Алвин последва звука на ковашкия чук. Той го отведе по незабележима пътека към къщата при извора, през която минаваше извиращото от хълма поточе. После заслиза по тревистия склон край поточето и стигна до ковачницата. От комина излизаше горещ дим. Алвин заобиколи отпред и през голямата плъзгаща се врата видя ковача, който с чука оформяше парче нажежено желязо върху наковалнята.
Момчето остана да го погледа как работи. Чак отвън се усещаше жегата от ковачницата, а вътре сигурно беше горещо като в адски пламъци. Мускулите му приличаха на петдесет различни въжета, държащи ръката под кожата. Те се мърдаха и търкаляха един през друг с вдигането на чука във въздуха, после се сплитаха в едно със свалянето на чука. Застанал близо, Алвин едвам понасяше дрънченето на желязо о желязо, а наковалнята беше като камертон, който продължаваше звука още дълго време. По тялото на ковача се стичаше пот. Той бе гол до кръста, а бялата му кожа бе зачервена от топлината и омацана със сажди от огнището и пот от порите му. “Пратиха ме тук да ставам чирак на дявола”, помисли Алвин.
Но едва го помислил, той осъзна колко е глупаво. Просто един работлив човек и толкоз, който си изкарва хляба със занаят, нужен във всеки процъфтяващ град. Съдейки по размера на обора за коне, чакащи за подковаване, по купищата железа, чакащи да бъдат превърнати в плугове, сърпове, брадви и ножове, работата му вървеше. Ако изуча този занаят, никога няма да остана гладен и навсякъде ще ме посрещат с радост – рече си наум Алвин.
И още нещо - свързано с горещия огън и нажеженото желязо. Трудът на това място се родееше със създаването. От спомена си за работата в каменната кариера, когато бе изсякъл воденичния камък за бащината си воденица, той разбра, че с неговата дарба може би ще успее да влезе в желязото и да го накара да направи каквото той пожелае. Ала преди това трябваше да научи нещо от ковачницата и чука, от духалото и огъня, от водата в коритата за охлаждане, нещо, което щеше да му помогне да стане онзи, за когото бе роден.
Затова той гледаше ковача не като непознат здравеняк, ами като бъдещото си „аз”. Видя как растяха мускулите по раменете и гърба на непознатия. Тялото на Алвин бе силно от сечене на дърва, рязане на греди и вдигане и носене по фермите на съседите срещу дребни монети. Но в онази работа всяко движение използва цялото тяло. Замахваш с брадвата и в този миг тялото ти става част от дръжката на брадвата, крака, ханш и гръб се задвижват заедно за отсичането. А ковачът държеше нажеженото желязо с машата, държеше го спокойно и точно над наковалнята така че когато дясната ръка замахнеше с чука, останалата част от тялото не помръдваше въобще и лявата ръка оставаше гладка и неподвижна като скала. Това оформяше тялото на ковача по различен начин, правеше ръцете по-силни, а мускулите на врата и гръдния кош изпъкваха по начин, непознат за тялото на фермерско дете.
Алвин опипа своите мускули и разбра къде трябва да се направят промени. Това бе част от дарбата му – да намира пътека в живата плът, лесно като откриването на вътрешните форми в живия камък. Дори сега той се вслушваше в тялото си и го учеше да се промени, за да пасне на новата му работа.
- Ей, момче – рече ковачът.
- Сър – почтително отвърна Алвин.
- По работа ли си дошъл? Май не те познавам.
Алвин пристъпи напред, извади написаното от баща му писмо.
- Прочети ми го, очите ми вече не са толкова добри.
Алвин разгъна хартията.
“От Алвин Милър от Вигор, до Мейкпис Смит от Хатрак. Това е синът ми Алвин, когото каза, че ще приемеш за чирак до 17 годишна възраст. Той ще работи добре и ще изпълнява всяко нареждане, а ти ще го научиш на всичко, нужно за да стане добър ковач, според договора, който подписах. Той е добро момче…”
Ковачът грабна листа и го приближи до очите си. Устните му замърдаха докато повтаряше някои от изреченията. После хвърли листа върху наковалнята.
