Prentice Alvin 22

ГЛАВА ШЕСТА

МАСКАРАД

Пеги не беше красавицата на губернаторския бал, но това не й пречеше. Госпожа Модести отдавна я бе научила, че е погрешно жените да се съревновават помежду си. “Няма награда, спечелена от жена, която да е недостижима за посестримите й.”

Никой друг обаче не разбираше това. Останалите жени се оглеждаха със завистливи погледи – изчисляваха вероятните разходи за рокли, опитваха се да познаят цената на амулетите за красота, носени от другите жени, помнеха кой с кого е танцувал и колко мъже са обещали да присъстват.

Малцина обаче погледнаха Пеги със завистливо око при първото й влизане в залата в ранния следобед. Тя знаеше какво впечатление прави. Вместо да е вдигната в елегантна прическа, косата й беше пригладена и лъскава, опъната и добре поддържана, само с няколко немирни кичури тук-там. Роклята й бе семпла, почти обикновена, но това беше целенасочено.

“Имаш хубаво младо тяло, затова роклята ти не бива да отвлича погледа от естествената гъвкавост на младостта.” Освен това, роклята беше необичайно скромна и откриваше по-малко гола плът от всички останали, но, за разлика на повечето рокли, разкриваше свободните движения на тялото под нея.

Тя и сега чуваше гласа на госпожа Модести:

“Много момичета не разбират, че корсетът не е самоцел. Предназначението му е да позволи на остарелите и отпуснати тела да имитират природно здравото тяло на млада жена. Твоят корсет трябва да леко набран, за да ти е удобен, а не стегнат. Така тялото ти ще може да се движи свободно и ще q дишаш леко. Другите момичета ще ти се чудят на куража да се появиш на публично място с естествената си талия. Но мъжете не гледат кройката на женските дрехи. Те се наслаждават на естествеността на една жена, която се чувства удобно, уверена е в себе си, радва се на живота в този ден, на това място, в тяхната компания.”

Най-вече тя не носеше бижута. Всички останали дами зависеха от амулети за очароване, когато се появяваха в обществото. Ако момичето нямаше дарба за очароване, тя трябваше да си купи – или по-скоро родителите или съпруга й трябваше да купят – заклинание, гравирано върху пръстен или амулет. Амулетите бяха предпочитани, защото се носеха по-близо до лицето, така че можеше да се постигне същия ефект с по-слабо, тоест по-евтино заклинание. Тези талисмани не влияеха отдалеч, но близостта до жена с талисман засилваше усещането, че лицето й е особено красиво. Нито една от чертите й не се променяше, всичко си оставаше такова, каквото е. Променяше се единствено преценката на наблюдаващия. Госпожа Модести се присмиваше на подобни заклинания. “Какъв смисъл има да заблуждаваш някой, който знае, че е заблуден?” Затова Пеги не носеше амулети.

Всички останали жени на бала бяха дегизирани. Въпреки че никой не носеше маска, балът беше маскарад. От присъстващите жени само Пеги и Модести не бяха облечени в маскени костюми и не се мъчеха да отговарят на някакъв неестествен идеал за красота.

Тя се досещаше за мислите на другите момичета, които я наблюдаваха как влиза в залата. Горката. Колко е невзрачна. Не е никаква конкуренция. И оценката им беше съвсем вярна – поне отначало. Никой не обърна особено внимание на Пеги.

Госпожа Модести внимателно подбираше кавалерите, с които я запознаваше.

- Бих искала да ви представя моята млада приятелка Маргарет, - казваше тя. После Пеги се усмихваше със свежата си открита усмивка, в която нямаше нищо изкуствено, с естественост, която говореше, че е наистина щастлива, че се запознава с приятел на госпожа Модести. Мъжете докосваха ръката й, покланяха се, а тя им отвръщаше с грациозен и непресторен реверанс и дружелюбно се здрависваше с тях като с бъдещи приятели.

- Изкуството на красотата е изкуство на истината – казваше госпожа Модести. – Останалите жени се преструват, че са други, а ти ще бъдеш самата себе си, най-прекрасната, с естествената жизнерадостна грация на скоклива сърна или кръжащ ястреб.

Кавалерът я канеше на танц и тя танцуваше, без да се притеснява за правилните стъпки или за темпото; вместо да си показва роклята, тя се наслаждаваше на самия танц, симетричното движение и начина, по който музиката се лее през телата им. Мъжът, който танцуваше с нея, я запомняше. След нея другите момичета му изглеждаха схванати, непохватни, затворени. Изкуствени. Много мъже, също толкова изкуствени като повечето дами, не се познаваха достатъчно добре и не осъзнаваха, че нейната компания им е по-приятна, отколкото тази на други млади дами. Но госпожа Модести не запознаваше Пеги с такива мъже. Тя позволяваше на Пеги да танцува само с такива, които бяха способни да я оценят.

Минаха часове и мъгливият следобед премина в ярка вечер и все повече кавалери кръжаха около Пеги, записваха се в списъка й за танци и непрестанно разговаряха с нея в промеждутъците, носеха й закуски и напитки, които тя приемаше, ако беше гладна или жадна, или учтиво отказваше, ако не беше. Накрая останалите момичета я забелязаха. Разбира се, имаше много мъже, които не обръщаха внимание на Пеги, и останалите дами не страдаха от липса на кавалери. Ала дамите бяха на друго мнение. Те виждаха, че Пеги е заобиколена от внимание и тя се досещаше какво си шепнеха една на друга:

- Какво ли заклинание използва?

- Носи амулет под корсажа си – сигурна съм, че видях формата му под евтината й рокля.

- Защо никой не забелязва колко е широка в талията?

- Вижте каква е разрошена косата й, сякаш идва от обора.

- Сигурно ги ласкае.

- Само определен тип мъже се въртят около нея, забелязвате ли?

Горките жени. Пеги използваше само сила, която те също притежаваха по рождение. Не употребяваше изкуствени амулети, купени с пари.

Най-важното обаче беше, че тук Пеги не използваше дарбата си. През годините тя лесно бе усвоила поученията на госпожа Модести, защото те бяха продължение на естествената й почтеност. Единствената трудност за преодоляване беше дарбата на Пеги. По навик, срещнеше ли нов човек, тя го поглеждаше в сърдечния огън и разбираше какъв е. Така тя узнаваше за него повече, отколкото знаеше сама за себе си, а после трябваше да скрие знанието си за най-тъмните му тайни. Затова бе резервирана и изглеждаше дори високомерна.

Госпожа Модести и Пеги бяха съгласни, че тя не бива да издава колко знае за хората. Но Модести я увери, че щом крие нещо толкова важно, нямаше да може да стане самата себе си - една прекрасна жена. Нямаше да стане онази, която Алвин щеше да обича заради самата нея, а не от жалост.

Отговорът беше лесен. Щом Пеги не можеше да каже каквото знаеше, не можеше да крие каквото знаеше, единственото решение бе да не го научава изобщо. През последните три години това беше най-важната й битка – да се научи да не поглежда в сърдечните огньове около нея. След много усилия, разочаровани сълзи и хиляди различни опити за самозаблуда, тя бе успяла. Можеше да влезе в препълнена бална зала и да остане в неведение за сърдечните огньове около себе си. О, тя ги виждаше - не можеше да се заслепи - но не им обръщаше внимание. Не се приближаваше до тях, за да се вгледа надълбоко. А с усъвършенстването на уменията си вече не се налагаше да се старае да не се вглежда в сърдечния огън. Вече можеше да застане съвсем близо до някого, да разговаря с него, да се съсредоточава върху казаното, без да вижда скритите му мисли повече от всеки друг човек.

