Алвин почука на вратата, защото реши, че така се прави. Никога преди не бе отсядал в хан, та не беше чувал за общата зала. Затова почука веднъж, после два пъти и после подвикна, докато накрая вратата се отвори. На прага, с набрашнени ръце и карирана престилка, стоеше едра жена, която изглеждаше страшно ядосана, но лицето й беше познато. Жената от видението в кристалната кула, която го бе извадила от утробата със собствените си ръце.
- Какво си въобразяваш, момко, защо ми хлопаш на вратата и крещиш като на пожар? Защо не влезеш и седнеш като хората? Или си толкоз важен, че трябва слуга да дойде да ти отвори вратата?
- Извинете, госпожо – отвърна учтиво Алвин.
- А каква работа имаш ти тук? Ако си просяк, остатъци ще има чак след обяда, но можеш да изчакаш, ако искаш и ако имаш малко съвест, ще нацепиш дърва в замяна. Само дето изглеждаш на не повече от четиринайсет…
- На единайсет съм, госпожо.
- Значи си едър за възрастта си, но аз продължавам да не разбирам каква работа имаш тук? Няма да ти сервирам алкохол дори и да имаш пари, в което се съмнявам. Това е християнски дом, даже повече от просто християнски, защото ние сме истински методисти, не само не пием, ами и не сервираме, а дори да сервирахме, нямаше да сервираме на деца. И залагам десет фунта сланина, че нямаш пари да си платиш нощувката.
- Не, госпожо, но…
- Знаех си, изкарваш ме от кухнята, хлябът ми не е омесен, бебето ще се разплаче гладно всеки момент, и сигур няма да обясниш на наемателите защо им е закъснял обяда – заради едно момче, което не може само да си отвори вратата, не, ти ще ме оставиш аз да измислям извинения, което е много невъзпитано, ако нямаш нищо напротив, пък и да имаш!
- Госпожо – започна Алвин, - не искам храна, нито стая.
Той бе достатъчно възпитан да не спомене, че в бащината му къща пътниците винаги са били добре дошли, независимо дали имат пари или не, а на гладните не се даваха остатъци от обяда, ами го канеха на масата да се нахрани заедно с цялото семейство. Алвин започваше да разбира, че в цивилизацията нещата са малко по-различни.
- Тук предлагаме само храна и стаи – рече ханджийката.
- Дошъл съм, защото съм роден в тази къща преди почти дванадесет години.
Цялото й поведение се измени веднага. Вече не беше ханджийка, а акушерка.
- Роден си в тази къща?
- Роден съм в деня, когато е брат ми Вигор се е удавил в реката Хатрак. Помислих си, че може би си спомняте този ден и ще ми покажете къде е гробът на брат ми.
Лицето й се измени отново.
- Ти си момчето, което се роди на това семейство? Седмият син…
- … на седми син – довърши Алвин.
- Какво е станало с тебе, кажи ми! Беше съдбовен ден, дъщеря ми стоеше и гледаше надалеч – видя как големият ти брат беше още жив, докато ти излизаше от майчината си утроба…
- Дъщеря ви – Алвин се развълнува толкова, че я прекъсна посред изречението. -–Тя е факла.
Жената отвърна с леденостуден глас:
- Беше. Сега вече не е факла.
Но Алвин не забеляза промяната.
- Искате да кажете, че си е загубила дарбата? Не съм чувал досега някой да си я губи. Но ако е тук, бих искал да поговоря с нея.
- Тя вече не е тук – рече жената. Алвин най-сетне забеляза, че тя не желае да говори за това. – Хатрак остана без факла. Бебетата ще се раждат без да има кой да ги докосва и да вижда как са разположени в утробата. Край. Няма да кажа нито дума повече за момиче, което избяга, просто избяга.
Нещо в гласа на жената потрепера и тя извърна глава.
- Трябва да си омеся хляба. Гробището е горе на хълма.- Тя отново се обърна към него, а по лицето й нямаше следа от гнева, скръбта и чувствата, които бе изпитвала преди малко. – Ако Хорас беше тук, щях да го помоля да ти покаже пътя, но ти ще го намериш, има нещо като пътека. Това е семейно гробище, с ограда от колове. – Строгото й изражение се смекчи. – Като се върнеш оттам, ще ти дам нещо по-добро от остатъци.
