One Degree Down

Кратко упътване "Как да постъпим, ако радиаторът протече". Отнася се за клиентите на "Топлофикация".

• Обаждате се на аварийния телефон на "Топлофикация", който намирате с гугъл. Те ви казват, че могат да дойдат до два часа, но трябва да имате ключ от абонатната станция в мазето.
• Вземате ключа от абонатната станция от съответния съсед. Лично на мен ми отне три дена да го сваря у дома, после се оказа, че ключът бил другаде и т.н.
• Купувате си радиатор - алуминиевите са по-скъпи. В магазина питат за мерките на стаята И разстоянието между тръбите. За тази цел аз се разхождах до магазина в "Дианабад" повече от веднъж. После си купих радиатор, плюс тапи и обезвъздушител, три конзоли за закрепване на стената и Кранче за изходната тръба. Общо 200 лева.
• Кранчето за изходната тръба, скъпи приятели и съседи, ми създаде много главоболия. Първо, аз съм добра и послушна жена и когато след излагане на проблема с радиатора получа съвет "трябва ти мъж", аз изпълнявам този съвет и намирам мъж. Аз си знаех, че ще ми трябва, ако не за друго, поне да ми носи радиатора от магазина до колата и от колата до нас. Мъжът, когото попитах, каза, че не само ще ми го донесе, но може и да ми го монтира! Алилуя! (Честно, не съм пърхала с мигли, за да го накарам, говорихме по интернет.) Обаче, за да ми го монтира, трябвало да накарам хората от "Топлофикация", които ми демонтират радиатора, да ми сложат кранче на долната тръба, за да не се налага Мъжът да ходи в абонатната станция и да спира парното на входа. Обадих се на водопроводчика ми, с надежда, че той ще ми свърши повече работа, но не - и той повдигна въпроса за Кранчето на долната тръба. Послушно отидох в магазина до нас, където, разбира се, ми отправиха пак Онзи Поглед (тм) и ме попитаха "Какво кранче?". Затова Кранче се купува от магазина за радиатори, Мъжът само носи радиатора до вас, а монтажът му се поверява в ръцете на Майстор.
• Липсата на Майстор ме доведе до отчаяние и, когато дойдоха хората от "Топлофикация" да свалят радиатора, аз ги питах дали в извънработно време не могат да дойдат да ми сложат новия. Човекът ме посъветва да питам компанията за топлинно счетоводство дали не извършва тази услуга. На сайта й пишеше, че сменя отоплитетелни тела, но всъщност не го прави. Единственото, което правят, е да преместят топломера от стария на новия радиатор. Затова взех телефона на Майстора на свалянето, за да му се обадя да ми го сложи. Да-а-а.

Ще се обадя на топлинния счетоводител след празниците.
Честит 29 февруари!

The Problem of Feminism

ба, да се чувстваш мъж е оверратед :)
аз обичам да се чувствам като безформено парченце материя под огромно небе :)
Q

Повечето мъже имат нескрит проблем с феминизма - дланите им се потят, очите им кръвясват, в краката им се появява тремор.

Проблемът се предизвиква от желанието на жените да са "равни" - равноправни и равнопоставени - с мъжете. Всъщност жената просто иска да бъде третирана като човек, само че в съзнанието на хората човек = мъж. Дори лингвистично е така! И затова желанието на жената да е "човек" се възприема като желание да се прави на мъж, което е грях на греховете, зло на злините и падение на всички падения. Защото, съвсем очевидно, жената не е мъж.

С Кю наскоро си говорихме, че у всеки индивид има известен процент "човечност" и останалият процент до сто е съответно "мъжественост" или "женственост". Помня, че като бях в пубертета, исках да бъда възприемана като "човек" - и в повечето случаи така съм била възприемана. Явно процентът "човечност" в мен е сравнително по-висок от процента женственост. Повтарям, това е процентът "човечност", който не е равен на мъжественост.

Сега, би трябвало процентът женственост или мъжественост да е запазен за областта на интимните отношения - да, да, знам, че сферите на човешкото битие не са строго разграничени и преливат една в друга. Навремето бях много впечатлена от романа "Лявата ръка на мрака" от Легуин, от който става ясно, че ограничаването на човешката сексуалност в определено време също не решава проблемите на целокупното човечество. В разговора с Кю предложих като оптимално средно съотношение "човек/пол" 60 на 40 в полза на човека, като естествено трябва да варира според обстоятелствата.

И да, познавам жени, които са 95% жени и 5% човек. Лошо няма. Не са по-глупави от другите жени, но обикновено точно те не залитат по феминизма:)

House of Flying Daggers Video

Знам какво не направих миналия петък:)

Красиви кадри от един от най-любимите ми филми, на фона на виетнамската песен Mua Dong Hoa Trang, изпълнена от Там Доан. Не мога да си я намеря, за да наспамя last.fm с нея.

Civil Disobedience

Днес станах в 6 часа, за да ида в КАТ - имам един акт от август, презаверен за декември. Бях там в 7:20 (отварят в 8), погледнах опашката от двеста души и се прибрах. Нe съм си намерила времето на улицата, нито на тротоара, за да си го губя там.

Брат ми беше разказал как висял там от 6 сутринта, за да плати два акта. Ако не си го платиш след датата на презаверяване и те спрат катаджии за проверка, предполагам ти пишат нов акт. Нека. Ще го платя, когато в столицата София на Република България, член на ЕС, въведат система, която по-малко наподобява линчуване и каторга.

Аз не съм престъпник, а само нарушител, но дори и заради това не заслужавам да чакам три часа на опашка, за да си платя акта. Преди година ми откраднаха личните документи и тогава пак висях там за нова книжка и талон, но нямаше нищо общо със сега. Ами ако ми ги бяха откраднали сега и за да изкарам дубликат, трябваше да се наредя на километричната опашка пред КАТ? Не трябва ли да се накаже крадеца, а не потърпевшия?

Не мога да повярвам, че хората безропотно чакат на тази опашка. Нямат ли си друга работа? Толкова ли много ни е смачкала администрацията, която се предполага да улеснява живота ни в общност?

Предлагам да се въведе наказание "тричасово чакане на опашка прав". По дяволите, затворниците в затвора сигурно повечето време СЕДЯТ! Предлагам също така отговорните лица за тази безумна система в КАТ да бъдат наредени на опашка. Три часа. Може и четири. На открито - в студ, дъжд и пек. Съжалявам, нямам грам милосърдие за "мениджъри" в държавна институция, на които им се плаща, за да организират този унизителен фарс.

Day Six: Childhood

Не коментирам в чудесния феминистки блог на Петя, но това не значи, че не го чета. (За протокола, аз съм против феминизма под формата на космати крака, прехвърляне на грижата за децата на "обществото" и определено съм против присъствието на бащата на раждането. Имам опит и с трите, така че знам какво говоря. А, и нямам нищо против сутиените, нося такъв от 12-годишна.)

Феминизмът еволюира много от радикализма на 60-те, мъжете също. Покрай една статия на бивша феминистка, която ще постна друг път, попаднах на статията "Момчето-мъж". Тя проследява ролята на мъжа "преди" и "сега" и заключава, че мъжете са незрели, защото могат да си го позволят - защото заемат скъпоценна потребителска ниша, идентифицирана от мъжките списания, продаващи луксозни играчки за мъже и (включително?) жени по луксозно бельо.

