваше закона, но не спазваше обичая на господарите. Ханк не одобряваше това - лош господар бе този, който продължава да държи чирака, въпреки че вече го е научил на всичко, което знае.
И все пак, макар да разбираше, че чиракът има право, а господарят – не, Ханк усещаше в сърцето си студена и влажна ненавист към момчето. Той потрепера и се опита да я прогони.
- Казваш, че ти трябва кладенец – рече той. – За пиене ли ти трябва, за пране или за ковачницата?
- Има ли значение? – попита ковачът.
- За мене има. За пиене ще ти трябва чиста вода, а за пране – вода, в която няма зарази. А в ковачницата за желязото е все едно дали се охлажда в чиста или в мръсна вода, нали така?
- Изворът на хълма намалява с всяка изминала година .- обясни ковачът. – Трябва ми кладенец, на който да мога да разчитам. Дълбок и с чиста вода.
- Знаеш защо потокът намалява – рече Ханк. – Всички си копаят кладенци, които изсмукват подземната вода, преди да се издигне до извора. Твоят кладенец ще бъде последната капка, ако мога така да се изразя.
- Нищо чудно. Но аз не мога да затрупам техните кладенци, а също имам нужда от вода. Заселих се тук заради потока, а сега те ми го пресушиха. Е, сигурно мога да се преместя, но имам жена и три деца в къщата, освен това тук ми харесва и то много. Затова предпочитам да извадя вода, вместо да се местя.
Ханк се приближи до редицата върби покрай потока, близо до полуразрушената къща при извора.
- Твоя ли е?
- Не, на стария Хорас Гестър, собственика на хана.
Ханк намери тънка върбова клонка ръчка, която се раздвояваше както трябва и започна да я сече с ножа си.
- Къщата при извора не се използва много напоследък, виждам.
- Както казах, потокът пресъхва. Половината лято няма достатъчно вода да охлажда съдовете със сметана. Няма смисъл от нея, щом не можеш да държиш продукти в нея цяло лято.
Ханк направи последен разрез и върбовата пръчка се отчупи. Той обели дебелия й край донякъде и окастри клонките, за да я изглади. Имаше търсачи, които не гледаха колко е гладка пръчката им, само махаха листата и я оставяха грапава, но Ханк знаеше, че водата не винаги иска да бъде намерена и тогава бе нужна много гладка върбова пръчка. Други пък използваха гладка пръчка, но винаги една и съща, година след година, на различни места, но това също беше грешка. Пръчката трябваше да е върбова или понякога ореховоа и да е израснала, смучейки водата, която искаш да намериш. Другите търсачи бяха шарлатани, колкото и гадно да звучи. Те откриваха вода, защото на повечето места има вода, ако копаеш достатъчно надълбоко. Но Ханк работеше както трябва, имаше истинска дарба. Усещаше как върбовата пръчка потрепва в ръцете му, усещаше водата да му пее изпод земята. А и той не се хващаше за първата следа от вода. Търсеше чиста и прозрачна вода, близо до повърхността и лесна за вадене. Гордееше се с работата си.
Но при чирака… как му беше името... Алвин, при него не беше така. Човек или можеше да подковава без да нарани коня, или не. Ако окуцее кон, хората трудно идват пак при същия ковач. Но с търсачите на вода нямаше значение дали намират вода всеки път или не. Ако се наричаш търсач и носиш раздвоена пръчка, хората ще ти плащат за търсене на кладенци без да се интересуват дали имаш дарба
Посред тези мисли Ханк се запита дали именно затова не мрази толкова момче – защото то вече си бе създало име в занаята си, а Ханк не беше известен, нищо, че беше единственият истински търсач в околността от много време насам.
Ханк седна на тревистия бряг на потока и свали обувките си. Когато се наведе да остави втория ботуш на сухия камък, за да не се напълни с насекоми, той съзря две очи, примигващи сред сенките между храсталаците. Това го стресна – стори му се, че вижда мечка, после, че вижда индианец, който иска да го скалпира, макар и двата вида отдавна да бяха изчезнали от тези земи. Но беше просто едно дребно светлокожо негърче, което се криеше в храстите. Момчето бе мулатче, наполовина бяло, наполовина чернокожо – Ханк го забеляза веднага щом преодоля първоначалната си уплаха.
- Какво гледаш? – попита Ханк.
Очите се затвориха и лицето изчезна. Храстите се размърдаха и зашепнаха от нещо пълзящо между тях.
- Не му обръщай внимание – каза Мейкпис Смит. – Това е Артър Стюарт.