Тя забързано влезе в кухнята, но Алвин я последва.
Край кухненската маса стоеше люлка, а бебето в нея мърдаше в съня си. Алвин забеляза нещо особено в бебето, но не можа да каже веднага какво е то.
- Благодаря ви за любезността, госпожо, но не ви моля за милостиня. Ще работя, за да платя за храната си.
- Добре го каза, като истински мъж. Баща ти беше същият и мостът, който построи над Хатрак, още стои, здрав-здравеничък. Но ти сега върви, виж гробищата и после се върни.
Тя се наведе над огромното тесто, което месеше. За миг на Алвин му се стори, че тя плаче и сълзите й капят право в тестото. Беше явно, че иска да остане сама.
Той отново погледна бебето и разбра какво му беше особеното.
- Това бебе е негърче, нали? – попита той.
Тя спря да меси, но ръцете й останаха до китките в тестото.
- Това е бебе – отвърна тя. – Моето бебе. Аз съм го осиновила и той е мой, и ако го наречеш “негърче” лицето ти ще заприлича на тесто.
- Извинете, госпожо, не исках да кажа нищо лошо. Просто лицето му е едно такова… и си помислих…
- Да,той е наполовина чернокож. Но аз отглеждам бялата му половина, все едно е мой собствен син. Нарекохме го Артър Стюарт.
Алвин веднага схвана шегата.
- Никой няма да посмее да нарича краля “негърче”.
Тя се усмихна.
- И аз така мисля. Сега отивай, момче. Имаш дълг към мъртвия си брат – иди да го платиш сега.
Той лесно намери гробището и със задоволство отбеляза, че гробът на брат му Вигор имаше надгробен камък и беше добре поддържан като останалите. Те не бяха много. Два камъка с едно и също име – бебе Миси, - и дати, които показваха, че децата са умрели много малки. На другия камък пишеше “Дядо”, после истинското му име и дати, които говореха за дълъг живот. И Вигор.
Той коленичи край гроба на брат си и се опита да си представи какъв е бил. Успя да си представи само брат си Межър, любимия му брат, с когото го плениха червенокожите. Вигор сигурно е приличал на Межър, или по-скоро Межър прилича на Вигор. И двамата готови да умрат за семейството си, ако се наложи. Смъртта на Вигор ми е спасила живота още преди да се родя, помисли Алвин, а той е отлагал последния си дъх, за да мога, когато се родя, да бъда все още седми син на седми син и всичките ми братя преди мен да са живи. Същата саможертва и същата смелост, както когато Межър, който не бе убил нито един индианец, напротив, едва не загуби живота си в опита да предотврати клането при Типикану, пое върху себе си проклятието, паднало върху баща му и братята му – от ръцете му да капе кръв, ако не разкаже на всички непознати истинската история за убийството на невинните индианци. Затова, когато коленичи край гроба на Вигор, на Алвин му се стори, че коленичи на гроба на Межър, макар че той не бе мъртъв.
Или поне не бе напълно мъртъв. Но като останалите жители на Вигор, той никога нямаше да напусне това градче. Щеше да изживее целия си живот там, където нямаше да среща често непознати, за да може да забравя в течение на цели дни клането от онзи летен ден миналата година. Цялото семейство, всичките им съседи, щяха да изживеят живота си, докато всички носители на проклятието измрат, споделящи срама и самотата си като родствена връзка помежду им.
Всички те заедно, освен мен. Аз не поех проклятието върху себе си. Оставих ги и заминах.
Алвин седеше на колене и се чувстваше осиротял. И не бе далеч от истината. Бе пратен тук като чирак, знаейки, че семейството му никога няма да дойде да го навести и да види изработеното от него. Той можеше отвреме навреме да се завръща в тъжния мрачен град, повече напомнящ на гробище дори от това тревисто място тук, защото тук бяха погребани мъртвите, а в близкия град имаше надежда и живот, хора, които гледаха напред, а не назад.
