ГЛАВА ПЕТА
Ханк Доузър бе виждал много чираци през живота си, но на толкова нагъл не бе попадал никога. Мейкпис Смит тъкмо се беше навел над лявото предно копито на Пикълуинг, готов да забие гвоздея, когато момчето проговори:
- Не този гвоздей – рече чиракът на ковача. – И малко по-встрани.
Ето в този момент според Ханк господарят трябваше да удари шамар на момчето и да го прати разплакано в къщата. Мейкпис Смит само кимна и погледна към момчето.
- Ще можеш ли да подковеш този кон, Алвин? – попита господарят. – Кобилата е голяма, но виждам че напоследък си задобрял.
- Ще мога – сви рамене момчето.
- Хей, я по-кротко – намеси се Ханк Доузър. – Пикълуинг е единственият ми кон. А не мога да си позволя друг. Не искам твоят чирак да се учи да подковава и да прави грешки за сметка на горката ми кобила. – И без да може да спре, той изрече следната глупост: - Кой тук е господарят и кой – чиракът?
Ханк разбра, че е сбъркал в мига, в който думите се откъснаха от устата му. Не се пита “кой е господарят тук”, особено пред чирака. Ушите на Мейкпис почервеняха, той се изправи в целия си ръст от шест фута, с ръце като овнешки бутове и пръсти, които можеха да смачкат мечешка глава и изрева:
- Аз съм господарят тук и щом казвам, че чиракът ми може да свърши някаква работа, значи е така! Ако не те устройва, върви при друг ковач.
- Спокойно сега… - започна Ханк Доузър.
- Спокоен съм и държа крака на коня ти. Всъщност, конят ти се облегнал върху мен и ми тежи. А ти ме питаш кой е господарят в тази ковачница. Всеки с малко ум в главата знае, че не бива да ядосваш ковача, когато подковава коня ти, то е все едно да ядосваш пчелите, когато си тръгнал да вадиш мед.
Ханк Доузър се надяваше Мейкпис да се успокои лесно.
- Разбира се, че е така – съгласи се той.- Не исках да те засегна, просто се изненадах, че чиракът ти говори така нахално.
- Той има дарба – обясни Мейкпис Смит. – Това момче, Алвин, умее да вижда вътре в копитото на коня – къде ще държи гвоздеят, къде влиза в меката плът на коня и го боли, такива неща. Той е роден за подковач. И щом казва да не забивам гвоздея, разбирам, че не трябва, защото конят ще полудее или ще остане сакат.
Ханк Доузър се ухили и отстъпи. Денят бе горещ и хората бяха раздразнителни.
- Аз уважавам дарбите у хората – рече той. – И очаквам от тях те да уважават моята.
- В такъв случай, стига съм държал коня ти – рече Смит. – Хайде, Алвин, сложи тази подкова.
Ако момчето се беше надуло, изсумтяло или усмихнало подигравателно, Ханк щеше да има причина да се ядоса. Но чиракът Алвин приклекна със стърчащи от устата му гвоздеи и прихвана предното ляво копито. Пикълуинг се облегна на него, но момчето бе доста високо, нищо че по лицето му нямаше и следа от окосмяване, а пък мускулите му бяха досущ като на господаря му. След по-малко от минута подковата вече беше на място. Пикълуинг дори не трепна, нито затанцува, както правеше обикновено при забиването на гвоздеите в копитото. А като се замислеше, Пикълуинг винаги бе по-внимателна с този си крак, сякаш нещо в копитото й не беше наред, но това продължаваше вече толкова време, че Ханк почти не го забелязваше.
Чиракът отстъпи встрани, без следа от високомерие. По никакъв начин не демонстрираше нахалство, но Ханк без никаква причина се изпълни с гняв към него.
- На колко е години?
- Четиринайсет – отвърна Мейкпис Смит. – Започна при мен на единадесет.
- Малко е големичък за чирак, а? – продължи Ханк.
- Закъсня с една година заради войната с индианците и французите – той е от територия Уобиш.
- Тежки години бяха – въздъхна Ханк. – Добре, че по онова време бях в щата Ираква. Търсех кладенци за вятърните мелници по протежение на железницата, която строяха. На четиринайсет, а? Висок е, сигурно те е излъгал за възрастта си.
Ако момчето се ядоса, че го наричат лъжец, не го показа с нищо, което още повече раздразни Ханк Доузър. Момчето му действаше като трън в очите, както и да се държеше.
- Знаем възрастта му, защото е роден в Хатрак преди четиринайсет години, когато родителите му преминаваха оттук по пътя си на запад. Погребахме най-големия му брат горе на хълма. Обаче наистина е едър за възрастта си.
Все едно обсъждаха не жив човек, а кон, ала чиракът Алвин не показа да има нещо против. Стоеше и гледаше през тях, сякаш бяха от стъкло.
- Значи ти остават четири години от договора му? – запита Ханк.
- Малко повече – докато стане почти на деветнадесет.
- Щом вече е толкова добър, сигурно ще се откупи рано и ще стане калфа. – Ханк изгледа момчето, но то не реагира и на тези думи.
- Едва ли – отвърна ковачът. – С конете го бива, но в ковачницата е доста несръчен. Всеки ковач може да подковава, но е нужно истинско майсторство, за да изковеш плуг или колело, а дарбата за коне не помага особено за това. За да стана майстор, аз трябваше да изкова котва! По онова време бях в Нетикът обаче. Тук няма голямо търсене на котви.
Пикълуинг изсумтя и затропа с копита, но не затанцува на място, както правят конете, когато новите подкови са им неудобни. Подковите бяха удобни и добре поставени. Дори и това разгневи Ханк. Отношението му към момчето беше необяснимо. То тъкмо слагаше последната подкова на Пикълуинг, на крака, който при друг подковач можеше да остане куц. Момчето се бе справило отлично. Тогава защо у Ханк кипеше гняв, който се усилваше каквото и да кажеше или направеше Алвин?
Ханк се опита да превъзмогне чувствата си.
- Добре си свърши работата – каза той. – Сега е време аз да свърша моята.
- И двамата знаем, че търсенето на вода струва повече от подковаването – рече ковачът. – Ако ти трябва още нещо, знаеш, че ти го дължа безплатно.
- Ще се върна следващия път, пак да подковеш кобилата ми. – Ханк Доузър беше добър християнин и го досрамя, че не харесва момчето, та добави: - Ще гледам да дойда, докато това момче още си кара чиракуването, щом има такава дарба.
Момчето все едно не чу добрата дума, а господарят му само се изсмя.
- Не си единственият – рече той.
No comments:
Post a Comment