Артър Стюарт! В Нова Англия и Съединените щати нямаше човек, който да не знае това име, също като жителите на Кралските колонии.
- Тогава сигурно ще се зарадваш да научиш, че аз пък съм Лорд протекторът – каза Ханк Доузър. – Защото ако кралят имаше такъв цвят на кожата, значи знам новина, която ще ми донесе три безплатни яденета на ден във всеки град в Хио и Сускуахени докато съм жив.
Мейкпис се разсмя.
- Не, това е шега на Хорас Гестър. Двамата със старата Пег Гестър отглеждат това момче, защото истинската му майка е много бедна. Разбира се, това не е единствената причина, все пак той е прекалено светлокож и не можеш да виниш мъжа й, Мок Бери, че не иска да гледа как това дете сяда на масата заедно с въгленочерните му деца.
Ханк Доузър започна да си събува чорапите.
- А може би Хорас Гестър го е взел, защото има нещо общо със светлата кожа на момчето?
- Затвори си устата, Ханк, и не приказвай такива неща. Хорас не е такъв човек.
- Ще се изненадаш, ако разбереш за какви хора съм научавал, че са точно “такъв човек”. Но, разбира се, не го твърдя за Хорас Гестър.
- Нали не мислиш, че старата Пег Гестър ще пусне наполовина черното копеле на мъжа си в къщата?
- Ами ако не знае?
- Щеше да знае. Дъщеря й Пеги беше факлата на Хатрак. А всички знаеха, че малката Пеги Гестър никога на лъже.
- Чувал съм да говорят за факлата на Хатрак, преди да дойда тук за пръв път, но защо никога не съм я виждал?
- Защото си замина, затова – отвърна Мейкпис. – Преди три години. Избяга и най-добре ще направиш да не отваряш дума за нея в хана на Гестърови. Те са много чувствителни на тази тема.
Вече останал бос, Ханк Доузър застана на брега на потока. Той вдигна поглед и сред дърветата съзря същото момче, Артър Стюарт, което го наблюдаваше . Е какво пък, голяма работа, едно негърче. Нищо лошо не може да ми стори.
Ханк нагази в потока и леденостудената вода покри стъпалата му. Той безмълвно заговори на водата така: “Не искам да препречвам пътя ти, не искам да те пресушавам. Кладенецът, който ще изкопая, няма да ти причини зло, а просто ще ти даде ново място, откъдето да течеш, като друго лице, още ръце, друго око. Затова не се крий от мен, Вода. Покажи ми къде се надигаш, къде се протягаш да достигнеш небето и аз ще им кажа да копаят там и ще те освободя да прелееш над земята, ще видиш.”
- Тази вода достатъчно ли е чиста? – попита Ханк ковача.
- Съвсем чиста – отвърна Мейкпис. – Никога не съм чувал някой да се е разболял от нея.
Ханк мушна острия край на пръчката във водата по посока на течението. Вкуси я, каза той на пръчката. Вдъхни аромата й и го запомни, а после ми намери още вода, все така сладка.
Пръчката заподскача в ръцете му. Беше готова. Той я извади от потока и тя се успокои, но продължи да потрепва лекичко, за да му покаже, че е жива и че търси.
Той спря да говори, спря да мисли. Само тръгна със затворени очи, защото не искаше зрението да му отвлича вниманието от изтръпването на ръцете му. Пръчката никога не го подвеждаше, а да гледа с очи беше все едно да признае, че пръчката няма сила да намира вода.
Отне му близо половин час. Да, намери няколко места веднага, но те не бяха достатъчно добри, не и за Ханк Доузър. По рязкото подскачане на пръчката той познаваше кога водата е близо до повърхността. Вече бе станал толкова добър, че хората го вземаха за търсач с бръмбар, което бе най-голямата похвала. А търсачи с бръмбар се срещаха много рядко, обикновено бяха седми син или тринадесето дете, затуй Ханк вече не им завиждаше за дарбата, или поне рядко му се случваше.
Пръчката се спусна тъй рязко, че се зарови на три инча дълбочина в пръстта. По-ясно от това, здраве. Ханк се усмихна и отвори очи. Беше на трийсет фута разстояние от ковачницата. И с отворени очи нямаше да открие по-добро място. И търсач с бръмбар нямаше да свърши по-добра работа.
Ковачът също мислеше така.
- Ако ме беше попитал къде искам да е кладенецът, щях да избера точно това място! – възхити се той.