Разбира се годините й като факла я бяха научили на много неща за човешката природа – какво се крие зад определени думи, тон, изражение или жест - и тя лесно четеше хорските мисли. Почтените хора обаче не й се сърдеха, че познава какво мислят в момента и не се налагаше да крие това знание. Не виждаше единствено най-съкровените им тайни - сега тези тайни бяха невидими за нея, ако не избереше да ги види.

А тя избираше да не ги вижда. Защото в новото за нея безразличие, тя откри непозната до този момент свобода. Сега вече можеше да възприема хората такива, каквито изглеждаха. Вече можеше да се наслаждава на компанията им, без да знае и съответно да се чувства отговорна за потайните им копнежи, или още по-ужасно, за страховитите им бъдещи пътеки. Така танците, смехът и говорът й придобиваха нюанс на въодушевена лудост и на бала нямаше по-свободна жена от Маргарет - младата приятелка на Модести, защото както никой друг тя бе познала отчаяно пленничество през целия си живот досега.

Затова Пеги се чувстваше толкова прекрасно на бала на губернатора. Всъщност тя не преживяваше триумф - нали не беше покорила ничие сърце - мъжете, спечелили приятелството й, не бяха покорени, а освободени, дори победители. Тя изпитваше чисто щастие, което се предаваше на обкръжението й - такива приятни чувства не можеха да се сдържат. Дори тези, които клюкарстваха по неин адрес иззад ветрилата си, се заразяваха от радостта на събитието и мнозина казаха на съпругата на губернатора, че това е най-успешният бал в Декейн, даже в целия щат Сускуахени.

Някои дори осъзнаваха кой е направил вечерта толкова радостна. Сред тях бяха съпругата на губернатора и госпожа Модести. Пеги забеляза, че двете разговарят, докато тя се носеше грациозно на подиума и даряваше партньора си с такива усмивки, че той се разсмя от щастие, че танцува с нея. Съпругата на губернатора кимаше усмихнато и посочи с ветрилото си към подиума, където очите на Пеги за миг срещнаха нейните. Момичето й се усмихна топло, губернаторшата й се усмихна й кимна в отговор. Този жест не остана незабелязан. Сега Пеги щеше да бъде канена на всеки прием в Декейн, можеше да посещава два-три на вечер, ако пожелае и то всеки ден в годината.

Въпреки това Пеги не се гордееше с успеха си, защото разбираше колко е незначителен. Бе си извоювала достъп до най-престижните домове в Декейн - ала Декейн бе само столица на щат, забутан на американската граница. Ако искаше да пробие в обществото, трябваше да стигне до Камелот, да спечели благоволението на кралските особи, а оттам да тръгне за Европа, да бъде приета във Виена, Париж, Варшава или Мадрид. Дори тогава, дори ако танцуваше с всяка коронована особа, това нямаше да означава нищо. Тя щеше да умре, те щяха да умрат, нима светът щеше да стане по-добро място заради някакви танци?

Преди четиринадесет години тя бе съзряла истинско величие в сърдечния огън на едно новородено момче. Тя бе пазила детето, защото бе обикнала бъдещето му, но бе обикнала и момчето, заради самото него и заради душата му. Но по-важно от чувствата й към чирака Алвин беше обичта им към делото, което му предстоеше. Крале и кралици изграждаха или губеха кралствата си, търговците печелеха цели състояния и после ги пропиляваха, художници създаваха произведения, които с течение на времето избледняваха или биваха забравени. Само чиракът Алвин носеше в себе си семената на Създаването, които щяха да издържат проверката на времето, щяха да удържат на неспирните атаки на Унищожителя. Затова тази вечер тя танцуваше за него, знаейки, че ако успее да спечели любовта на тези непознати, може би ще успее да спечели и неговата любов и да си извоюва място до него по пътя му към Кристалния град, където всички обитатели ще могат да виждат като факли, да строят като създатели и да обичат с Христовата любов.

При мисълта за Алвин тя насочи вниманието си към далечния му сърдечен огън. Макар да се бе научила да не гледа близките огньове, тя никога не спря да се взира в неговия. Може би така ставаше по-трудно да владее дарбата си, но какъв смисъл имаше да учи нещо, ако това значеше, че ще изгуби връзката си с това момче? Не се налагаше да го търси, с частица от съзнанието винаги знаеше къде гори сърдечният му огън. През тези три години се бе научила да не го гледа през цялото време, но все пак можеше да хвърли поглед за секунда. Така и направи.

Той копаеше дупка зад ковачницата. Но тя не обърна внимание на работата, защото и той не я забелязваше. В сърдечния му огън най-силната емоция бе гневът. Някой бе постъпил несправедливо с него - но това едва ли е нещо ново, нали? Мейкпис, който някога бе от най-честните господари, бе започнал да завижда на сръчността на Алвин с желязото и завистта го бе направила несправедлив. Колкото повече момчето го надминаваше, толкова по-яростно той отричаше способностите му. Алвин живееше с несправедливости всеки божи ден, ала никога преди не бе го виждала толкова разгневен.

- Какво има, госпожице Маргарет? - попита загрижено партньорът й. Пеги бе спряла насред подиума. Музиката продължаваше, двойките продължаваха със стъпките на танца, но най-близките до тях танцьори бяха спрели и я гледаха.

- Не мога... да продължа - прошепна тя. Удивително, беше се задъхала от страх. От какво се страхуваше?

- Искате ли да излезем навън? - попита той. Как ли се казваше? Сега в мислите й имаше само едно име - Алвин.

- Да, моля. - Тя се облегна на рамото му, докато вървяха към отворените към верандата врати. Тълпата им направи път, но тя дори не забеляза.

Като че ли целият насъбран гняв с годините при Мейкпис Смит сега избиваше на повърхността. Всяко забиване на лопатата бе мощен удар за отмъщение. Един пътуващ търсач на вода го бе разгневил и ударите бяха предназначени за него. Но не за него се притесняваше Пеги, нито за провокацията, колкото и нечестна и зла да бе тя. Тя се тревожеше за Алвин. Нима не виждаше, че копането с омраза бе разрушително действие? Нима не знаеше, че когато работиш с цел да разрушиш, ти сам каниш Разрушителя? Когато трудът ти унищожава, Унищожителят може да предяви правата си над теб.

В падащия здрач отвън въздухът бе по-хладен, а последните отблясъци на слънцето хвърляха червеникава светлина по моравата пред губернаторското имение.

- Госпожице Маргарет, дано не съм ви сторил нещо, от което да припаднете...

- Не, няма да припадна. Ще ме извините ли? Хрумна ми една мисъл, това е всичко. Просто трябва да я обмисля.

Той я изгледа с изумление. Когато жените искаха да се отърват от някой мъж, те винаги твърдяха, че ще припаднат. Не и госпожица Маргарет. Пеги разбра, че той е озадачен и неуверен. Етикетът с припадането бе ясен. Но как е редно да се отнесе един джентълмен към жена, на която й е "хрумнала мисъл"?

Тя положи длан на рамото му.

- Уверявам ви, приятелю - аз съм добре и ми беше много приятно да танцуваме. Надявам се, че ще танцуваме пак. Но засега имам нужда да остана сама.

Тя забеляза как думите й намалиха тревогата му. Бе го нарекла "приятелю", което бе обещание, че ще го запомни, надеждата й да танцува отново с него бе толкова искрена, че не можеше да не й повярва. Взе думите й буквално и се поклони усмихнато. След това тя дори не забеляза кога си е тръгнал.

Вниманието й бе далеч в Хатрак, където чиракът Алвин зовеше Унищожителя, без да осъзнава какво върши. Пеги напразно потърси в сърцето му спасително чувство. Гневът бе обладал Алвин и всички пътеки водеха към едно и също място, което я изпълваше с ужас, защото не виждаше какво има там, не виждаше какво се случва. А оттам пътеки не излизаха.