Повечето от вас много ги мързи да прочетат цялата статия - child men не обичат много да четат - затова ще извадя няколко тенденциозни цитата:

Not so long ago, the average mid-twentysomething had achieved most of adulthood's milestones – high school degree, financial independence, marriage and children. These days, he lingers – happily – in a new hybrid state of semi-hormonal adolescence and responsible self-reliance. Decades in unfolding, this limbo may not seem like news to many, but in fact it is to the early 21st century what adolescence was to the early 20th: a momentous sociological development of profound economic and cultural import.

Моето виждане винаги е било, че не годините правят човека зрял, а "важните събития" - milestones.

Maxim asked the SYМ (single young man) what he wanted and learned that he didn't want to grow up. And now the Maxim child-man voice has gone mainstream. You're that 26-year-old who wants sophomoric fun and macho action? Now the culture has a groaning table of entertainment with your name on it.
That sound you hear is women not laughing.

Биологичният часовник на мъжете тракал по-бавно. Еми да, ама махмурлукът ти на 30 не е като този на 18. Качеството на другите видове забавление няма да коментирам.

We can argue endlessly about whether "masculinity" is natural or constructed – whether men are innately promiscuous, restless and slobby or socialized to be that way – but there's no denying the lesson of today's media marketplace: Give young men a choice between serious drama on the one hand, and Victoria's Secret models, battling cyborgs, exploding toilets and the NFL on the other, and it's the models, cyborgs, toilets and football by a mile.

Да, мъжете-момчета може да имат сравнително постоянни жени в живота си, вместо да бройкат нонстоп, но...

For the problem with child-men is that they're not very promising husbands and fathers. They suffer from a proverbial "fear of commitment," another way of saying that they can't stand to think of themselves as permanently attached to one woman. Sure, they have girlfriends; many are even willing to move in with them. But cohabiting can be just another Peter Pan delaying tactic. Women tend to see cohabiting as a potential path to marriage; men view it as another place to hang out or, as Barbara Dafoe Whitehead observes in Why There Are No Good Men Left, a way to "get the benefits of a wife without shouldering the reciprocal obligations of a husband."

Нямам личен опит по темата, само съм чувала:)

Now, you could argue that the motley crew of Maxim, Comedy Central and Halo 3 aren't much to worry about, that extended adolescence is what the word implies: a temporary stage. Most guys have lots of other things going on and will eventually settle down. Men know the difference between entertainment and real life. At any rate, like gravity, growing up happens; nature has rules.

Правилата, както знаем, се променят, понякога рязко. Ето какво прочетох като коментар на статията, забравих къде:

I think, I HOPE, that soon we will see a generation of women who also don't want marriage and children, and they can get along just fine with these men.

Може би вече се появи това поколение, а някои ги наричат феминистки. И тук не става дума "никога да не искат семейство", защото мъжете от статията също просто отлагат този момент за неопределеното бъдеще "като пораснат". Става дума жените да се чувстват завършени, пълноценни човешки същества, без да влизат в стереотипа "боса и бременна до печката".

Според мен обществото и хората - мъже и жени - трябва да се помъчат да живеят и мислят така, че дори "боса и бременна до печката" жената пак да се чувства човек. Пораснал човек.

Monsters

Никога не съм учила немски, но кликах в geo.de така от обща култура и намерих това. Умопомрачителни снимки на дълбоководни животни!

Фотографът Solvin Zankl е снимал на изследователския кораб Polarstern. В момента корабът се намира тук, потеглил е наскоро от Кейптаун и изследва водите на Антарктика.

Сто невероятни снимки от фотоконкурса на списание Гео. Не мога да чета немски, не разбрах какви са авторските права. Има много по-хубави от тази, но на мен езерата с планини са ми любими.

Deаmonpainter

Всичко мокро е чисто.
Всичко боядисано е ново.
(Из казармения фолклор.)

Днес с майка боядисахме детската стая. Отне ни към един следобед, заедно с разместването на мебелите, чистенето, боядисването, купуването на още една кутия латекс, (бях убедена, че три литра ще ни стигнат), почистването след това и повторното разместване на мебелите.

Който е идвал у нас, вероятно е забелязал надрасканите стени с флумастер, химикали, моливи, боички и други. Е, вече ги няма. Измихме каквото можахме, аз се развилнях с мечето, а майка ми с четката и детската стая вече е бледожълта. После с четката боядисах избрани места от хола и коридора в бяло.

Майка ми е супер герой, без нея нямаше да се справя. Но все пак тя има дългогодишен тренинг да се оправя без мъж - скоро ще станат 40 години, откакто е женена за баща ми, който е над тези неща;)

Сега е време да поработя.

Edit: Ето едно видео как се боядисва като про.

Get Them Up Against The Wall 2

Разровиш ли го - ще мирише

и ще горчи като отрова.

Никола Вапцаров е осъден на смърт на 23 юли 1942 г. и присъдата е изпълнена същата вечер, без възможност за обжалване. Бързичко правораздаване, особено на фона на 21 век.

Поетът е арестуван е през март същата година и е бил изтезаван, защото споделя пред жена си:

"Там бях загубил представа за времето. Ту ме измъчваха, ту ме оставяха да се съвзема, за да започнат отново. Тежкия бой и стягането с електрически обръч можех да понасям, но най-ужасното изтезание беше бесенето с главата надолу. Три пъти бях подлаган на такова мъчение и чувствах, че вече нямам сили да издържа... И в тоя миг ключът на вратата щракна и вътре нахлуха полицаи. След малко дойде и лекарят, който спря кръвта и превърза раната. И отново започна пукане на костите, скубане на косата, миризма на горено месо…"

Из най-подробната биография, която успях да изровя в нета. Хоръристко е, знам.

Обвинението е за подривни действия и за членство в забранената тогава комунистическа партия, съгласно Закона за защита на държавата от 1924 г. За този закон намерих само това в Уикипедия. Със закона се отнемат и мандатите на депутати-комунисти през 1925 г., а след въвличането на България във войната смъртни присъди се издават за минимални провинения. При забраната на партията и синдикатите, имотите им биват конфискувани. Да живее демокрацията!

Предишното арестуване на Вапцаров е през 1940 г. за участието му в т.нар. Соболева акция. Не си спомнях да съм чувала за нея и ми звучеше доста терористично, но после разбрах, че била пропагандна акция - раздаване на листовки, събиране на подписи в подкрепа на предложението на съветския комисар Соболев за пакт за приятелство със СССР. Пиар акция, с други думи. Първата му стихосбирка "Моторни песни" е издадена същата година със собствено финансиране, съпругата на поета изтеглила кредит от банката, където работила. Споменава се и за цензура, но дали е така - кой ще ни каже?