Ханк кимна, приемайки похвалата без усмивка, с полуотворени очи, а цялото му тяло гореше от силата на водния зов.
- Не искам да вдигам пръчката, докато не отбележиш мястото около него с лопата.
- Донеси лопата! – извика ковачът.
Чиракът Алвин изтича за инструмента. Ханк забеляза как Артър Стюарт го последва, препускайки с късите си крачета тъй непохватно, че ей-сега щеше да падне. И наистина се просна по корем на тревата с такава скорост, че се плъзна още един ярд напред и после се изправи целия мокър от росата. Това изобщо не го спря – той се заклати към ковачницата накъдето бе отишъл Алвин.
Ханк се обърна към Мейкпис Смит и ритна пръстта под краката си.
- Не мога да съм сигурен, нали не съм търсач с бръмбар, - каза той със цялата скромност, на която бе способен, - но ми се струва, че няма да копаеш повече от десет фута, преди да стигнеш до водата. Чиста и прясна, колкото искаш.
- А, това не ме засяга, няма аз да го копая – отвърна Мейкпис.
- Твоят чирак изглежда достатъчно силен да го изкопае сам, ако не лентяйства и не спи зад гърба ти.
- Той не е лентяй – призна Мейкпис. – А ти сигурно ще отседнеш в хана, нали?
- Не, не смятам – отвърна Ханк. – На около шест мили западно от тук ме чакат едни хора да им намеря сухо място, където да си изкопаят хубава дълбока изба.
- Това не е ли точно обратното на търсенето на вода?
- Така е, даже е по-трудно, особено в такава влажна местност като тази.
- Тогава се върни по същия път и аз ще ти запазя глътка от първата вода, извадена от твоя кладенец.
- С удоволствие – отвърна Ханк. Рядко му предлагаха тази чест, да изпие първата глътка от кладенеца. Тя даваше особена сила, но само ако беше предложена доброволно и Ханк не можа да сдържи усмивката си. – Ще се върна след два-три дни, обещавам.
Чиракът се върна с лопатата и се зае да копае плитка бразда. Но Ханк веднага забеляза, че момчето очерта квадрат без да мери, всичките му страни бяха еднакви, а и доколкото успя да види, отговаряха на посоките на компаса. Застанал наблизо с все още забита в земята пръчка, Ханк внезапно усети, че му прилошава от близостта на момчето. Това не бе прилошаване, при което ти се ще да си изхвърлиш закуската, а такова, което преминава в болка и в насилие. Ханк усети че иска да грабне лопатата от ръцете на момчето и да го удари по главата с острата й част.
Пръчката пак се разтрепери в ръката му и най-после той разбра. Не самият той изпитваше омраза към момчето, а водата, на която служеше. Тя желаеше смъртта на това момче.
В мига, когато тази мисъл премина през ума му, Ханк започна да се бори с нея и потисна прилошаването си. Това бе най-откачената мисъл. Та водата си беше вода. Тя иска просто да извира изпод земята, или да се стича от облаците и да потече по лицето на земята. В нея нямаше злоба, нито желание да убива. А и Ханк Доузър бе християнин и баптист до мозъка на костите си – естествената религия за водотърсач, така да се каже. Когато натискаше хора под вода, то беше да за да ги кръсти и доведе при Иисус, а не да ги удави. В сърцето на Ханк нямаше убийство, там беше Спасителя, който го учеше да обича враговете си и че дори омразата към ближния се равнява на убийство.
Ханк безмълвно се помоли на Иисус да премахне този гняв от сърцето му и да го накара да спре да желае смъртта на това невинно момче.
Сякаш в отговор на молитвата, пръчката изскочи от земята, изтръгна се от ръцете му и се озова в храстите на няколко метра разстояние.
През целия му живот на водотърсач, това никога не се бе случвало. Пръчката да излети така! Сякаш водата го бе отблъснала рязко, като дама, отблъскваща мъж заради ругатня.
- Окопах мястото – рече чиракът.
Ханк го изгледа строго да види дали е забелязал нещо странно в пръчката. Но момчето дори не гледаше към него, а бе забило поглед в току-що изкопания от него квадрат.
- Браво – похвали го Ханк като се стараеше гласът му да не издаде отвращението, което изпитваше.
- Само че няма смисъл да се копае тук – продължи момчето.
Ханк не повярва на ушите си. Не стига, че момчето имаше наглостта да противоречи на господаря си в собствения си занаят, но да говори за нещо, което изобщо не разбира?
- Какво каза, я повтори?
Момчето явно усети заплахата по лицето му или по бесния му тон, защото веднага отстъпи.