Какво правя на този глупав бал, когато Алвин е имал нужда от мен? Ако му бях обръщала внимание както трябва, щях да предвидя това и щях да намеря начин да му помогна. А аз танцувах с мъже, чието значение за бъдещето на света е нищожно. Да, те ме харесват. Но какъв е смисълът, ако чиракът Алвин бъде унищожен, ако Кристалният град бъде унищожен още преди Създателят му да е започнал да го гради?

Prentice Alvin 21

В този миг Ханк Доузър осъзна нещо, което иначе нямаше да забележи. Дарбата на момчето за подковаване бе много доходоносна, а Мейкпис Смит беше тъкмо човек, който щеше да го държи до края на срока на договора, за да печели от репутацията му, че подковава добре и няма загуби от окуцели коне. Един алчен господар би постъпил точно така – би твърдял, че момчето не го бива в ковачницата например и би използвал това като предлог да го държи до края. Междувременно момчето щеше да създаде име на ковачницата, че там се подковава най-добре в източната част на Хио. Което значеше още пари в джоба на ковача, но абсолютно нищо за момчето – нито пари, нито свобода.

Законът си е закон и ковачът не го нарушава – той има право на всеки ден от службата на момчето. Но обичаят повелява да се освободи чирака щом усвои занаята достатъчно, че да се изхранва сам. Иначе защо да се мъчи чиракът да работи и да се учи колкото може по-бързо, ако не може да се надява на по-ранно освобождаване? Казват, че дори собствениците на роби в Кралските колонии позволявали на робите да спечелят джобни пари, за да имат с какво да откупят свободата си малко преди да умрат.

Мейкпис Смит не нарушаваше закона, но не спазваше обичая на господарите. Ханк не одобряваше това - лош господар бе този, който продължава да държи чирака, въпреки че вече го е научил на всичко, което знае.

И все пак, макар да разбираше, че чиракът има право, а господарят – не, Ханк усещаше в сърцето си студена и влажна ненавист към момчето. Той потрепера и се опита да я прогони.

- Казваш, че ти трябва кладенец – рече той. – За пиене ли ти трябва, за пране или за ковачницата?

- Има ли значение? – попита ковачът.

- За мене има. За пиене ще ти трябва чиста вода, а за пране – вода, в която няма зарази. А в ковачницата за желязото е все едно дали се охлажда в чиста или в мръсна вода, нали така?

- Изворът на хълма намалява с всяка изминала година .- обясни ковачът. – Трябва ми кладенец, на който да мога да разчитам. Дълбок и с чиста вода.

- Знаеш защо потокът намалява – рече Ханк. – Всички си копаят кладенци, които изсмукват подземната вода, преди да се издигне до извора. Твоят кладенец ще бъде последната капка, ако мога така да се изразя.

- Нищо чудно. Но аз не мога да затрупам техните кладенци, а също имам нужда от вода. Заселих се тук заради потока, а сега те ми го пресушиха. Е, сигурно мога да се преместя, но имам жена и три деца в къщата, освен това тук ми харесва и то много. Затова предпочитам да извадя вода, вместо да се местя.

Ханк се приближи до редицата върби покрай потока, близо до полуразрушената къща при извора.

- Твоя ли е?

- Не, на стария Хорас Гестър, собственика на хана.

Ханк намери тънка върбова клонка ръчка, която се раздвояваше както трябва и започна да я сече с ножа си.

- Къщата при извора не се използва много напоследък, виждам.

- Както казах, потокът пресъхва. Половината лято няма достатъчно вода да охлажда съдовете със сметана. Няма смисъл от нея, щом не можеш да държиш продукти в нея цяло лято.

Ханк направи последен разрез и върбовата пръчка се отчупи. Той обели дебелия й край донякъде и окастри клонките, за да я изглади. Имаше търсачи, които не гледаха колко е гладка пръчката им, само махаха листата и я оставяха грапава, но Ханк знаеше, че водата не винаги иска да бъде намерена и тогава бе нужна много гладка върбова пръчка. Други пък използваха гладка пръчка, но винаги една и съща, година след година, на различни места, но това също беше грешка. Пръчката трябваше да е върбова или понякога ореховоа и да е израснала, смучейки водата, която искаш да намериш. Другите търсачи бяха шарлатани, колкото и гадно да звучи. Те откриваха вода, защото на повечето места има вода, ако копаеш достатъчно надълбоко. Но Ханк работеше както трябва, имаше истинска дарба. Усещаше как върбовата пръчка потрепва в ръцете му, усещаше водата да му пее изпод земята. А и той не се хващаше за първата следа от вода. Търсеше чиста и прозрачна вода, близо до повърхността и лесна за вадене. Гордееше се с работата си.

Но при чирака… как му беше името... Алвин, при него не беше така. Човек или можеше да подковава без да нарани коня, или не. Ако окуцее кон, хората трудно идват пак при същия ковач. Но с търсачите на вода нямаше значение дали намират вода всеки път или не. Ако се наричаш търсач и носиш раздвоена пръчка, хората ще ти плащат за търсене на кладенци без да се интересуват дали имаш дарба

Посред тези мисли Ханк се запита дали именно затова не мрази толкова момче – защото то вече си бе създало име в занаята си, а Ханк не беше известен, нищо, че беше единственият истински търсач в околността от много време насам.

Ханк седна на тревистия бряг на потока и свали обувките си. Когато се наведе да остави втория ботуш на сухия камък, за да не се напълни с насекоми, той съзря две очи, примигващи сред сенките между храсталаците. Това го стресна – стори му се, че вижда мечка, после, че вижда индианец, който иска да го скалпира, макар и двата вида отдавна да бяха изчезнали от тези земи. Но беше просто едно дребно светлокожо негърче, което се криеше в храстите. Момчето бе мулатче, наполовина бяло, наполовина чернокожо – Ханк го забеляза веднага щом преодоля първоначалната си уплаха.

- Какво гледаш? – попита Ханк.

Очите се затвориха и лицето изчезна. Храстите се размърдаха и зашепнаха от нещо пълзящо между тях.

- Не му обръщай внимание – каза Мейкпис Смит. – Това е Артър Стюарт.

Артър Стюарт! В Нова Англия и Съединените щати нямаше човек, който да не знае това име, също като жителите на Кралските колонии.

- Тогава сигурно ще се зарадваш да научиш, че аз пък съм Лорд протекторът – каза Ханк Доузър. – Защото ако кралят имаше такъв цвят на кожата, значи знам новина, която ще ми донесе три безплатни яденета на ден във всеки град в Хио и Сускуахени докато съм жив.

Мейкпис се разсмя.

- Не, това е шега на Хорас Гестър. Двамата със старата Пег Гестър отглеждат това момче, защото истинската му майка е много бедна. Разбира се, това не е единствената причина, все пак той е прекалено светлокож и не можеш да виниш мъжа й, Мок Бери, че не иска да гледа как това дете сяда на масата заедно с въгленочерните му деца.

Ханк Доузър започна да си събува чорапите.

- А може би Хорас Гестър го е взел, защото има нещо общо със светлата кожа на момчето?

- Затвори си устата, Ханк, и не приказвай такива неща. Хорас не е такъв човек.

- Ще се изненадаш, ако разбереш за какви хора съм научавал, че са точно “такъв човек”. Но, разбира се, не го твърдя за Хорас Гестър.

- Нали не мислиш, че старата Пег Гестър ще пусне наполовина черното копеле на мъжа си в къщата?

- Ами ако не знае?

- Щеше да знае. Дъщеря й Пеги беше факлата на Хатрак. А всички знаеха, че малката Пеги Гестър никога на лъже.