Като малка обичах да препрочитам книгата "Бакьо", разказ за детските години на поета от сестра му. Имаше страхотна атмосфера - още помня момента, когато тръгнал на училище, където имало задължителна молитва преди часовете и учениците се кръстели. Вапцаров обаче не се кръстил - обяснил, че са от протестантско семейство и всичко било наред. (Първо, не ми беше ясно как може да има молитва в училище, второ, нищо не знаех за разликата между православни и протестанти.) Помня, че там прочетох за пръв път историята на Давид и Голиат и бях страшно впечатлена.

Баща му Йонко бил комита и революционер, приятел на Яворов и Яне Сандански и борец за освобождението на Пиринска Македония, а баба му - първата жена-член на ВМРО. Впоследствие е приятел на Фердинанд, който дори идва на гости в дома на Вапцарови. Никола, вместо да учи литература, се покорява на баща си и отива в Морското училище във Варна, което после му дава бонуса да обикаля моретата известно време и да види свят.

"Ти помниш ли морето и машините
и трюмовете, пълни с лепкав мрак,
и онзи див копнеж по Филипините,
по едрите звезди над Фамагуста."

Брей, още помня наизуст сума стихове от кандидатстудентския ми конспект. Вапцаров ми е средно любим поет, но мисля, че е бил страхотно интересна личност, идеалист-борец и литератор, подобно на Ботев и Яворов вплел живота и творчеството си по особено запомнящ се начин. Ето още едно цяло стихотворение - Не бойте се, деца. Много е пропагандно, да. Особено за хора, които никога не са били гладни - като авторката и читателите на този текст.

Изучаваната сега история на България отпреди 9 септември 1944 г. сигурно е по-различна от тази, която аз съм учила (и изпозабравила). Помня обаче, че симпатизирах на широките социалисти, а не на тесните (впоследствие комунисти) и абсолютно не разбирах взривяването на това и онова като начин да се бориш със злото. И още не го разбирам. Но също така не разбирам и пълната забрава на изтезанията по време на разпит и скоростното съдебно производство, например. Вероятно такива неща е имало и по време на "народния съд" през 40-те години, но това не омаловажава злините, извършени от монархофашисткия режим. Според някои дори фашизъм е нямало в България тогава, простете. И изтезанията в полицията са комунистическа пропаганда. А историята, по тази логика, е един напълно излишен предмет.

Лид разсъждава по темата за фашизма тук. А първата част от серията ми за смъртни наказания е пак за българска историческа личност - проф. Богдан Филов.

If I Could Fly

I've got dreams inside
I need to realize

Не съм летяла от 11 години със самолет, а и преди ми се случваше по-рядко, отколкото исках. Не съм излизала от България от шест години, а и преди имаше много места, на които ми се ходеше (пак;). Вчера купих два самолетни билета и в началото на април, живот и здраве, заминаваме за Венеция за 4 дена. Имаме резервация за хотелче със закуска и разходка с корабче. Смятам да похапвам любимата си италианска храна на корем, да посетя катедрали и да разглеждам дворци.

В тази връзка и не съвсем, онзи ден платих сума пари за първия сериозен ремонт на колата (две нови гуми, защото ми се прецакаха задните спирачки), а вчера протече радиаторът в детската и ще се наложи да го сменя. Битовите ми разходи нямат край, но е време да направя нещо за фонда "и аз съм човек". Sigh. В най-краен случай ще взема пари назаем.

Много е важно обаче да познаваш хора, с които да се грабнеш и да тръгнеш, за предпочитане с рожден ден около твоя, което увеличава вероятността да имате сходни идеи за хубаво прекарване на свободното време. Голямо благодаря, надявам се, че ще изкараме добре.

Bless the Child

you may call me the minus man

Все пак да кажа нещо за религиозното обучение в училище - нали съм християнка, макар и калпава (неохристиянка, по терминологията на Амбър), а имам и дете в училищна възраст - как може да нямам мнение по този животрептящ въпрос в нашата родина! Накратко - аз съм ЗА задължително обучение по религия в училище, по същия начин както съм за задължително обучение по философия, история, литература, музика и други крайно безполезни за либералната икономика на потребителското общество дисциплини. И ако ми кажете, че историята и литературата са полезни, защото с тях се кандидатства право, ще ви изгледам много презрително...

Когато бях на студентски обмен в Англия за един семестър, освен английска и американска литература си избрах "Обучение по религия" и "Социология на религията". По първия предмет учихме християнство, будизъм и ислям, а предния семестър бяха покрили юдаизма, хиндуизма и сикхизма, които аз също изучих, най-малкото защото християнство без юдаизъм и будизъм без хиндуизъм не върви. По втория предмет учихме Макс Вебер, какво друго:)

На колегите ми англичани беше по-лесно, защото бяха изучавали религиозно обучение в средното училище, а някои бяха държали и матура (A level exam). То не е по-различно от останалите предмети в училище, които уж ти дават прозорец към света, "то сляпото окато прави" и други общообразователни реторични похвати. Хвърлете едно око на този образователен портал, където религиозното обучение е между физиката и социологията. Ето такова обучение искам за децата ми - от пети клас. От първи до четвърти клас си имат други неща за изучаване, а и абстрактното им мислене още не е развито. Съвсем между другото, в училището в Горна Баня спорният предмет "Благонравие" вече е въведен. ^_^

Всъщност исках да линкна ето този прекрасен сайт с истории от шестте гореспоменати религии. След всяка история има допълнителна информация с въпроси. Той е част от проект за образование на Британската библиотека.

За образователната система в България, че е по-калпава и от моето християнство, ще продължа да рантвам в следващите десетилетия.

Еdit: Случайно ако сте пропуснали. В този флаш се задават въпроси за разбирането на свещените текстове на философ-атеист, религиозен водач, младеж, научен работник и образователен кадър - с картинки, с флаш, с интерактивно обучение. Не пропускайте:)

Prentice Alvin - 9

- Заслужаваш да те набият с камшик – да заведеш шестнайсетгодишната си дъщеря да върши престъпление в тъмното!

Но Татко не отговори. Нямаше нужда – просто внесе момичето в къщата и я положи на пода пред огнището.

- Сигурно не е яла с дни! Със седмици! – възкликна Мама. – А челото й ми опари ръката! Донеси ми гърне с вода, Хорас,за да й избърша челото, докато й стопля бульон…

- Не, Мамо – прекъсна я Пеги. – По-добре намери мляко за бебето.

- Бебето няма да умре, а момичето по всяка вероятност ще си отиде, не ме учи на моята работа, знам достатъчно лекове…

- Не, Мамо. Направила е магия с восъчна кукла - знаела е за това африканско вещерство, защото е дъщеря на крал в Африка. Знаела е и каква е цената - сега не й остава друго, освен да плати.

- Да не би да искаш да кажеш, че това момиче ще умре? – попита Мама.

- Тя е направила кукла на самата себе си и я е изгорила. Така е получила криле и е летяла една нощ. Но това й е коствало останалата част от живота.

Татко изглеждаше нещастен.

- Пеги, това е пълна лудост. Какъв е смисълът да бяга от робство, щом я чака смърт? Можела е да се самоубие там и да си спести мъките.

Не се наложи Пеги да му отвръща. Бебето в ръцете на Пеги заплака точно в този миг и това беше единственият отговор.

- Ще донеса мляко – заяви Татко. – Кристиан Ларсън сигурно ще има малко останало дори по това време на нощта.