- Нищо, сър. Не ми е работа да се меся.
Ала потисканият гняв избухна и Ханк нямаше да остави момчето така.
- Ти си мислиш, че можеш и моята работа да вършиш, така ли? Може твоят господар да те оставя да си мислиш, че добър колкото него, защото имаш дарба с копитата, но аз съм истински водотърсач. И пръчката ми показва, че тук има вода!
- Вярно е – отвърна кротко момчето и Ханк не забеляза,?? че то е с четири инча по-високо от него и вероятно много по-силно. Чиракът Алвин не беше чак великан, но и джудже не беше.
- Вярно ли? Не е твоя работа да казваш дали пръчката ми показва вярно или невярно!
- Знам, сър, не ми беше работа да го казвам.
Точно тогава се появи ковачът, който буташе количка с търнокоп и два големи железни лоста.
- Какво става? – попита той.
- Чиракът ти се държи нагло с мен – отвърна Ханк, но веднага щом го изрече, осъзна, че не бе напълно справедлив – момчето вече му се бе извинило.
Сега вече Мейкпис замахна с ръка и удари на момчето шамар като с мечешка лапа. Алвин залитна под удара, но не падна.
- Извинете, сър – рече Алвин.
- Той каза, че нямало вода на мястото, което аз посочих за кладенец! – Ханк не можа да се спре. – Аз проявих уважение към неговата дарба. А той към моята – не.
- Дарба или не, той трябва да има уважение към клиентите ми, или ще научи колко дълго е нужно, за да станеш ковач.
Ковачът сграбчи един от двата тежки железни лоста в ръка, сякаш се канеше да го стовари на гърба на момчето. Това обаче щеше да е истинско убийство, а Ханк не искаше това. Той протегна ръка и улови края на лоста.
- Не, Мейкпис, почакай, всичко е наред. Той ми каза, че съжалява.
- И това ти е достатъчно?
- Да, ако знам, че ще послушаш мене, а не него – каза Ханк. – Не съм толкова стар, че да слушам как момчета с дарба за подковачи ми разправят, че не мога да намирам вода.
- О, кладенецът ще бъде точно тук, можеш да си сигурен. И това момче ще го изкопае само и няма да хапне нито хапка, докато не стигне до вода!
Ханк се усмихна.
- Добре тогава, той ще открие, че аз си знам работата – няма да се наложи да копае надълбоко, това е сигурно.
Мейкпис се обърна към момчето, което стоеше на няколко ярда разстояние, с отпуснати ръце, а лицето му не изразяваше нито гняв, нито нищо.
- Ще изпратя г-н Доузър до коня му, Алвин. А ти стой тук и не искам да те виждам, докато не ми донесеш кофа вода с чиста вода от този кладенец. Няма да ядеш и няма да пиеш, докато не извадиш вода оттук.
- О, стига, недей така – рече Ханк. – Знаеш, че понякога са нужни два дни, докато пръстта в новия кладенец се слегне.
- Донеси ми кофа вода от новия кладенец – рече Мейкпис. – Дори да се наложи да копаеш цяла нощ.
Двамата се отправиха към ковачницата, до конюшнята, където чакаше Пикълуинг. Поговориха си, оправиха седлото, после Ханк Доузър се метна на кобилата, която препусна по-плавно и леко отвсякога, щастлива като жребче. Докато се отдалечаваше, той погледна към момчето, което работеше. Пръстта не хвърчеше хаотично, само методично вдигане и спускане, вдигане и спускане. Момчето не спря да почине. Не прекъсна работата си – шумът – прас -от забиването на лопатата, после трополенето от пръстта, падаща върху купчината.
Гневът на Ханк се уталожи чак когато шумовете от момчето заглъхнаха и той забрави за тях. Каквато и да беше силата на Ханк като водотърсач, това момче беше враг на дарбата му, това той знаеше със сигурност. Преди малко мислеше, че гневът му е необоснован, но сега, когато момчето му се изрепчи, Ханк разбра, че е бил прав през цялото време. Момчето смяташе, че владее водата, може би се смяташе за търсач с бръмбар, а това го правеше враг на Ханк.
Иисус е казал да дадем на врага дрехата си, да обърнем другата буза… но ако врагът иска да ти отнеме прехраната, тогава какво? Да го оставиш да те унищожи ли? “Не и аз, нищо, че съм християнин”, помисли той, “Дадох му урок този път, а ако не го е научил, ще му дам и друг.”
No comments:
Post a Comment