- Чувал съм да говорят за факлата на Хатрак, преди да дойда тук за пръв път, но защо никога не съм я виждал?

- Защото си замина, затова – отвърна Мейкпис. – Преди три години. Избяга и най-добре ще направиш да не отваряш дума за нея в хана на Гестърови. Те са много чувствителни на тази тема.

Вече останал бос, Ханк Доузър застана на брега на потока. Той вдигна поглед и сред дърветата съзря същото момче, Артър Стюарт, което го наблюдаваше . Е какво пък, голяма работа, едно негърче. Нищо лошо не може да ми стори.

Ханк нагази в потока и леденостудената вода покри стъпалата му. Той безмълвно заговори на водата така: “Не искам да препречвам пътя ти, не искам да те пресушавам. Кладенецът, който ще изкопая, няма да ти причини зло, а просто ще ти даде ново място, откъдето да течеш, като друго лице, още ръце, друго око. Затова не се крий от мен, Вода. Покажи ми къде се надигаш, къде се протягаш да достигнеш небето и аз ще им кажа да копаят там и ще те освободя да прелееш над земята, ще видиш.”

- Тази вода достатъчно ли е чиста? – попита Ханк ковача.

- Съвсем чиста – отвърна Мейкпис. – Никога не съм чувал някой да се е разболял от нея.

Ханк мушна острия край на пръчката във водата по посока на течението. Вкуси я, каза той на пръчката. Вдъхни аромата й и го запомни, а после ми намери още вода, все така сладка.

Пръчката заподскача в ръцете му. Беше готова. Той я извади от потока и тя се успокои, но продължи да потрепва лекичко, за да му покаже, че е жива и че търси.

Той спря да говори, спря да мисли. Само тръгна със затворени очи, защото не искаше зрението да му отвлича вниманието от изтръпването на ръцете му. Пръчката никога не го подвеждаше, а да гледа с очи беше все едно да признае, че пръчката няма сила да намира вода.

Отне му близо половин час. Да, намери няколко места веднага, но те не бяха достатъчно добри, не и за Ханк Доузър. По рязкото подскачане на пръчката той познаваше кога водата е близо до повърхността. Вече бе станал толкова добър, че хората го вземаха за търсач с бръмбар, което бе най-голямата похвала. А търсачи с бръмбар се срещаха много рядко, обикновено бяха седми син или тринадесето дете, затуй Ханк вече не им завиждаше за дарбата, или поне рядко му се случваше.

Пръчката се спусна тъй рязко, че се зарови на три инча дълбочина в пръстта. По-ясно от това, здраве. Ханк се усмихна и отвори очи. Беше на трийсет фута разстояние от ковачницата. И с отворени очи нямаше да открие по-добро място. И търсач с бръмбар нямаше да свърши по-добра работа.

Ковачът също мислеше така.

- Ако ме беше попитал къде искам да е кладенецът, щях да избера точно това място! – възхити се той.

Ханк кимна, приемайки похвалата без усмивка, с полуотворени очи, а цялото му тяло гореше от силата на водния зов.

- Не искам да вдигам пръчката, докато не отбележиш мястото около него с лопата.

- Донеси лопата! – извика ковачът.

Чиракът Алвин изтича за инструмента. Ханк забеляза как Артър Стюарт го последва, препускайки с късите си крачета тъй непохватно, че ей-сега щеше да падне. И наистина се просна по корем на тревата с такава скорост, че се плъзна още един ярд напред и после се изправи целия мокър от росата. Това изобщо не го спря – той се заклати към ковачницата накъдето бе отишъл Алвин.

Ханк се обърна към Мейкпис Смит и ритна пръстта под краката си.

- Не мога да съм сигурен, нали не съм търсач с бръмбар, - каза той със цялата скромност, на която бе способен, - но ми се струва, че няма да копаеш повече от десет фута, преди да стигнеш до водата. Чиста и прясна, колкото искаш.

- А, това не ме засяга, няма аз да го копая – отвърна Мейкпис.

- Твоят чирак изглежда достатъчно силен да го изкопае сам, ако не лентяйства и не спи зад гърба ти.

- Той не е лентяй – призна Мейкпис. – А ти сигурно ще отседнеш в хана, нали?

- Не, не смятам – отвърна Ханк. – На около шест мили западно от тук ме чакат едни хора да им намеря сухо място, където да си изкопаят хубава дълбока изба.

- Това не е ли точно обратното на търсенето на вода?

- Така е, даже е по-трудно, особено в такава влажна местност като тази.

- Тогава се върни по същия път и аз ще ти запазя глътка от първата вода, извадена от твоя кладенец.

- С удоволствие – отвърна Ханк. Рядко му предлагаха тази чест, да изпие първата глътка от кладенеца. Тя даваше особена сила, но само ако беше предложена доброволно и Ханк не можа да сдържи усмивката си. – Ще се върна след два-три дни, обещавам.

Чиракът се върна с лопатата и се зае да копае плитка бразда. Но Ханк веднага забеляза, че момчето очерта квадрат без да мери, всичките му страни бяха еднакви, а и доколкото успя да види, отговаряха на посоките на компаса. Застанал наблизо с все още забита в земята пръчка, Ханк внезапно усети, че му прилошава от близостта на момчето. Това не бе прилошаване, при което ти се ще да си изхвърлиш закуската, а такова, което преминава в болка и в насилие. Ханк усети че иска да грабне лопатата от ръцете на момчето и да го удари по главата с острата й част.

Пръчката пак се разтрепери в ръката му и най-после той разбра. Не самият той изпитваше омраза към момчето, а водата, на която служеше. Тя желаеше смъртта на това момче.

В мига, когато тази мисъл премина през ума му, Ханк започна да се бори с нея и потисна прилошаването си. Това бе най-откачената мисъл. Та водата си беше вода. Тя иска просто да извира изпод земята, или да се стича от облаците и да потече по лицето на земята. В нея нямаше злоба, нито желание да убива. А и Ханк Доузър бе християнин и баптист до мозъка на костите си – естествената религия за водотърсач, така да се каже. Когато натискаше хора под вода, то беше да за да ги кръсти и доведе при Иисус, а не да ги удави. В сърцето на Ханк нямаше убийство, там беше Спасителя, който го учеше да обича враговете си и че дори омразата към ближния се равнява на убийство.

Ханк безмълвно се помоли на Иисус да премахне този гняв от сърцето му и да го накара да спре да желае смъртта на това невинно момче.

Сякаш в отговор на молитвата, пръчката изскочи от земята, изтръгна се от ръцете му и се озова в храстите на няколко метра разстояние.

През целия му живот на водотърсач, това никога не се бе случвало. Пръчката да излети така! Сякаш водата го бе отблъснала рязко, като дама, отблъскваща мъж заради ругатня.

- Окопах мястото – рече чиракът.

Ханк го изгледа строго да види дали е забелязал нещо странно в пръчката. Но момчето дори не гледаше към него, а бе забило поглед в току-що изкопания от него квадрат.

- Браво – похвали го Ханк като се стараеше гласът му да не издаде отвращението, което изпитваше.

- Само че няма смисъл да се копае тук – продължи момчето.

Ханк не повярва на ушите си. Не стига, че момчето имаше наглостта да противоречи на господаря си в собствения си занаят, но да говори за нещо, което изобщо не разбира?

- Какво каза, я повтори?

Момчето явно усети заплахата по лицето му или по бесния му тон, защото веднага отстъпи.

- Нищо, сър. Не ми е работа да се меся.

Ала потисканият гняв избухна и Ханк нямаше да остави момчето така.