- Ама че работа! – възкликна той. – Не знаеш ли, че си закъснял близо с една година, момче? Трябваше да дойдеше миналата пролет. Отказах три предложения за чираци, защото баща ти бе обещал, че ти ще дойдеш. Вече стоя без чирак цяла година, защото той не си спази обещанието. Сега пък трябва да те взема за една година по-малко, отколкото си е договора, и то дори без “моля” и “извинете”.
- Съжалявам, господине – рече Алвин. – Но миналата година имаше война. Бях тръгнал за насам, но ме плениха индианци чок-тоу.
- Плениха те… о, стига, момче, не ми разказвай врели-некипели. Ако чок-тоу те бяха пленили, нямаше да имаш сега такава хубава коса нали? А и щеше да си с няколко пръста по-нисък.
- Та-Кумсо ме спаси.
- О, да и несъмнено си срещнал и Пророка и си ходил с него по вода.
Всъщност Алвин бе направил точно това, но от тона на ковача реши, че няма да е умно да го сподели. Затова замълча.
- Къде ти е конят? – попита ковачът.
- Нямам кон – отвърна Алвин.
- Баща ти е написал датата на това писмо отпреди два дни. Не може да нямаш кон.
- Тичах. – Но веднага осъзна грешката си.
- Тича? – повтори ковачът. – Бос? Трябва да има четиристотин мили и повече до Уобиш! Краката ти щяха да са станали на парцали чак до коленете! Не ми разправяй глупости, момче! Не понасям лъжците.
Алвин разбра, че му предстои тежък избор. Можеше да му обясни как умее да тича като червенокож. Мейкпис Смит нямаше да му повярва и щеше да се наложи да демонстрира част от способностите си. Щеше да е лесно да изкриви парче желязо само с поглаждане. Да слее два камъка в един. Но Алвин вече бе решил, че не иска да показва дарбите си тук. Как можеше да бъде добър чирак, ако при него идваха с молби да им изсече камък за огнището или да поправи счупено колело, или други неща за оправяне, за които имаше дарба. А и никога се бе хвалил само за да докаже после какво умее. У дома той използваше дарбата си само когато имаше нужда от нея.
Затова той избра решението да запази дарбата си в тайна. Да не казва никому какво умее. Да се учи като нормално момче, да работи с желязото като самия ковач и бавно да направи мускули на ръцете и раменете, на гърдите и гърба.
- Пошегувах се – рече Алвин. – Един човек ми даде да яздя свободния му кон.
- Не ми харесват такива шеги – рече ковачът. – Не ми харесва, че така лесно ме излъга.
Какво можеше да отговори? Не можеше да твърди, че не е излъгал – излъга, че е яздил чужд кон. Значи беше лъжец, точно както смяташе ковачът. Само дето се бъркаше кое точно е лъжата.
- Извинявайте – рече Алвин.
- Няма да те взема, момче. И без това не съм длъжен да те взема, закъснял си с цяла година. А и идваш тук и първо ме лъжеш. Не може така.
- Сър, съжалявам. Няма да се повтори. У дома не съм известен като лъжец, и ще видите, че и тук ще се проявя като честен човек, ако ми дадете възможност. Ако ме хванете да лъжа, или да не си върша работата както трябва, ме изгонете без повече приказки. Само ми дайте възможност да ви докажа.
- Освен това не ми приличаш на единадесетгодишен.
- Но съм на толкова, сър и вие го знаете. Вие самият със собствените си ръце сте извадил тялото на брат ми Вигор от реката в нощта на раждането ми, или поне така ми разказа баща ми.
Лицето на ковача стана унесено, сякаш си припомняше.
- Да, истина ти е казал, аз го извадих. Стискаше корените на дървото дори и мъртъв, че даже си помислих, че трябва да го отсека. Ела тук, момче.
Алвин се приближи. Ковачът опипа и бутна мускулите на ръцете му.
- Е, виждам, че не си мързеливец. Мързеливците са с меки мускули, а ти си силен като работлив фермер. За това не може да се излъже. Но не си виждал истинска работа досега.
- Готов съм да се науча.
