Prentice Alvin - 8

Бяха на половината път през реката, когато чернокожото момиче започна да се тресе, да плаче и да приказва.

- Кажи й да млъкне – нареди Хорас Гестър.

- Няма никой наблизо – отвърна Пеги. – Никой няма да чуе.

- Какви ги дрънка? – попита По Догли. Той имаше свинеферма близо до устието на Хатрак и за миг Пеги помисли, че говори за нея, но не, той питаше за чернокожото момиче.

- Май говори на африканския си език – каза Пеги. – Невероятно е как това момиче е избягало.

- Да, и с бебе при това – съгласи се По.

- О, да, бебето – сети се Пеги. – Аз ще трябва да го нося.

- Защо? – попита Татко.

- Защото вие двамата ще трябва да носите нея – отвърна Пеги. – От брега до фургона поне. Това дете не може да направи нито крачка повече.

Когато стигнаха брега, така и направиха. Старият фургон на По не беше особено удобен – конският чул бе най-мекото в него, - но те я положиха да легне и тя не протестира. Хорас повдигна фенера и я погледна.

- Съвсем права си, Пеги.

- За кое?

- Дето я нарече “дете”. Кълна се, тя няма и тринайсет години. Кълна се. И с бебе. Сигурна ли си, че бебето е нейно?

- Сигурна съм – отвърна Пеги.

По Догли се изкиска.

- О, свинчетата също като зайчетата го правят веднага щом могат. – После си спомни, че и Пеги е там. – Извинете, мадам. Досега сме били само мъжка компания.

- От нея трябва да искаш извинение – студено отвърна Пеги. – Това дете е мелез. Собственикът й е направил това бебе без да я пита за разрешение. Дано ме разбираш.

- Не ти позволявам да обсъждаш такива неща – намеси се Хорас Гестър, ядосан. – Не стига, че идваш с нас, ами и знаеш тези неща за горкото момиче, не е право така да й издаваш тайните.

Пеги замълча и не проговори по целия път до вкъщи. Ето така ставаше, когато каже истината и затова тя почти никога не го правеше. Страданието на момичето я накара да се забрави и да говори повече, отколкото трябва. Сега Татко си мисли колко много научих за черното момиче само за минути и се тревожи колко ли знам за него.

Искаш да знаеш какво знам, така ли, Татко? Знам защо вършиш това. Ти, Татко, не си като По Догли, който не харесва особено чернокожите, но не може да понася затворени животни. Той помага на робите да стигнат до Канада, защото има нужда да ги освобождава. Ала ти, Татко, го вършиш, за да се разплатиш за тайния си грях. За малката си тайна, която ти се е усмихнала като разбито сърце – ти можеше да кажеш “не”, но вместо това си казал “да, о, да”. Станало е докато мама е била бременна с мен, а ти си отишъл в Декейн за стока. Стоял си шест дни и за това време си бил с нея десет пъти – помня всеки един път точно толкова ясно, колкото и ти, защото те усещам как я сънуваш нощем. Изгарящ от срам, но още повече от желание, знам как се чувства мъж, когато желае една жена толкова силно, че кожата го сърби и не може да стои на едно място. През всичките тези години си се мразил заради извършеното от теб, а още повече си се мразил заради това, че си обичал. Този спомен. Затова сега плащаш за него. Рискуваш да влезеш в затвора или да бъдеш обесен за храна на гарваните, не защото обичаш чернокожите, а защото се надяваш, че като вършиш добро на Божиите чада, това може да те освободи от тайната ти обич към злото.

Забавното е следното, Татко. Ако знаеше, че знам тайната ти, сигурно щеше да умреш, това щеше да те убие на място. Ала ако ти кажа, просто ти кажа, че знам, тогава ще мога да добавя и още нещо. Щях да ти кажа: Татко, не виждаш ли, че това е твоята дарба? Ти смяташ, че нямаш дарба, но имаш. Дарбата да караш хората да се чувстват обичани. Те идват в хана ти и се чувстват като у дома си. Ти си я видял... видял си жаждата на жената от Декейн, която е имала нужда да се почувства както ти караш хората да се чувстват – толкова силно е имала нужда от теб. А колко е трудно, Татко да не обичаш някого, който те обича толкова много и се притиска към теб като облак към луната, знаейки, че ще си отидеш и няма да останеш, но въпреки това жадувайки за теб, Татко. Аз потърсих тази жена, потърсих сърдечния й огън надлъж и нашир и я открих. Знам къде е. Вече не е млада като в спомена ти. Но е още красива, каквато я помниш, Татко. Тя е добра жена и ти не си й сторил зло. Тя те помни с добро, Татко. Знае, че Бог й е простил, както е простил и на теб. Само ти не можеш да си простиш, Татко.

Колко тъжно, мислеше Пеги във фургона по пътя за вкъщи. Баща ми върши дело, което би го направило герой в очите на всяка друга дъщеря. Велик човек. Но понеже съм факла, аз знам истината. Той не идва тук като Хектор пред вратите на Троя, рискувайки живота си, за да спаси други хора. Промъква се като пребито псе, защото вътре в себе си той е пребито псе. Бяга от грях, който добрият Господ би простил отдавна, стига да си беше позволил да получи прошката.

Скоро обаче Пеги спря да мисли. Да, тъжно беше това за баща й. Тъжно беше за повечето хора, нали? Но повечето тъжни хора продължаваха да изпитват тъга, вкопчили се в нещастието сякаш то е последната бъчва с вода по време на суша. Също като Пеги, която продължаваше да чака Алвин, макар да знае, че той няма да й донесе радост.

Но момичето отзад във фургона бе различно. Нея я очакваше голямо нещастие – да загуби бебето си. Ала тя не седна да чака това да стане, за да може после да скърби. Тя каза “не”. Просто не, ето така: няма да ви позволя да продадете това момче на юг, дори да е в добро и богато семейство. Робът на богаташа все си е роб, нали? А по на юг той щеше да е още по-далеч от възможността да избяга на север. Пеги усещаше чувствата на момичето, докато то се мяташе и стенеше отзад във фургона.

Имаше и още нещо. Това момиче бе по-голям герой от Татко или По Догли. Защото единствения начин за нея да избяга бе да използва вещерство и то толкова могъщо, че Пеги никога преди не бе чувала за него. Не бе и сънувала, че чернокожите могат да имат такова познание. Но това не бе лъжа, нито сън. Това момиче бе летяло. Бе направило восъчна кукла, покрило я бе с пера и я бе изгорило. Изгорило я бе цялата. Така бе могла да прелети целия път дотук, дълго и трудно пътуване преди изгрева на слънцето – достатъчно далеч, че Пеги да може да я види и да я преведе през Хио. Но каква цена бе платила за това…

Когато се върнаха в хана, Мама бе ядосана като никога.