- Ти си мислиш, че можеш и моята работа да вършиш, така ли? Може твоят господар да те оставя да си мислиш, че добър колкото него, защото имаш дарба с копитата, но аз съм истински водотърсач. И пръчката ми показва, че тук има вода!

- Вярно е – отвърна кротко момчето и Ханк не забеляза,?? че то е с четири инча по-високо от него и вероятно много по-силно. Чиракът Алвин не беше чак великан, но и джудже не беше.

- Вярно ли? Не е твоя работа да казваш дали пръчката ми показва вярно или невярно!

- Знам, сър, не ми беше работа да го казвам.

Точно тогава се появи ковачът, който буташе количка с търнокоп и два големи железни лоста.

- Какво става? – попита той.

- Чиракът ти се държи нагло с мен – отвърна Ханк, но веднага щом го изрече, осъзна, че не бе напълно справедлив – момчето вече му се бе извинило.

Сега вече Мейкпис замахна с ръка и удари на момчето шамар като с мечешка лапа. Алвин залитна под удара, но не падна.

- Извинете, сър – рече Алвин.

- Той каза, че нямало вода на мястото, което аз посочих за кладенец! – Ханк не можа да се спре. – Аз проявих уважение към неговата дарба. А той към моята – не.

- Дарба или не, той трябва да има уважение към клиентите ми, или ще научи колко дълго е нужно, за да станеш ковач.

Ковачът сграбчи един от двата тежки железни лоста в ръка, сякаш се канеше да го стовари на гърба на момчето. Това обаче щеше да е истинско убийство, а Ханк не искаше това. Той протегна ръка и улови края на лоста.

- Не, Мейкпис, почакай, всичко е наред. Той ми каза, че съжалява.

- И това ти е достатъчно?

- Да, ако знам, че ще послушаш мене, а не него – каза Ханк. – Не съм толкова стар, че да слушам как момчета с дарба за подковачи ми разправят, че не мога да намирам вода.

- О, кладенецът ще бъде точно тук, можеш да си сигурен. И това момче ще го изкопае само и няма да хапне нито хапка, докато не стигне до вода!

Ханк се усмихна.

- Добре тогава, той ще открие, че аз си знам работата – няма да се наложи да копае надълбоко, това е сигурно.

Мейкпис се обърна към момчето, което стоеше на няколко ярда разстояние, с отпуснати ръце, а лицето му не изразяваше нито гняв, нито нищо.

- Ще изпратя г-н Доузър до коня му, Алвин. А ти стой тук и не искам да те виждам, докато не ми донесеш кофа вода с чиста вода от този кладенец. Няма да ядеш и няма да пиеш, докато не извадиш вода оттук.

- О, стига, недей така – рече Ханк. – Знаеш, че понякога са нужни два дни, докато пръстта в новия кладенец се слегне.

- Донеси ми кофа вода от новия кладенец – рече Мейкпис. – Дори да се наложи да копаеш цяла нощ.

Двамата се отправиха към ковачницата, до конюшнята, където чакаше Пикълуинг. Поговориха си, оправиха седлото, после Ханк Доузър се метна на кобилата, която препусна по-плавно и леко отвсякога, щастлива като жребче. Докато се отдалечаваше, той погледна към момчето, което работеше. Пръстта не хвърчеше хаотично, само методично вдигане и спускане, вдигане и спускане. Момчето не спря да почине. Не прекъсна работата си – шумът – прас -от забиването на лопатата, после трополенето от пръстта, падаща върху купчината.

Гневът на Ханк се уталожи чак когато шумовете от момчето заглъхнаха и той забрави за тях. Каквато и да беше силата на Ханк като водотърсач, това момче беше враг на дарбата му, това той знаеше със сигурност. Преди малко мислеше, че гневът му е необоснован, но сега, когато момчето му се изрепчи, Ханк разбра, че е бил прав през цялото време. Момчето смяташе, че владее водата, може би се смяташе за търсач с бръмбар, а това го правеше враг на Ханк.

Иисус е казал да дадем на врага дрехата си, да обърнем другата буза… но ако врагът иска да ти отнеме прехраната, тогава какво? Да го оставиш да те унищожи ли? “Не и аз, нищо, че съм християнин”, помисли той, “Дадох му урок този път, а ако не го е научил, ще му дам и друг.”

Prentice Alvin 20

ГЛАВА ПЕТА

ДОУЗЪР*

Ханк Доузър бе виждал много чираци през живота си, но на толкова нагъл не бе попадал никога. Мейкпис Смит тъкмо се беше навел над лявото предно копито на Пикълуинг, готов да забие гвоздея, когато момчето проговори:

- Не този гвоздей – рече чиракът на ковача. – И малко по-встрани.

Ето в този момент според Ханк господарят трябваше да удари шамар на момчето и да го прати разплакано в къщата. Мейкпис Смит само кимна и погледна към момчето.

- Ще можеш ли да подковеш този кон, Алвин? – попита господарят. – Кобилата е голяма, но виждам че напоследък си задобрял.

- Ще мога – сви рамене момчето.

- Хей, я по-кротко – намеси се Ханк Доузър. – Пикълуинг е единственият ми кон. А не мога да си позволя друг. Не искам твоят чирак да се учи да подковава и да прави грешки за сметка на горката ми кобила. – И без да може да спре, той изрече следната глупост: - Кой тук е господарят и кой – чиракът?

Ханк разбра, че е сбъркал в мига, в който думите се откъснаха от устата му. Не се пита “кой е господарят тук”, особено пред чирака. Ушите на Мейкпис почервеняха, той се изправи в целия си ръст от шест фута, с ръце като овнешки бутове и пръсти, които можеха да смачкат мечешка глава и изрева:

- Аз съм господарят тук и щом казвам, че чиракът ми може да свърши някаква работа, значи е така! Ако не те устройва, върви при друг ковач.

- Спокойно сега… - започна Ханк Доузър.

- Спокоен съм и държа крака на коня ти. Всъщност, конят ти се облегнал върху мен и ми тежи. А ти ме питаш кой е господарят в тази ковачница. Всеки с малко ум в главата знае, че не бива да ядосваш ковача, когато подковава коня ти, то е все едно да ядосваш пчелите, когато си тръгнал да вадиш мед.

Ханк Доузър се надяваше Мейкпис да се успокои лесно.

- Разбира се, че е така – съгласи се той.- Не исках да те засегна, просто се изненадах, че чиракът ти говори така нахално.

- Той има дарба – обясни Мейкпис Смит. – Това момче, Алвин, умее да вижда вътре в копитото на коня – къде ще държи гвоздеят, къде влиза в меката плът на коня и го боли, такива неща. Той е роден за подковач. И щом казва да не забивам гвоздея, разбирам, че не трябва, защото конят ще полудее или ще остане сакат.

Ханк Доузър се ухили и отстъпи. Денят бе горещ и хората бяха раздразнителни.

- Аз уважавам дарбите у хората – рече той. – И очаквам от тях те да уважават моята.

- В такъв случай, стига съм държал коня ти – рече Смит. – Хайде, Алвин, сложи тази подкова.

Ако момчето се беше надуло, изсумтяло или усмихнало подигравателно, Ханк щеше да има причина да се ядоса. Но чиракът Алвин приклекна със стърчащи от устата му гвоздеи и прихвана предното ляво копито. Пикълуинг се облегна на него, но момчето бе доста високо, нищо че по лицето му нямаше и следа от окосмяване, а пък мускулите му бяха досущ като на господаря му. След по-малко от минута подковата вече беше на място. Пикълуинг дори не трепна, нито затанцува, както правеше обикновено при забиването на гвоздеите в копитото. А като се замислеше, Пикълуинг винаги бе по-внимателна с този си крак, сякаш нещо в копитото й не беше наред, но това продължаваше вече толкова време, че Ханк почти не го забелязваше.