Мама обаче го спря.

- Помисли пак, Хорас. Близо полунощ е. Какво ще му кажеш, за кого е това мляко?

Хорас въздъхна и се изсмя на собствената си глупост.

- За черното бебче на избягала робиня. – После почервеня от гняв. – Това момиче е лудо. Дошла е от толкова далеч, знаейки, че ще умре и какво се очаква от нас да направим с детето й? Не можем да го занесем на север и да го оставим на канадската граница да реве докато го прибере някой французин.

- Сигурно е решила, че е по-добре да умреш свободен, отколкото да живееш като роб – рече Пеги. - Явно е знаела, че какъвто и да е животът на бебето й тук, ще му е по-добре, отколкото там.

Момичето лежеше край огнището и дишаше тихо със затворени очи.

- Спи, нали? – попита Мама.

- Още не е мъртва – отвърна Пеги, - но вече не ни чува.

- Тогава нека ти кажа направо, здравата сме я загазили – почна Мама. – Не бива хората да научат, че водиш тук избягали роби. Приказките ще тръгнат толкова бързо, че всяка седмица ще посрещаме по двайсетина ловци на роби, а все някой ще те гръмне от засада.

- Не е нужно да знаят.

- Ами какво ще кажеш на хората, че случайно си открил трупа й в гората?

Пеги искаше да им се разкрещи, че тя още не е мъртва, да си мерят приказките, но истината бе, че трябваше да се направи план, и то бързо. Ами ако някой от гостите на хана се събуди през нощта и слезе на долния етаж? Тогава тайната никога нямаше да бъде опазена.

- Кога ще умре? – попита Татко. – На сутринта ли?

- Ще бъде мъртва по изгрев, татко.

Татко кимна.

- Тогава да се хващам на работа. Аз ще се погрижа за момичето. Вие жените измислете какво ще правите с негърчето.

- Ние ли? – удиви се мама.

- Ами аз не мога да измисля, така че остава на вас.

- Тогава ще кажа на хората, че бебето е мое.

Татко не се ядоса, само се засмя.

- Хората няма да ти повярват дори ако го къпеш със сметана три пъти на ден.

Той излезе и повика По Догли да му помогне да изкопаят гроб.

- Не е чак толкова лоша идея да кажем, че бебето е родено някъде тука – каза Мама. – Чернокожото семейство, което живее долу на блатото – помниш ли как преди две години един плантатор се опита да докаже, че са негова собственост? Как се казваха, Пеги?

Пеги ги познаваше по-добре от всички бели в Хатрак, защото ги наблюдаваше редом с останалите жители, познаваше децата им, знаеше имената им.

- Наричат се Бери – отвърна тя. – Като благородници, които си запазват фамилията независимо от занятието си.

- Защо да не можем да кажем, че бебето е тяхно?

- Бедни са, мамо. Не могат да изхранват още една уста.

- Можем да им помагаме – рече Мама. – Ние имаме в излишък.

- Помисли малко, Мамо, как ще изглежда това. Внезапно на семейство Бери им се ражда светлокожо бебе като това, ясно е, че е наполовина бяло още от пръв поглед. А после Хорас Гестър почва да носи подаръци на семейство Бери.

Лицето на Мама поаленя.

- Какво разбираш ти от тези работи?!

- За Бога, Мамо, та аз съм факла. Знаеш какво ще приказват хората, нали?

Мама погледна чернокожото момиче на пода.

- Момиченце, ако знаеш само колко неприятности ни донесе…

Бебето започна да маха с ръце и крака.

Мама се изправи и отиде до прозореца, сякаш можеше да се взре в нощта и да види отговора написан на небето. После внезапно тръгна към вратата и я отвори.

- Мамо?

- Има повече от един начин да оскубеш гъска – рече Мама.

Пеги разбра какво искаше да каже майка й. Щом не можеха да занесат бебето в къщата на семейство Бери, можеха да го оставят тук в хана и да кажат, че се грижат за него, защото Бери бяха много бедни. Стига чернокожите да потвърдят, това щеше да обясни защо бебето е наполовина черно. И никой нямаше да помисли, че то е копеле на Хорас – все пак собствената му жена го приемаше в дома си.

- Нали разбираш за какво ги молиш? – рече Пеги. – Всички ще си помислят, че някой е орал с телицата на господин Бери.

Мама изглеждаше толкова изненадана, че Пеги едва не се разсмя на глас.

- Не знаех,че чернокожите се интересуват от такива неща.

Пеги поклати глава.

- Мамо, семейство Бери са горе-долу най-добрите християни в Хатрак. Налага им се, за да могат да прощават отношението на белите към тях и децата им.

Мама затвори вратата и се облегна на нея от вътрешната страна.

- Как се отнасят хората към децата им?

Въпросът беше съвсем уместен и Мама го бе задала точно навреме. Едно е да погледнеш хилавото разплакано негърско бебе и да заявиш, че ще се грижиш за него и ще спасиш живота му. Съвсем друго е да си го представиш да живее под покрива ти на пет, седем, десет и седемнайсет години.

- Няма смисъл да се притесняваш за това – отвърна малката Пеги. – По-скоро помисли как смяташ ти да се отнасяш към това дете. Като слуга ли ще го отгледаш, като дете от долно потекло в голямата си хубава къща? Ако е така, това момиче умря напразно, можеше да го остави да го продадат на юг.

- Никога не съм искала роб – възрази мама. – Недей да говориш така.

- Тогава какво? Като свой собствен син ли ще го отгледаш? Ще застанеш ли до него във всички беди, както би постъпила, ако имаше свой собствен син?

Мама се замисли над това и внезапно Пеги видя как в сърдечния й огън се отварят безброй нови пътеки. Син – ето такъв можеше да стане това наполовина бяло момче. И ако съседите го гледат накриво, задето не е изцяло бял, тогава щяха да си имат работа с Маргарет Гестър и щяха да им се случат неща, след които нямаше изобщо да ги е страх от ада.

През всички години, откакто Пеги гледаше в сърцето й, Мама не бе изпитвала такава твърда решимост. В подобни моменти цялото бъдеще на човека се изменяше пред очите й. Всички стари пътеки бяха горе-долу еднакви, Мама нямаше пред себе си избор, който да промени живота й. Но сега това умиращо момиче бе преобразило всичко – сега се отваряха стотици нови пътеки и на всяка от тях стоеше малко момченце, което имаше нужда от нея, за разлика от дъщеря й. Подиграван от непознати, жестоко нападан от съседските деца, той щеше да идва при нея за защита, за поучение, за сила, а Пеги никога не бе постъпвала така.

Ето затова те разочаровах, нали, Мамо? Защото знаех прекалено много от най-ранна възраст. Ти искаше да идвам при теб объркана и да задавам въпроси. Но аз нямах въпроси, Мамо, защото знаех всичко от малка. Знаех какво значи да си жена от твоите спомени. Знаех за брачната любов без да ми казваш. Никога не съм прекарвала нощта разплакана на рамото ти, защото някакво момче не ме е погледнало. Не съм желала никое момче тук наблизо. Никога не постъпвах като момиченцето, за което си мечтала, защото имах дарба на факла, знаех всичко и нямах нужда от нищо, което ти искаше да ми дадеш.