Алвин също трябваше да гледа напред. Трябваше да намери пътя си към призванието си. Ти умря заради мен, Вигор, братко мой, когото никога не съм виждал. Само дето още не съм разбрал защо е толкова важно аз да оживея. Когато открия, надявам се да направя така, че да се гордееш с мен. Надявам се, че ще видиш, че си е струвало да умреш за мен.
Когато мислите му се разпиляха и изчезнаха, когато сърцето му се напълни и отново се изпразни, Алвин направи нещо, което дотогава никога не бе правил. Той погледна под земята.
Но, естествено, без да копае. С дарбата си той можеше да усети какво има под земята без да използва очите си. Както гледаше вътре в камъните. За някои хора това можеше да прилича на оскверняване на гроб – Ал надничаше в земята, където лежеше тялото на брат му. Но за момчето това бе единственият начин да види човека, който бе загинал, за да го спаси.
Той затвори очи и се взря под пръстта. Там откри костите в изгнилия дървен ковчег. Видя колко бе едър – все пак бе успял да завърти и изтласка цяло дърво, носещо се по течението на реката. Но душата му не бе там и макар Алвин да бе очаквал подобна развръзка, беше малко разочарован.
Скритият му взор се премести на малките телца, почти разпръснали се на прах, а после върху изкривения труп на стареца Дядо, който й да бе това, погребан скоро преди има-няма и година.
Но не толкова скоро, колкото другия труп. Безименният труп. Тя бе мъртва от един ден, даже по-малко, плътта й беше още цяла и червеите не бяха стигнали до нея.
Той извика от изненада и скръб при мисълта, която му дойде наум. Възможно ли беше момичето-факла да е погребано тук? Майка й бе казала, че е избягала, но когато хората избягат, често се връщат мъртви. Защо иначе майка й така скърбеше? Собствената дъщеря на ханджията да е погребана без камък – о, това вещаеше ужасни събития. Нима когато е избягала се е посрамила дотолкова, че собствените й родители да не сложат надгробен камък на гроба й? Защо иначе ще я оставят безименна?
- Какво е станало, момче?
Алвин се изправи и се обърна към мъжа. Набит и с привлекателно лице, точно в момента изражението му беше доста сърдито.
- Какво правиш тук на това гробище?
- Сър, тук е погребан брат ми – отвърна Алвин.
Мъжът се позамисли и лицето му се отпусна.
- Ти си от онова семейство. Но всичките синове бяха на твоята възраст още тогава…
- Аз съм онзи, който се е родил тук в онази нощ.
При тези думи мъжът разтвори ръце и прегърна Алвин.
- Нарекоха те Алвин, нали? На баща ти. Тук го наричаме Алвин Бриджър[1], той е направо легенда по тези места. Дай да те видя какъв си станал. Седми син на седми син, дошъл да види родното си място и гроба на брат си. Разбира се, ще отседнеш в моя хан. Аз съм Хорас Гестър, както сигурно си се сетил, приятно ми е да се запознаем, но не си ли малко едър за възрастта си? Сигурно си на десет-единадесет години?
- Почти на дванадесет. Хората казват, че съм висок.
- Надявам се, че си харесал надгробния камък, който направихме за брат ти. Хората тук му се възхищаваха, нищо, че така и не го видяха жив.
- Доволен съм. Камъкът е хубав. - После обаче не можа да се сдържи и зададе въпроса, който го изгаряше отвътре, макар да осъзнаваше, че не е особено уместно. - Но защо, господине, тук вчера е погребано момиче без име и без камък, който да бележи гроба й?
Лицето на Хорас Гестър посивя.
- Разбира се, че ще го видиш – прошепна той. – Нали си търсач на злато или нещо подобно. Седми син. Господ да ни е на помощ.
- Нима е сторила нещо срамно, за да няма надгробен камък, господине? – попита Алвин.
- Нищо срамно. Господ ми е свидетел, синко, това момиче е водило благороден живот и умря като праведница. Тя остана без камък, за да може тази къща да бъде подслон за други като нея. Но, момчето ми, моля те, не казвай никому какво си видял заровено тук. Това ще донесе страдание на десетки и стотици загубени души по пътя от робството към свободата. Можеш ли да ми повярваш, да ми се довериш и да ми станеш съдружник? Скръбта ми ще бъде прекалено голяма – в един ден да загубя дъщеря си и тайната да излезе наяве. Тъй като не мога да опазя тайната от теб, ти ще трябва да я пазиш заедно с мен, Алвин, момчето ми. Обещай.