Чиракът отстъпи встрани, без следа от високомерие. По никакъв начин не демонстрираше нахалство, но Ханк без никаква причина се изпълни с гняв към него.

- На колко е години?

- Четиринайсет – отвърна Мейкпис Смит. – Започна при мен на единадесет.

- Малко е големичък за чирак, а? – продължи Ханк.

- Закъсня с една година заради войната с индианците и французите – той е от територия Уобиш.

- Тежки години бяха – въздъхна Ханк. – Добре, че по онова време бях в щата Ираква. Търсех кладенци за вятърните мелници по протежение на железницата, която строяха. На четиринайсет, а? Висок е, сигурно те е излъгал за възрастта си.

Ако момчето се ядоса, че го наричат лъжец, не го показа с нищо, което още повече раздразни Ханк Доузър. Момчето му действаше като трън в очите, както и да се държеше.

- Знаем възрастта му, защото е роден в Хатрак преди четиринайсет години, когато родителите му преминаваха оттук по пътя си на запад. Погребахме най-големия му брат горе на хълма. Обаче наистина е едър за възрастта си.

Все едно обсъждаха не жив човек, а кон, ала чиракът Алвин не показа да има нещо против. Стоеше и гледаше през тях, сякаш бяха от стъкло.

- Значи ти остават четири години от договора му? – запита Ханк.

- Малко повече – докато стане почти на деветнадесет.

- Щом вече е толкова добър, сигурно ще се откупи рано и ще стане калфа. – Ханк изгледа момчето, но то не реагира и на тези думи.

- Едва ли – отвърна ковачът. – С конете го бива, но в ковачницата е доста несръчен. Всеки ковач може да подковава, но е нужно истинско майсторство, за да изковеш плуг или колело, а дарбата за коне не помага особено за това. За да стана майстор, аз трябваше да изкова котва! По онова време бях в Нетикът обаче. Тук няма голямо търсене на котви.

Пикълуинг изсумтя и затропа с копита, но не затанцува на място, както правят конете, когато новите подкови са им неудобни. Подковите бяха удобни и добре поставени. Дори и това разгневи Ханк. Отношението му към момчето беше необяснимо. То тъкмо слагаше последната подкова на Пикълуинг, на крака, който при друг подковач можеше да остане куц. Момчето се бе справило отлично. Тогава защо у Ханк кипеше гняв, който се усилваше каквото и да кажеше или направеше Алвин?

Ханк се опита да превъзмогне чувствата си.

- Добре си свърши работата – каза той. – Сега е време аз да свърша моята.

- И двамата знаем, че търсенето на вода струва повече от подковаването – рече ковачът. – Ако ти трябва още нещо, знаеш, че ти го дължа безплатно.

- Ще се върна следващия път, пак да подковеш кобилата ми. – Ханк Доузър беше добър християнин и го досрамя, че не харесва момчето, та добави: - Ще гледам да дойда, докато това момче още си кара чиракуването, щом има такава дарба.

Момчето все едно не чу добрата дума, а господарят му само се изсмя.

- Не си единственият – рече той.

---

*Името на героя означава “търсач на вода”.

Prentice Alvin 19

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

МОДЕСТИ

Уитли Физикър помогна на Пеги да слезе от каретата пред красивата къща в един от най-добрите квартали на Декейн.

- Искам да те изпратя до вратата, Пеги Гестър, за да видя дали хората са си у дома да те посрещнат – каза той, без да очаква да му позволи. Ако някой знаеше колко мрази да се притесняват за нея, това беше той. Затова тя му благодари любезно и се сбогува с него.

Каретата потегли, конят потракваше по паветата и тя почука на вратата. Слугинята, която й отвори, бе германка – съвсем скоро пристигнала от Европа, тя дори не знаеше английски колкото да я попита за името й, ами я покани с жест да влезе, да седне на пейката в коридора и й протегна сребърна табла.

За какво бе тази табла? Пеги не можеше добре да схване какво става в ума на чужденката. Тя очакваше нещо, но какво? Някакво парче хартия, но Пеги изобщо не разбираше защо. Момичето приближи таблата още по-настоятелно. Пеги можа само да свие рамене.

Накрая германката се отказа и се оттегли. Пеги седна на пейката и зачака. Тя потърси сърдечните огньове в къщата и откри онзи, който търсеше. Едва тогава схвана за какво е била таблата – за визитната й картичка. Хората в този град, или поне богатите хора, имаха малки визитни картички с името си, с които обявяваха, че идват на посещение. Пеги дори си спомни, че е чела за този обичай в книга, но от кралските колонии и никога не бе очаквала, че хората в свободна страна спазват такива формалности.

Скоро господарката на дома се появи, а германката вървеше след нея и надничаше иззад красивата й дневна рокля. От сърдечния огън на дамата Пеги разбра, че тя не се смята за кой знае колко добре облечена, но на Пеги й се стори като кралица.

Пеги се взря в сърдечния й огън и откри онова, за което се бе надявала. Дамата не беше раздразнена от присъствието на Пеги, а само любопитна. Да, тя я преценяваше, разбира се – Пеги не бе срещала човек, който да не преценява непознатите, а и самата тя го правеше - но преценката й беше добронамерена. Простото облекло на Пеги за нея означаваше селско момиче, а не просякиня. Строгото безизразно лице й говореше за детство, изпълнено с болка, а не за грозота. Когато си представи страданията на Пеги, първата й мисъл беше да се опита да я изцели. Накратко, добра жена. Пеги не бе сгрешила, идвайки при нея.

- Струва ми се, че нямам честта да ви познавам – проговори дамата. Гласът й беше мелодичен, тих и нежен.

- Не се познаваме, госпожо Модести – отвърна Пеги. – Аз се казвам Пеги. Мисля, че сте познавали баща ми, преди много години.

- Може би, как се казва той?

- Хорас Гестър, от Хатрак, Хио.

Пеги видя бурята в сърдечния огън при споменаването на името му – щастлив спомен, но и проблясък на страх от намеренията на непознатата. Ала страхът изчезна бързо – съпругът й бе починал преди няколко години и вече не можеше да бъде наранен. По лицето й не проличаха изпитваните чувства – то остана мило и състрадателно. Модести се обърна към прислужницата и й каза нещо на немски. Тя направи реверанс и излезе.

- Баща ви ли те прати? – попита дамата. Неизреченият й въпрос обаче беше: “Казал ли ти е баща ти какво означавахме двамата един за друг?”.

- Не – отвърна Пеги. – Дойдох тук по собствена инициатива. Той би умрял, ако научеше, че знам името ви. Аз съм факла, госпожо Модести. Той няма тайни от мен. Никой няма тайни от мен.

Пеги не се изненада никак от реакцията на Модести. Повечето хора веднага си припомняха тайните си с надежда тя да не ги узнае. Вместо това, жената си помисли колко ужасно трябва да е за Пеги да научава тайни, които й възлагат тежко бреме.

- Откога е така? – тихо попита тя. – Дано не е откак си била малка? Господ е милостив, няма да допусне такива знания да легнат върху ума на дете.

- Господ не се съобразил с мен – отвърна Пеги.

Дамата протегна ръка и погали Пеги по бузата. Сигурно забеляза прахта, наслоила се от пътуването. Но тя не мислеше за дрехите и чистотата. Факла, мислеше тя. Ето защо такова младо момиче има студено и неприветливо лице. Прекалено много знание – затова е толкова корава.

- Защо си дошла при мен? – попита Модести. – Нали не искаш да причиниш вреда на мен или на баща си, особено за толкова отдавнашно прегрешение?