Но това наполовина черно момче ще има нужда от теб, каквато и да е дарбата му. Виждам по всички пътеки, че ако го вземеш сега, ако го отгледаш, той ще бъде повече твой син, отколкото аз някога съм била твоя дъщеря, макар да нося наполовина твоята кръв.

Indy, My Love

:) Indiana Jones and the Kingdom of the Crystal Skull Trailer.

Eдно лято, преди много години, когато билетът за кино беше 0,50 лв, с една приятелка отидохме на кино и гледахме "Похитители на изчезналия кивот". На другия ден пак отидохме на кино, с намерение да гледаме нещо друго, но вместо това гледахме същия филм. На третия ден - пак.

Искам бокса с трилогията. И време да си ги изгледам:)

Johnny Got His Gun

now that the war is through with me
I'm waking up, I cannot see

"Джони грабна пушката" от Долтън Тръмбо е най-антивоенната книга на света. Не вярвам някой да я е чел и да не е пацифист - тя e чиста есенция на антивоенна пропаганда, облечена в ефектен изказ, на места силна до сълзи. Описва събития от Първата световна война, а излиза през 1939 година, малко преди избухването на Втората. Перото е по-могъщо от меча, ама друг път...

Преведена е на български през 1983 г., далеч преди Металика да изпеят Оne и да обезсмъртят книгата със средствата на популярната култура.




Клипът е с кадри от филма "Johnny Got His Gun" от 1971 г. В уикипедия прочетох, че "instead of enduring a long and arduous negotiation for rights to the film, Metallica decided to buy the movie outright, in order to use it in their video." Eфективно:)

Новината е, че тази година излиза римейк. Очевидно нуждата от антивоенно изкуство не е отмряла, а въпросът за евтаназията е по-актуален от когато и да било.

Son: What is democracy?
Father: That's something to do with young men killing each other.
Son: When it comes my turn, will you want me to go?
Father: For democracy, any man would give his only-begotten son.

Другата новина е, че на 25 юли може да ми наложи да се разходя до стадион и дори да водя две финландчета. А може и да не ми се наложи.

Angelheart, Ravenheart

Ние сме хиляди. Хиляди късметлии, чиито деца ходят на детска градина и не ни се наложи да минем през кошмарната подигравка със записване по интернет.

Ние сме хиляди. Всяка сутрин в 8 часа си оставяме децата и отиваме на работа. В началото децата плачат, когато се разделяме, а нощем сънят им е неспокоен, но после свикват - малките могат да свикнат с всичко, дори с насилието и липсата на внимание. Сутрин поръчват "да ме вземеш пръв" и, гушнали плюшена играчка с мирис на "вкъщи", поемат към институционалната грижа. Вечер - ние си знаем в колко часа - просияват, когато ни видят, гушкат ни и заедно тръгваме към броените часове преди заспиване, в които сме пълноправни родители на деца в предучилищна възраст. Разказват, колкото могат с бедния си речник, какво се е случило през деня. Моят син невинаги помни дори какво са яли на обед - та то беше толкова отдавна! Още преди да спим! Аз знам какво са яли де, нали има изнесено меню, но обичам да си говоря с него на връщане от градината. Това е моето време с него, половин час само за нас двамата, в случаите, когато каката не идва с нас, защото тогава той си общува повече с нея. И почти всеки път, докато отивам да го взема, се вълнувам като пред среща. Отивам на среща с детето си! Напоследък обаче у нас процъфтява бизнесът с жени, които ти вземат детето от градина и го гледат, докато се прибереш от работа. И децата просияват и гушкат тях, а не родителите си. Предполагам.

Работното време на градината е от 7 до 19, макар че когато съм ходила след 6:30, съм го намирала последен и облечен. И да, наясно съм, че количеството на гледането е по-важно от качеството за средния работещ родител. Не ме разбирайте неправилно, аз съм много доволна от детската градина на децата, синът е при същите учителки като дъщерята навремето и двамата имат една и съща любима учителка. Това е една жена пред пенсия, която е завършила предучилищна педагогика, когато това не е била мръсна дума в дискутирането на висшето образование. Научила е децата ми на безброй песнички, стихчета, направили са заедно десетки рисунки, апликации и пластелинови човечета. Тя "гледа" детето ми - гледа го как се храни, спи, как се бие с другите деца и как сваля любимата Мина. Доскоро дори му бършеше задника след тоалетната. Това е страшно важен човек в живота на сина ми, както и на останалите 32 деца от ІІ група. Все пак двете учителки прекарват по 6 часа в групата, което е повече, отколкото родителите прекарват с децата си на ден.

Родители, отглеждащи децата си в чужбина, само въздъхват завистливо като спомена работното време на нашите градини. Повечето детски градини там са на половин ден и не предлагат спане. Най-вече си говоря с една приятелка, която е в Кьолн и която беше студентка, докато детето й ходеше по някакви забавачници 3-4 часа на ден. А като и споменах за ниските цени и за петте вида извънкласни занимания, предлагани на място в градината (латинотанци, футбол, английски, приложни изкуства, ала-бала), тя просто ме помоли да млъкна. Докато нейният син тръгна на училище на 6, тя отговаряше за неговото художествено, музикално и литературно предучилищно обучение. С друга приятелка, която живее в Лондон, сме говорили за липсата на яслена грижа за деца на възраст 1-3 години - тази, която я има, е безумно скъпа и е по няколко часа на ден, определено не 12. Тя впрочем викаше баба и дядо от България да й гледат детенцето, защото кариерата на научен работник няма да те чака да апликираш и да пееш песнички, така де. Човек, дори жена, трябва да има приоритети.

Няма идеален вариант, не и в 21 век, има различни степени на приемливост на вариантите. Като човек, отгледан от баба, разглеждам детската градина само като място, където аз водя и вземам - има и плюсове, и минуси. И ето историйката, за която горното е само лирическо отклонение:

Отивам вчера да вземам Миш и го чакам долу в преддверието. За деца от 2 група нагоре не пускат родители вътре, предполага се те да се облекат и обуят сами. Слиза той по стълбичките незакопчан и го гледам - носи едно розово плюшено куче, очевидно не наше.

- Какво е това куче, Михаиле?
- Ами нося ти го да му зашиеш панделката. То е на Мина.
- Какво?!
- Казах на Мина, че ще зашиеш скъсаната панделка от ухото на кучето.
-Ох...

(Споменавала съм за двете си леви ръце неведнъж, нали? Един път Рада дори предложи да пратим на баба колет с нещо за зашиване, не помня какво, за да го зашие тя и да ни го върне пак с колет. Не го направихме, де, но МОЖЕШЕ. Вярно, че на всяко идване на гости баба намира по нещо за зашиване...)

