ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
МОДЕСТИ
Уитли Физикър помогна на Пеги да слезе от каретата пред красивата къща в един от най-добрите квартали на Декейн.
- Искам да те изпратя до вратата, Пеги Гестър, за да видя дали хората са си у дома да те посрещнат – каза той, без да очаква да му позволи. Ако някой знаеше колко мрази да се притесняват за нея, това беше той. Затова тя му благодари любезно и се сбогува с него.
Каретата потегли, конят потракваше по паветата и тя почука на вратата. Слугинята, която й отвори, бе германка – съвсем скоро пристигнала от Европа, тя дори не знаеше английски колкото да я попита за името й, ами я покани с жест да влезе, да седне на пейката в коридора и й протегна сребърна табла.
За какво бе тази табла? Пеги не можеше добре да схване какво става в ума на чужденката. Тя очакваше нещо, но какво? Някакво парче хартия, но Пеги изобщо не разбираше защо. Момичето приближи таблата още по-настоятелно. Пеги можа само да свие рамене.
Накрая германката се отказа и се оттегли. Пеги седна на пейката и зачака. Тя потърси сърдечните огньове в къщата и откри онзи, който търсеше. Едва тогава схвана за какво е била таблата – за визитната й картичка. Хората в този град, или поне богатите хора, имаха малки визитни картички с името си, с които обявяваха, че идват на посещение. Пеги дори си спомни, че е чела за този обичай в книга, но от кралските колонии и никога не бе очаквала, че хората в свободна страна спазват такива формалности.
Скоро господарката на дома се появи, а германката вървеше след нея и надничаше иззад красивата й дневна рокля. От сърдечния огън на дамата Пеги разбра, че тя не се смята за кой знае колко добре облечена, но на Пеги й се стори като кралица.
Пеги се взря в сърдечния й огън и откри онова, за което се бе надявала. Дамата не беше раздразнена от присъствието на Пеги, а само любопитна. Да, тя я преценяваше, разбира се – Пеги не бе срещала човек, който да не преценява непознатите, а и самата тя го правеше - но преценката й беше добронамерена. Простото облекло на Пеги за нея означаваше селско момиче, а не просякиня. Строгото безизразно лице й говореше за детство, изпълнено с болка, а не за грозота. Когато си представи страданията на Пеги, първата й мисъл беше да се опита да я изцели. Накратко, добра жена. Пеги не бе сгрешила, идвайки при нея.
- Струва ми се, че нямам честта да ви познавам – проговори дамата. Гласът й беше мелодичен, тих и нежен.
- Не се познаваме, госпожо Модести – отвърна Пеги. – Аз се казвам Пеги. Мисля, че сте познавали баща ми, преди много години.
- Може би, как се казва той?
- Хорас Гестър, от Хатрак, Хио.
Пеги видя бурята в сърдечния огън при споменаването на името му – щастлив спомен, но и проблясък на страх от намеренията на непознатата. Ала страхът изчезна бързо – съпругът й бе починал преди няколко години и вече не можеше да бъде наранен. По лицето й не проличаха изпитваните чувства – то остана мило и състрадателно. Модести се обърна към прислужницата и й каза нещо на немски. Тя направи реверанс и излезе.
- Баща ви ли те прати? – попита дамата. Неизреченият й въпрос обаче беше: “Казал ли ти е баща ти какво означавахме двамата един за друг?”.
- Не – отвърна Пеги. – Дойдох тук по собствена инициатива. Той би умрял, ако научеше, че знам името ви. Аз съм факла, госпожо Модести. Той няма тайни от мен. Никой няма тайни от мен.
Пеги не се изненада никак от реакцията на Модести. Повечето хора веднага си припомняха тайните си с надежда тя да не ги узнае. Вместо това, жената си помисли колко ужасно трябва да е за Пеги да научава тайни, които й възлагат тежко бреме.