- Не, госпожо. – Гласът й никога преди не бе звучал толкова грубо, но в сравнение с тази жена тя грачеше като гарван. – Щом като факла съм узнала тайната ви, значи съм узнала и че в нея, освен греха, има и добро. А що се отнася до греха, Татко до ден днешен се разплаща за него, двойно и тройно, всяка година.

В очите на Модести бликнаха сълзи.

- Надявах се, че времето ще отмие срама – прошепна тя, - и той ще си го спомня с радост. Като древните избелели английски гоблени, чиито цветове вече не са ярки, но изобразяват сянката на самата прелест.

Пеги можеше да й каже, че той изпитва нещо повече от радост, че той преживява отново чувствата си към нея сякаш е било вчера. Но тази тайна беше на баща й, а не нейна и тя премълча.

Модести избърса напиращите сълзи с кърпичка.

- През всичките тези години не съм казала на жив човек за това. Единствено пред Господа изливах сърцето си и Той ми прости. Ала за мен е вълнуващо да мога да разговарям за това с някой, когото виждам с очите си, а не с въображението си. Кажи ми, дете, щом не си дошла като ангел на отмъщението, може би си дошла като ангел на прошката?

Модести говореше така изискано, че Пеги се помъчи да си припомни изрази от прочетените книги, вместо обикновени думи.

- Аз… идвам като молител – рече тя. – Идвам за помощ. Идвам, за да променя живота си. Помислих, че щом сте обичала толкова баща ми, може да поискате да направите услуга на дъщеря му.

Жената й се усмихна.

- И щом си факла, значи вече знаеш отговора ми. Каква помощ желаеш? Съпругът ми ми завеща доста пари, но ми се струва, че не от пари имаш нужда.

- Не, госпожо. – Какво всъщност искаше тя, как да обясни защо е дошла? – Не ми харесваше живота, който ме чакаше в Хатрак. Исках да…

- Избягаш?

- Нещо такова, да, но не съвсем.

- Искаш да станеш нещо различно от това, което си сега.

- Да, госпожо Модести.

- А каква искаш да станеш?

Пеги не знаеше с какви думи да опише мечтите си, но с Модести пред себе тя разбра, че те могат да бъдат описани съвсем лесно.

- Искам да стана като вас, госпожо.

Жената се усмихна и докосна лицето си, после косата си.

- Не, детето ми, трябва да имаш по-високи цели. Най-доброто в мен е до голяма степен дар от твоя баща. Начинът, по който ме обичаше, ме научи може би – не, без “може би” - че съм достойна за любов. Оттогава научих много неща за това какво е жена и каква трябва да бъда. Каква прекрасна симетрия би било, ако мога да върна на дъщеря му част от мъдростта, на която той ме научи. – Тя се засмя тихо. – Никога не съм си представяла, че ще имам ученичка.

- По-скоро последователка, госпожо Модести.

- Нито ученичка, нито последователка искам. Ще останеш ли дома ми като гостенка? Ще ми позволиш ли да бъда твоя приятелка?

Пеги не можеше да види ясно пътеките на собствения си живот, но ги усети как се отварят пред нея, всички бъдеща, за които се надяваше я очакваха тук.

- О, госпожо, да, моля ви.

Prentice Alvin 18

Алвин последва звука на ковашкия чук. Той го отведе по незабележима пътека към къщата при извора, през която минаваше извиращото от хълма поточе. После заслиза по тревистия склон край поточето и стигна до ковачницата. От комина излизаше горещ дим. Алвин заобиколи отпред и през голямата плъзгаща се врата видя ковача, който с чука оформяше парче нажежено желязо върху наковалнята.

Момчето остана да го погледа как работи. Чак отвън се усещаше жегата от ковачницата, а вътре сигурно беше горещо като в адски пламъци. Мускулите му приличаха на петдесет различни въжета, държащи ръката под кожата. Те се мърдаха и търкаляха един през друг с вдигането на чука във въздуха, после се сплитаха в едно със свалянето на чука. Застанал близо, Алвин едвам понасяше дрънченето на желязо о желязо, а наковалнята беше като камертон, който продължаваше звука още дълго време. По тялото на ковача се стичаше пот. Той бе гол до кръста, а бялата му кожа бе зачервена от топлината и омацана със сажди от огнището и пот от порите му. “Пратиха ме тук да ставам чирак на дявола”, помисли Алвин.

Но едва го помислил, той осъзна колко е глупаво. Просто един работлив човек и толкоз, който си изкарва хляба със занаят, нужен във всеки процъфтяващ град. Съдейки по размера на обора за коне, чакащи за подковаване, по купищата железа, чакащи да бъдат превърнати в плугове, сърпове, брадви и ножове, работата му вървеше. Ако изуча този занаят, никога няма да остана гладен и навсякъде ще ме посрещат с радост – рече си наум Алвин.

И още нещо - свързано с горещия огън и нажеженото желязо. Трудът на това място се родееше със създаването. От спомена си за работата в каменната кариера, когато бе изсякъл воденичния камък за бащината си воденица, той разбра, че с неговата дарба може би ще успее да влезе в желязото и да го накара да направи каквото той пожелае. Ала преди това трябваше да научи нещо от ковачницата и чука, от духалото и огъня, от водата в коритата за охлаждане, нещо, което щеше да му помогне да стане онзи, за когото бе роден.

Затова той гледаше ковача не като непознат здравеняк, ами като бъдещото си „аз”. Видя как растяха мускулите по раменете и гърба на непознатия. Тялото на Алвин бе силно от сечене на дърва, рязане на греди и вдигане и носене по фермите на съседите срещу дребни монети. Но в онази работа всяко движение използва цялото тяло. Замахваш с брадвата и в този миг тялото ти става част от дръжката на брадвата, крака, ханш и гръб се задвижват заедно за отсичането. А ковачът държеше нажеженото желязо с машата, държеше го спокойно и точно над наковалнята така че когато дясната ръка замахнеше с чука, останалата част от тялото не помръдваше въобще и лявата ръка оставаше гладка и неподвижна като скала. Това оформяше тялото на ковача по различен начин, правеше ръцете по-силни, а мускулите на врата и гръдния кош изпъкваха по начин, непознат за тялото на фермерско дете.

Алвин опипа своите мускули и разбра къде трябва да се направят промени. Това бе част от дарбата му – да намира пътека в живата плът, лесно като откриването на вътрешните форми в живия камък. Дори сега той се вслушваше в тялото си и го учеше да се промени, за да пасне на новата му работа.

- Ей, момче – рече ковачът.

- Сър – почтително отвърна Алвин.

- По работа ли си дошъл? Май не те познавам.

Алвин пристъпи напред, извади написаното от баща му писмо.

- Прочети ми го, очите ми вече не са толкова добри.

Алвин разгъна хартията.

“От Алвин Милър от Вигор, до Мейкпис Смит от Хатрак. Това е синът ми Алвин, когото каза, че ще приемеш за чирак до 17 годишна възраст. Той ще работи добре и ще изпълнява всяко нареждане, а ти ще го научиш на всичко, нужно за да стане добър ковач, според договора, който подписах. Той е добро момче…”

Ковачът грабна листа и го приближи до очите си. Устните му замърдаха докато повтаряше някои от изреченията. После хвърли листа върху наковалнята.

- Ама че работа! – възкликна той. – Не знаеш ли, че си закъснял близо с една година, момче? Трябваше да дойдеше миналата пролет. Отказах три предложения за чираци, защото баща ти бе обещал, че ти ще дойдеш. Вече стоя без чирак цяла година, защото той не си спази обещанието. Сега пък трябва да те взема за една година по-малко, отколкото си е договора, и то дори без “моля” и “извинете”.