- О, сигурен съм. Много момчета биха искали да се учат от мен. Другата работа идва и си отива, но от ковач винаги има нужда. Това никога няма да се промени. Да, тялом си достатъчно силен. Да видим как си с мозъка. Виж тази наковалня. Това тук на върха е рогът. Повтори сега.
- Рог.
- А това тук е гърлото. Това е стъпалото–не е покрито със закалена стомана и длетото не се изхабява като се удари в него. Над тази резка е работната повърхност, където се кове нагорещения метал. А това е квадратната дупка, където закачам краищата на подбойниците и щампите. А кръглата дупка е за пробиване на дупки в пластини – нагорещеното желязо изтича през нея. Ясно ли е?
- Струва ми се да, сър.
- Тогава изброй ми частите на наковалнята.
Алвин ги изреди, доколкото си спомняше. Не улучи предназначението на всяка, но се справи достатъчно, защото ковачът кимна и се усмихна.
- Не си глупав, бързо ще се научиш. Хубаво е, че си едър за възрастта си. Няма да се налага да те държа на метлата и духалото цели четири години, както правя с по-малките момчета. Но възрастта ти е проблем. Срокът на чиракуването е седем години, но в моя договор с баща ти пише – докато станеш на седемнадесет.
- Аз скоро ще стана на дванадесет, сър.
- Затова искам да те взема за пълния срок от седем години, ако трябва. Не искам да си заминеш веднага щом те обуча и станеш полезен.
- Седем години, сър. Обучението ми ще свърши през пролетта преди да навърша деветнадесет.
- Седем години са дълъг срок, момчето ми, и аз смятам да те държа докрай. Повечето момчета започват когато са девет-десетгодишни, или даже още седемгодишни, за да могат да започнат работа и да си търсят жена, когато станат на шестнадесет или седемнадесет години. Няма да позволя подобно нещо. Очаквам да живееш както подобава на християнин и да не се занимаваш с момичетата от града, разбираш ли ме?
- Да, сър.
- Добре тогава. Моите чираци спят в таванската стая над кухнята и се хранят заедно с мен и семейството ми. Само че ще ти бъда признателен, ако не проговаряш, ако не те питат – не искам чираците ми да смятат, че имат същите права като децата ми, защото нямат.
- Да, сър.
- А сега трябва пак да нагорещя това желязо. Отивай на духалото.
Алвин се приближи до дръжката на духалото. Тя бе Т-образна, за хващане с две ръце. Но Алвин изви края й под същия ъгъл като дръжката на чука, когато ковачът го вдигна във въздуха. После заработи на духалото с една ръка.
- Какви ги вършиш, момче? – викна новият господар на Алвин. – Няма да издържиш и десет минути на духалото с една ръка.
- Тогава след десет минути ще сменя ръката – отвърна Алвин. – Но искам да се подготвя за чука, а това няма да стане, ако само се навеждам над духалото.
Ковачът го изгледа ядосано, после се засмя.
- Приказваш нахално, момче, но умно. Работи по твоя начин докато можеш, но внимавай струята въздух да не отслабва – трябва ми горещ огън, което е по-важно от това ти да правиш мускули на ръцете.
Алвин се зае да натиска. Скоро усети в шията, гърдите и гърба болка от непривичното движение. Но той не спря да работи - поддържаше ритъма на духалото и насилваше тялото си да търпи. Можеше да накара мускулите си да нараснат на момента – да ги научи да работят със скритата му сила. Но Алвин не бе станал чирак с тази цел. Затова се остави на болката да променя тялото му и на мускулите да растат със собствените му усилия.
Алвин издържа петнадесет минути с дясната ръка и десет минути с лявата. Той усети болка в мускулите си, но това беше приятна болка. Мейкпис Смит изглеждаше доволен от работата му. Алвин разбра, че тук ще се промени и че работата щеше да направи от него силен и сръчен мъж.
Мъж, не Създател. Нямаше да стъпи на пътя, предназначен за него от деня на рождението му. Ала понеже от хиляда и повече години на света не се бе раждал Създател, или поне така се говореше, чий ли чирак трябваше да стане, за да научи и този занаят.
No comments:
Post a Comment