- Откога е така? – тихо попита тя. – Дано не е откак си била малка? Господ е милостив, няма да допусне такива знания да легнат върху ума на дете.
- Господ не се съобразил с мен – отвърна Пеги.
Дамата протегна ръка и погали Пеги по бузата. Сигурно забеляза прахта, наслоила се от пътуването. Но тя не мислеше за дрехите и чистотата. Факла, мислеше тя. Ето защо такова младо момиче има студено и неприветливо лице. Прекалено много знание – затова е толкова корава.
- Защо си дошла при мен? – попита Модести. – Нали не искаш да причиниш вреда на мен или на баща си, особено за толкова отдавнашно прегрешение?
- Не, госпожо. – Гласът й никога преди не бе звучал толкова грубо, но в сравнение с тази жена тя грачеше като гарван. – Щом като факла съм узнала тайната ви, значи съм узнала и че в нея, освен греха, има и добро. А що се отнася до греха, Татко до ден днешен се разплаща за него, двойно и тройно, всяка година.
В очите на Модести бликнаха сълзи.
- Надявах се, че времето ще отмие срама – прошепна тя, - и той ще си го спомня с радост. Като древните избелели английски гоблени, чиито цветове вече не са ярки, но изобразяват сянката на самата прелест.
Пеги можеше да й каже, че той изпитва нещо повече от радост, че той преживява отново чувствата си към нея сякаш е било вчера. Но тази тайна беше на баща й, а не нейна и тя премълча.
Модести избърса напиращите сълзи с кърпичка.
- През всичките тези години не съм казала на жив човек за това. Единствено пред Господа изливах сърцето си и Той ми прости. Ала за мен е вълнуващо да мога да разговарям за това с някой, когото виждам с очите си, а не с въображението си. Кажи ми, дете, щом не си дошла като ангел на отмъщението, може би си дошла като ангел на прошката?
Модести говореше така изискано, че Пеги се помъчи да си припомни изрази от прочетените книги, вместо обикновени думи.
- Аз… идвам като молител – рече тя. – Идвам за помощ. Идвам, за да променя живота си. Помислих, че щом сте обичала толкова баща ми, може да поискате да направите услуга на дъщеря му.
Жената й се усмихна.
- И щом си факла, значи вече знаеш отговора ми. Каква помощ желаеш? Съпругът ми ми завеща доста пари, но ми се струва, че не от пари имаш нужда.
- Не, госпожо. – Какво всъщност искаше тя, как да обясни защо е дошла? – Не ми харесваше живота, който ме чакаше в Хатрак. Исках да…
- Избягаш?
- Нещо такова, да, но не съвсем.
- Искаш да станеш нещо различно от това, което си сега.
- Да, госпожо Модести.
- А каква искаш да станеш?
Пеги не знаеше с какви думи да опише мечтите си, но с Модести пред себе тя разбра, че те могат да бъдат описани съвсем лесно.
- Искам да стана като вас, госпожо.
Жената се усмихна и докосна лицето си, после косата си.
- Не, детето ми, трябва да имаш по-високи цели. Най-доброто в мен е до голяма степен дар от твоя баща. Начинът, по който ме обичаше, ме научи може би – не, без “може би” - че съм достойна за любов. Оттогава научих много неща за това какво е жена и каква трябва да бъда. Каква прекрасна симетрия би било, ако мога да върна на дъщеря му част от мъдростта, на която той ме научи. – Тя се засмя тихо. – Никога не съм си представяла, че ще имам ученичка.
- По-скоро последователка, госпожо Модести.
- Нито ученичка, нито последователка искам. Ще останеш ли дома ми като гостенка? Ще ми позволиш ли да бъда твоя приятелка?
Пеги не можеше да види ясно пътеките на собствения си живот, но ги усети как се отварят пред нея, всички бъдеща, за които се надяваше я очакваха тук.
- О, госпожо, да, моля ви.
No comments:
Post a Comment