- Съжалявам, господине – рече Алвин. – Но миналата година имаше война. Бях тръгнал за насам, но ме плениха индианци чок-тоу.

- Плениха те… о, стига, момче, не ми разказвай врели-некипели. Ако чок-тоу те бяха пленили, нямаше да имаш сега такава хубава коса нали? А и щеше да си с няколко пръста по-нисък.

- Та-Кумсо ме спаси.

- О, да и несъмнено си срещнал и Пророка и си ходил с него по вода.

Всъщност Алвин бе направил точно това, но от тона на ковача реши, че няма да е умно да го сподели. Затова замълча.

- Къде ти е конят? – попита ковачът.

- Нямам кон – отвърна Алвин.

- Баща ти е написал датата на това писмо отпреди два дни. Не може да нямаш кон.

- Тичах. – Но веднага осъзна грешката си.

- Тича? – повтори ковачът. – Бос? Трябва да има четиристотин мили и повече до Уобиш! Краката ти щяха да са станали на парцали чак до коленете! Не ми разправяй глупости, момче! Не понасям лъжците.

Алвин разбра, че му предстои тежък избор. Можеше да му обясни как умее да тича като червенокож. Мейкпис Смит нямаше да му повярва и щеше да се наложи да демонстрира част от способностите си. Щеше да е лесно да изкриви парче желязо само с поглаждане. Да слее два камъка в един. Но Алвин вече бе решил, че не иска да показва дарбите си тук. Как можеше да бъде добър чирак, ако при него идваха с молби да им изсече камък за огнището или да поправи счупено колело, или други неща за оправяне, за които имаше дарба. А и никога се бе хвалил само за да докаже после какво умее. У дома той използваше дарбата си само когато имаше нужда от нея.

Затова той избра решението да запази дарбата си в тайна. Да не казва никому какво умее. Да се учи като нормално момче, да работи с желязото като самия ковач и бавно да направи мускули на ръцете и раменете, на гърдите и гърба.

- Пошегувах се – рече Алвин. – Един човек ми даде да яздя свободния му кон.

- Не ми харесват такива шеги – рече ковачът. – Не ми харесва, че така лесно ме излъга.

Какво можеше да отговори? Не можеше да твърди, че не е излъгал – излъга, че е яздил чужд кон. Значи беше лъжец, точно както смяташе ковачът. Само дето се бъркаше кое точно е лъжата.

- Извинявайте – рече Алвин.

- Няма да те взема, момче. И без това не съм длъжен да те взема, закъснял си с цяла година. А и идваш тук и първо ме лъжеш. Не може така.

- Сър, съжалявам. Няма да се повтори. У дома не съм известен като лъжец, и ще видите, че и тук ще се проявя като честен човек, ако ми дадете възможност. Ако ме хванете да лъжа, или да не си върша работата както трябва, ме изгонете без повече приказки. Само ми дайте възможност да ви докажа.

- Освен това не ми приличаш на единадесетгодишен.

- Но съм на толкова, сър и вие го знаете. Вие самият със собствените си ръце сте извадил тялото на брат ми Вигор от реката в нощта на раждането ми, или поне така ми разказа баща ми.

Лицето на ковача стана унесено, сякаш си припомняше.

- Да, истина ти е казал, аз го извадих. Стискаше корените на дървото дори и мъртъв, че даже си помислих, че трябва да го отсека. Ела тук, момче.

Алвин се приближи. Ковачът опипа и бутна мускулите на ръцете му.

- Е, виждам, че не си мързеливец. Мързеливците са с меки мускули, а ти си силен като работлив фермер. За това не може да се излъже. Но не си виждал истинска работа досега.

- Готов съм да се науча.

- О, сигурен съм. Много момчета биха искали да се учат от мен. Другата работа идва и си отива, но от ковач винаги има нужда. Това никога няма да се промени. Да, тялом си достатъчно силен. Да видим как си с мозъка. Виж тази наковалня. Това тук на върха е рогът. Повтори сега.

- Рог.

- А това тук е гърлото. Това е стъпалото–не е покрито със закалена стомана и длетото не се изхабява като се удари в него. Над тази резка е работната повърхност, където се кове нагорещения метал. А това е квадратната дупка, където закачам краищата на подбойниците и щампите. А кръглата дупка е за пробиване на дупки в пластини – нагорещеното желязо изтича през нея. Ясно ли е?

- Струва ми се да, сър.

- Тогава изброй ми частите на наковалнята.

Алвин ги изреди, доколкото си спомняше. Не улучи предназначението на всяка, но се справи достатъчно, защото ковачът кимна и се усмихна.

- Не си глупав, бързо ще се научиш. Хубаво е, че си едър за възрастта си. Няма да се налага да те държа на метлата и духалото цели четири години, както правя с по-малките момчета. Но възрастта ти е проблем. Срокът на чиракуването е седем години, но в моя договор с баща ти пише – докато станеш на седемнадесет.

- Аз скоро ще стана на дванадесет, сър.

- Затова искам да те взема за пълния срок от седем години, ако трябва. Не искам да си заминеш веднага щом те обуча и станеш полезен.

- Седем години, сър. Обучението ми ще свърши през пролетта преди да навърша деветнадесет.

- Седем години са дълъг срок, момчето ми, и аз смятам да те държа докрай. Повечето момчета започват когато са девет-десетгодишни, или даже още седемгодишни, за да могат да започнат работа и да си търсят жена, когато станат на шестнадесет или седемнадесет години. Няма да позволя подобно нещо. Очаквам да живееш както подобава на християнин и да не се занимаваш с момичетата от града, разбираш ли ме?

- Да, сър.

- Добре тогава. Моите чираци спят в таванската стая над кухнята и се хранят заедно с мен и семейството ми. Само че ще ти бъда признателен, ако не проговаряш, ако не те питат – не искам чираците ми да смятат, че имат същите права като децата ми, защото нямат.

- Да, сър.

- А сега трябва пак да нагорещя това желязо. Отивай на духалото.

Алвин се приближи до дръжката на духалото. Тя бе Т-образна, за хващане с две ръце. Но Алвин изви края й под същия ъгъл като дръжката на чука, когато ковачът го вдигна във въздуха. После заработи на духалото с една ръка.

- Какви ги вършиш, момче? – викна новият господар на Алвин. – Няма да издържиш и десет минути на духалото с една ръка.

- Тогава след десет минути ще сменя ръката – отвърна Алвин. – Но искам да се подготвя за чука, а това няма да стане, ако само се навеждам над духалото.

Ковачът го изгледа ядосано, после се засмя.

- Приказваш нахално, момче, но умно. Работи по твоя начин докато можеш, но внимавай струята въздух да не отслабва – трябва ми горещ огън, което е по-важно от това ти да правиш мускули на ръцете.

Алвин се зае да натиска. Скоро усети в шията, гърдите и гърба болка от непривичното движение. Но той не спря да работи - поддържаше ритъма на духалото и насилваше тялото си да търпи. Можеше да накара мускулите си да нараснат на момента – да ги научи да работят със скритата му сила. Но Алвин не бе станал чирак с тази цел. Затова се остави на болката да променя тялото му и на мускулите да растат със собствените му усилия.

Алвин издържа петнадесет минути с дясната ръка и десет минути с лявата. Той усети болка в мускулите си, но това беше приятна болка. Мейкпис Смит изглеждаше доволен от работата му. Алвин разбра, че тук ще се промени и че работата щеше да направи от него силен и сръчен мъж.

Мъж, не Създател. Нямаше да стъпи на пътя, предназначен за него от деня на рождението му. Ала понеже от хиляда и повече години на света не се бе раждал Създател, или поне така се говореше, чий ли чирак трябваше да стане, за да научи и този занаят.