Прибираме се и Рада:
- Какво е това куче?
Аз:
- Ама няма да се смееш.
Тя:
- Няма.
Аз обяснявам казуса.
Рада: ХАХАХА:)

И така, беше въпрос на пиар, репутация, чест, ако искате. Синът ми използваше МЕН, за да впечатлява чуждите жени. Само при мисълта за шиене ми става зле, но нямаше начин. Вечерта седнах, вързах панделката и я заших за ухото на кучето. Не ми беше лесно. Мразя да шия! Но днес занесохме кучето в градината, а майката на Мина каза, че дъщеря й разказала, че дала кучето на Мишо като награда за нещо. Ето затова отношенията между жените и мъжете няма никога да мога да ги разбера!:)

Edit: За още малко контекст - два стари поста за детската градина - тук и тук. В единия е и този линк, където заместник-кметицата по образованието, наскоро подала оставка, обяснява за детските градини. Преди две години. Вижте и коментарите.

The Small Yesterdays

all the faces on the photographs have changed
to not confuse it all, the names remain the same

Погледнах заглавията в архива на блога няколко месеца назад и забелязах, че средно един път в месеца свалям гарда и написвам нещо с етикет "too personal". Не че етикетите са ми любимият начин да означавам живота, но ми се вижда правилно съдържанието да отговаря на етикета, дори никой освен мен да не забелязва начина на подредба. По някакъв начин редът взема превес над хаоса и всичко е... наред.

За януари нямам пост с такъв етикет - била съм спокойна и уравновесена, въпреки битовите проблеми. Имала съм твърде много работа, за да мисля за теб, вече съм забравила какво съм изпитвала и защо. Забравила съм тихия звън на копнежа, топлата мекота на безответното желание, мъдрото примирение, че дори и нищо да не се случва, аз съм щастлива от съществуването ти. Оттеглила съм се в един свят, необитаван дори от призраци на чувства, където вместо да отварят проходи към отвъдното, песните са прост набор от ноти и думи, а образите не нахлуват в сънищата ми, канени или не - образите са мъртви или поне в кома (wake me up before I die).

Колко дълго може човек да живее така и да остане нормален? Може би един "too personal" пост на месец е моят ключ към реда и нормалността. Вероятно понякога разумът се отдръпва, впечатлен от редките изблици на несдържана емоционалност и отстъпва битка, за да спечели война. Какво значение има причината за пробива, когато времето минава, а аз не искам да съм с никой друг? Сега съм заета с изработването на бъдещото си минало и някой ден, когато това замине в архива, ще помня, че днес съм мислила и писала за теб. Не, няма никакъв смисъл да чувстваш вина - някои неща просто са такива, каквито са.

А можеше да са други.

Floydian Memories

This video is the climax of The Wall. Disturbing imagery indeed. Worth watching for some great music and poetry.

The crown will plainly show
The prisoner who now stands before you
Was caught red-handed showing feelings,
Showing feelings of an almost human nature.
This will not do.

Since, my friend, you have revealed your deepest fear,
I sentence you to be exposed before
Your peers.
Tear down the wall!

Hey You video here.

The Luxury of A Grave

Къде остава миналото, когато багерът го срине и на негово място изникне многоетажно настояще?

Събориха къщата през 1985 г. и построиха на нейно място панелен блок. В него получихме само един апартамент, от който братът на баща ми се отказал пред нотариус. Не знам подробности, възможно е просто да е нямал пари или да не е искал да се включи. Къщата беше оценена общо на 5000 лв тогавашни пари, а един розов храст струвал 5 лв. Помня, че баба се тюхкаше, как ако сме я били измазали, щяла да струва повече.

Двустайният апартамент струвал 13 000 лв, за остатъка баща ми теглил кредит. Като бях абитуриентка, направих купон в празния апартамент - защо съм имала ключ, идея си нямам. Седяхме на пода и си подавахме бутилка ракия - ех, младини:) Помня също така знаменателната реплика на един съученик, който ме посъветва да не споменавам, че имам апартамент, защото имало хора, които биха се оженили за мен само заради това. Тогава просто паднах от изумление, сега само се усмихвам криво.

Всъщност онзи апартамент не беше "мой", водеше се на името на баща ми. В него доста години живя чичо ми, отделен от жена си - преди да се разболее от рак и да се върне при нея... тя го гледа една година, но той почина, въпреки операциите и леченията. Тогава казах на нашите, че искам да продадем апартамента и да си купя жилище в София. Бях бременна с второто си дете и бях живяла под наем 11 години. За тези 11 години, от които само две в Студентски град, се вдъхнових да разкажа от този пост на astilar, но май няма да е сега:)

Намерих апартамента, в който живеем сега, след две ходения на оглед и общо пет "огледани" апартамента. Тогава ходех на работа от 9 до 5, та беше вечерта. Никога няма да мога да се отблагодаря на Ffox за подкрепата и компанията в онзи момент. Сънувах апаратамента, основно килера:) в нощта след огледа и на другия ден се обадих на брокерката за втори оглед. С автобус ми се видя много далече, но цената беше неустоима просто - последен етаж, гаден вход, кофти съседи - и аз казах "купувам". Когато си бременна в шестия месец и бъдещето, настоящето и миналото ти тежат, нямаш голям избор. Капарирах и се обадих на нашите да спрат да връщат купувачи и да продадат апартамента в Бургас веднага.

Когато ножът опря до кокала, те се разбързаха и продадоха апартамента за цена, с около 25-30% по-ниска от цената на софийския, за който вече бях подписала предварителен договор, но все пак продавах двустаен, а купувах тристаен. Тогава ситуацията с кредитите не беше като сега, а и като си на свободна практика дори потребителски кредит се отпускаше трудно, затова взех пари назаем от приятели. Единия го бях помолила да ми е поръчител, а той каза - абе защо не ти стана направо кредитор? И на тях никога няма да мога да се отблагодаря за подкрепата в онзи труден момент. В деня на изповядване на сделката пред нотариус се оказа, че има счетоводно недоразумение и банковият превод не е осчетоводен, та висях един час с двете брокерки в банката, докато шефката на клона наистина се стараеше да ми помогне. Да си бременна в седмия месец и да си купуваш сама жилище трогва хорските сърца, да знаете!

Предишният собственик много ми допадна - оказа се, че сме учили в едно училище до седми клас и като цяло бяха много симпатично семейство. И апартаментът им имаше... дух. Имаше хубаво усещане. Та, той ме беше попитал дали искам да купя някакви мебели - аз казах, че искам пианото. Жена му обаче се заинати и каза не, затова се отказах от мебелите им. Хубаво, ама той взе, че изнесе всички мебели, включително шкафовете в кухнята и се наложи скоропостижно да си купя и кухня. Взех си най-нискобюджетната кухня на света, но въпреки това ми харесва.

За какво стигнаха парите - за апартамента, за нотариалната такса и за комисионата на брокера, а също и за ремонт - шпакловане и боядисване, плюс пренареждане, циклене и лакиране на паркета в хола. В детската стая сложих балатум. И парите свършиха:) Един теч наложи непланиран ремонт на банята, който се финансира изцяло от екс-а - не е като да няма съвсем принос, а освен това той купи и постави всякакви дреболии от типа на контакти, ключове, первази и прочие мъжки чудеса. Обзавеждането се донесе от апартамента в Бургас, което пък финансира майка ми. В стария апартамент ние имахме само една стая, другата беше на чичо ми, но някак мебелите от тази стая стигнаха за обзавеждане на тристаен апартамент - да, има известна прилика с петте хляба и двете риби.

Диалог с един бъдещ противник на вещите:

Майка ми: "Искаш ли старите столове на баба ти?"
Аз: "Да".
"Искаш ли старата ни кухненска маса?"
"Да".
"Искаш ли старото легло на чичо ти?"
"Да".
"Искаш ли поставката му за телевизор?"
"Да."


С общи усилия успяхме да сглобим мебелите, имаше и разни от квартирите - матрак, бюро, стол, етажерки за книги... ами това е.

Тръгнах да раждам от последната квартира и след непредвиденото ми дълго седене в болница, си дойдох в първото собствено жилище. Мебелите са почти на същото дередже като тогава, децата надраскаха стените, плочките в коридора тракат, има хиляди кусури, но аз обичам да съм у дома. Имам изглед към Витоша, което беше основното ми изискване - все пак Витоша е най-хубавото нещо в София. Точно когато го купувах, нашите бяха изключително зле финансово - майка ми поплака, докато приспособявахме една врата за закачалка в коридора, а аз я утешавах, че ценя оригиналността. Което си е вярно...

Успях да върна заемите до първия рожден ден на Миш, а всички знаем какво стана оттогава с цените. Този апартамент е в известен смисъл подарък от любимата ми баба, но и аз работих здраво за него и, разбира се, имах много "късмет". Не лъжех, че нямам нищо против да живея под наем - никога не съм имала особено желание да "притежавам" неща (спокойно, тази добродетел се компенсира с много други пороци). Майка ми ме пита веднъж дали не ми мъчно, че сме продали апартамента и аз казах, че не - на мен ми е мъчно за къщата. Понякога вървях по "Гладстон" по здрач (баба ми ми винаги наричаше така улицата, макар че на табелката пишеше "Ернст Телман"), гледах дърветата и паважа и си мислех, че ей-сега ще видя сивите "тараби" на оградата, но, разбира се, ги нямаше. Мечтата ми някой ден да живея в друга къща с градина умря, когато се нанесох тук, но пък кварталът е доста зелен и пред входа вчера видях кокичета.

А децата ми си имат дом.

River of Time

show them the way to reverse their decline
guide them back on a river of time

Страхувам се, че ще забравя. Страхувам се, че никога повече няма да видя родния си дом.

Къщата на баба ми и дядо ми в Бургас беше едноетажна с три стаи и пълен с цветя двор, който на петгодишно дете изглеждаше много голям. В него растяха смокинови дървета - едното до оградата и клоните му се провесваха над тротоара, през пролетта цъфтяха кокичета, зюмбюли и нарциси, лалета, рози и кученца - растения, чийто цвят е с форма на кучешка главица и като го стиснеш отстрани, тя се отваря. Под единия прозорец имаше маточина и никога няма да забравя как вдъхнах любимия си аромат за пръв път. По задната стена пълзеше трендафил, от който баба правеше сироп от рози. Обичах да се крия в бараката отзад при тоалетната, забравила съм какво държаха в нея - компоти ще да са били, не компютри като в моя килер, - но помня огромната джанка, разпростряла клони над покрива й. Отстрани имаше гараж, където не ме пускаха да влизам, за да не падна в канала. По едно време имаше и кучешка колибка, където живееше ловното куче на баща ми, всъщност две поредни кучета, които се казваха Дик.

Помня игрите под навеса на къщата, когато валеше дъжд. Помня, че имахме аквариум преди да имаме телевизор. Помня как, вече голяма, идвах при баба и четях бележките на вратата, на които пишеше къде е - до магазина, до поликлиниката, до баба Марийка. Имаше си набор от десетина места за ходене и слагаше готова бележка в зависимост от случая... Понякога седеше на пейка на улицата с другите баби и плетеше на една кука. След като почина, къщата вече беше отчуждена и се знаеше, че ще има блок на нейно място; тогава я разбиха и откраднаха двата чувала с "чеиза" от плетени неща на една кука. Баба ми си беше талант и много страдаше, че няма на кого да остави занаята си. Умееше да плете и брюкселски дантели, които са особена техника за плетене на специално устройство, подобно на буренце, но в моите спомени тя вече се оплакваше, че недовижда и може да плете само обикновени дантели. Помня, че в неделя и празник не работеше... като тя казваше "рАботя".

В този пост не споменавам, че баба ми е първият човек, който ми е говорил за Бога. Не ми е чела от Библията, нямам спомени да ме е водила редовно на църква, не помня да е имало икони у дома - все пак баща ми беше атеист и комунист - но помня разказите й за Христос, които се сливаха с безбройните други приказки, които тя ми четеше и разказваше. В началото бе Словото, което си беше... слово. А мен ме е кръстила тайно на 2 години, с цената на голям скандал впоследствие. Майка ми, която никак не обичала свекърва си, след години ми каза, че кръщенето ми станало, докато тя била в болница за спешна операция и много се обидила. Още помня как баба ми си казваше "Отче наш" всяка вечер преди лягане. Помня как цедеше кисело мляко на кранчето на мивката в кухнята (на която тя казваше салон) - кранчето беше жълто, месингово и... едно. Прекарала съм си детството в къща без топла вода. Мисля, че преди интернет това е най-голямата и важна промяна към добро, открита от човечеството:) И да ме прощават хората с бойлер, ама сте едно стъпало под цивилизационния праг.

Какво се случи после с къщата, ще разберете при следващата ни среща.

Back to The Times of Splendour

Значи резултатите от анкетата за Камелот показаха, че мнозинството са "за" концерта. Финландчетата също казаха ¤go¤, така че ще ходя. Отсега казвам, че ще седя кротко отзад обаче, както подобава на човек, който тази година става на 37. Нищо, че още изглеждам млада и хубава и ако не си бях казала на колко съм, някой можеше да се излъже да ме покани на концерта:D

Тъй, спирам да мрънкам, нека да кажа нещо за музика, това горното беше за друго...


- Disillusion. Немска група с два албума, един от друг по-различни, но и двата много страстно-музикални. Този, който маха глави, е първият - Back to Times of Splendor. Жанрът ужким е прогресив дет, но жанровете не са това, което бяха. Барабанистът им изглежда да е българин - кой друг би могъл да се казва Alex Tscholakov? Една тяхна песен - The Black Sea, от втория албум Gloria, с доста повече електроника и леки фолк мотиви.

- Толкова се израдвах на едно сълзливо клипче на Nightwish, в което пее Марко Хиетала, че изрових един албум на неговата банда Тарот. Така звучи най-любимата ми музика, а че са финландци няма значение. Абе... аз не забравих ли да постна видео миналия петък?!



- Освен че има списък на най-слушаните изпълнители като цяло, в last.fm има опция за списък на най-слушани неща през последните шест и три месеца. Класацията ми за последните три месеца се води от Ayreon, surprise-surprise, следвани от немците Subway to Sally, които много ме радват с веселите си мелодии, защото, нали, аз немски не разбирам.

- Покрай 01011001 реших все пак да дам шанс на Katatonia, с един стар и един нов албум - одобрявам. С две ръце.

- Оказа се, че любимите ми пост-рокъри Explosions in the Sky са и те от Тексас (this country is hard on men;) и новият им албум All of a Sudden I Miss Everyone e ни повече, ни по-малко самото съвършенство.

- Любов необяснима може да се нарече чувството, което изпитах от първо слушане на албума на Moonspell Sin:Pecado. За банда, с която имам само предпазлив досег, това си е постижение. Те са и начело на седмичния ми топ 10.

Време е да спра:)

Prentice Alvin - 8

Бяха на половината път през реката, когато чернокожото момиче започна да се тресе, да плаче и да приказва.

- Кажи й да млъкне – нареди Хорас Гестър.

- Няма никой наблизо – отвърна Пеги. – Никой няма да чуе.

- Какви ги дрънка? – попита По Догли. Той имаше свинеферма близо до устието на Хатрак и за миг Пеги помисли, че говори за нея, но не, той питаше за чернокожото момиче.

- Май говори на африканския си език – каза Пеги. – Невероятно е как това момиче е избягало.

- Да, и с бебе при това – съгласи се По.

- О, да, бебето – сети се Пеги. – Аз ще трябва да го нося.

- Защо? – попита Татко.

- Защото вие двамата ще трябва да носите нея – отвърна Пеги. – От брега до фургона поне. Това дете не може да направи нито крачка повече.

Когато стигнаха брега, така и направиха. Старият фургон на По не беше особено удобен – конският чул бе най-мекото в него, - но те я положиха да легне и тя не протестира. Хорас повдигна фенера и я погледна.

- Съвсем права си, Пеги.

- За кое?

- Дето я нарече “дете”. Кълна се, тя няма и тринайсет години. Кълна се. И с бебе. Сигурна ли си, че бебето е нейно?

- Сигурна съм – отвърна Пеги.

По Догли се изкиска.

- О, свинчетата също като зайчетата го правят веднага щом могат. – После си спомни, че и Пеги е там. – Извинете, мадам. Досега сме били само мъжка компания.

- От нея трябва да искаш извинение – студено отвърна Пеги. – Това дете е мелез. Собственикът й е направил това бебе без да я пита за разрешение. Дано ме разбираш.

- Не ти позволявам да обсъждаш такива неща – намеси се Хорас Гестър, ядосан. – Не стига, че идваш с нас, ами и знаеш тези неща за горкото момиче, не е право така да й издаваш тайните.

Пеги замълча и не проговори по целия път до вкъщи. Ето така ставаше, когато каже истината и затова тя почти никога не го правеше. Страданието на момичето я накара да се забрави и да говори повече, отколкото трябва. Сега Татко си мисли колко много научих за черното момиче само за минути и се тревожи колко ли знам за него.

Искаш да знаеш какво знам, така ли, Татко? Знам защо вършиш това. Ти, Татко, не си като По Догли, който не харесва особено чернокожите, но не може да понася затворени животни. Той помага на робите да стигнат до Канада, защото има нужда да ги освобождава. Ала ти, Татко, го вършиш, за да се разплатиш за тайния си грях. За малката си тайна, която ти се е усмихнала като разбито сърце – ти можеше да кажеш “не”, но вместо това си казал “да, о, да”. Станало е докато мама е била бременна с мен, а ти си отишъл в Декейн за стока. Стоял си шест дни и за това време си бил с нея десет пъти – помня всеки един път точно толкова ясно, колкото и ти, защото те усещам как я сънуваш нощем. Изгарящ от срам, но още повече от желание, знам как се чувства мъж, когато желае една жена толкова силно, че кожата го сърби и не може да стои на едно място. През всичките тези години си се мразил заради извършеното от теб, а още повече си се мразил заради това, че си обичал. Този спомен. Затова сега плащаш за него. Рискуваш да влезеш в затвора или да бъдеш обесен за храна на гарваните, не защото обичаш чернокожите, а защото се надяваш, че като вършиш добро на Божиите чада, това може да те освободи от тайната ти обич към злото.

Забавното е следното, Татко. Ако знаеше, че знам тайната ти, сигурно щеше да умреш, това щеше да те убие на място. Ала ако ти кажа, просто ти кажа, че знам, тогава ще мога да добавя и още нещо. Щях да ти кажа: Татко, не виждаш ли, че това е твоята дарба? Ти смяташ, че нямаш дарба, но имаш. Дарбата да караш хората да се чувстват обичани. Те идват в хана ти и се чувстват като у дома си. Ти си я видял... видял си жаждата на жената от Декейн, която е имала нужда да се почувства както ти караш хората да се чувстват – толкова силно е имала нужда от теб. А колко е трудно, Татко да не обичаш някого, който те обича толкова много и се притиска към теб като облак към луната, знаейки, че ще си отидеш и няма да останеш, но въпреки това жадувайки за теб, Татко. Аз потърсих тази жена, потърсих сърдечния й огън надлъж и нашир и я открих. Знам къде е. Вече не е млада като в спомена ти. Но е още красива, каквато я помниш, Татко. Тя е добра жена и ти не си й сторил зло. Тя те помни с добро, Татко. Знае, че Бог й е простил, както е простил и на теб. Само ти не можеш да си простиш, Татко.

Колко тъжно, мислеше Пеги във фургона по пътя за вкъщи. Баща ми върши дело, което би го направило герой в очите на всяка друга дъщеря. Велик човек. Но понеже съм факла, аз знам истината. Той не идва тук като Хектор пред вратите на Троя, рискувайки живота си, за да спаси други хора. Промъква се като пребито псе, защото вътре в себе си той е пребито псе. Бяга от грях, който добрият Господ би простил отдавна, стига да си беше позволил да получи прошката.

Скоро обаче Пеги спря да мисли. Да, тъжно беше това за баща й. Тъжно беше за повечето хора, нали? Но повечето тъжни хора продължаваха да изпитват тъга, вкопчили се в нещастието сякаш то е последната бъчва с вода по време на суша. Също като Пеги, която продължаваше да чака Алвин, макар да знае, че той няма да й донесе радост.

Но момичето отзад във фургона бе различно. Нея я очакваше голямо нещастие – да загуби бебето си. Ала тя не седна да чака това да стане, за да може после да скърби. Тя каза “не”. Просто не, ето така: няма да ви позволя да продадете това момче на юг, дори да е в добро и богато семейство. Робът на богаташа все си е роб, нали? А по на юг той щеше да е още по-далеч от възможността да избяга на север. Пеги усещаше чувствата на момичето, докато то се мяташе и стенеше отзад във фургона.

Имаше и още нещо. Това момиче бе по-голям герой от Татко или По Догли. Защото единствения начин за нея да избяга бе да използва вещерство и то толкова могъщо, че Пеги никога преди не бе чувала за него. Не бе и сънувала, че чернокожите могат да имат такова познание. Но това не бе лъжа, нито сън. Това момиче бе летяло. Бе направило восъчна кукла, покрило я бе с пера и я бе изгорило. Изгорило я бе цялата. Така бе могла да прелети целия път дотук, дълго и трудно пътуване преди изгрева на слънцето – достатъчно далеч, че Пеги да може да я види и да я преведе през Хио. Но каква цена бе платила за това…

Когато се върнаха в хана, Мама бе ядосана като никога.