- Ще опазя тайната, ако е почтена – отвърна Алвин. – Но каква почтена тайна може да накара човек да погребе собствената си дъщеря без надгробен камък?
Очите на Хорас се разшириха и той се разсмя като луд. После се овладя и тупна Алвин по рамото.
- Погребаното тук момиче не е дъщеря ми, как реши, че е тя? Момичето е чернокожо, избягала робиня, която почина снощи, докато се мъчеше да избяга на север.
Чак сега Алвин осъзна, че трупът бе прекалено дребен, за да бъде на шестнадесетгодишно момиче. Беше труп на дете.
.- Бебето в кухнята неин брат ли е? – попита той.
- Син – отвърна Хорас.
- Но тя е малка…
- Това не е попречило на белия й собственик да й направи дете. Не знам какво ти е мнението по въпроса за робството и дали някога изобщо си мислил за това, но те моля да помислиш сега. Помисли как робството позволява на белия да обезчести това момиче и да продължава да ходи на църква в неделя, докато тя стене от срам и ражда копелето му.
- Значи сте болицонист?
- Май съм такъв – отвърна ханджията, - но според мен всички добри християни са болиционисти в сърцата си.
- Сигурно е така – съгласи се Алвин.
- Надявам се и ти да си такъв, защото, ако се разчуе, че съм помагал на робиня да избяга в Канада, ловците и преследвачите на роби от Апалачи и Кралските колонии ще бъдат по петите ми и няма да мога да помогна на други да избягат.
Алвин пак погледна гроба и си спомни за бебето в кухнята.
- А ще кажете ли на бебето къде е гробът на майка му?
- Когато порасне достатъчно, че да не издаде тайната.
- Тогава аз ще пазя тайната ви, ако и вие опазите моята.
Мъжът вдигна вежди и изгледа внимателно Алвин:
- Каква е твоята тайна, Алвин, та ти си съвсем малко момче?
- Не искам да се разчува, че съм седми син. Дошъл съм да стана чирак на Мейкпис Смит, чийто чук в момента дрънчи отнякъде.
- И ти не искаш хората да знаят, че можеш да видиш труп, погребан в безименен гроб?
- Правилно ме разбрахте. Няма да издам вашата тайна и вие няма да издавате моята.
- Имаш думата ми – рече мъжът и протегна ръка.
Алвин с радост пое ръката му и я стисна. Повечето възрастни не биха се съгласили на подобна сделка с дете като него. Но този мъж дори му подаде ръка, сякаш бяха равни.
- Ще видите, че знам как да държа на думата си, господине.
- А тук всеки ще ти каже, че Хорас Гестър също винаги си спазва обещанията. – И Хорас му каза историята, която бяха съчинили за бебето, как то е най-малкото дете на семейство Бери, но са го дали за осиновяване на Пег Гестър, защото не могат да изхранят още едно дете, а тя винаги е искала да има син. – Тази част поне е истина – добави Хорас. – Още повече сега, когато Пеги избяга.
- Дъщеря ви.
Внезапно очите на Хорас Гестър се наляха със сълзи и той се разтресе от ридание, каквото Алвин никога през живота си не бе чувал от възрастен мъж.
- Избяга тази сутрин – промълви той.
- Може да е отишла на гости в града или нещо подобно – рече Алвин.
Хорас поклати отрицателно глава.
- Извини ме, че се разплаках така, моля те да ме извиниш. Просто съм ужасно уморен, честно казано, не съм спал цяла нощ и после тази сутрин тя си заминала, просто така. Остави ни бележка. Заминала е.
- Не познавате ли човека, с когото е избягала? – поинтересува се Алвин. – Може пък да се оженят, както стана с една шведка в територията Нойзи Ривър…
Хоръс почервеня от гняв.
- Малко момче си, затова така говориш. Ще ти кажа, че тя не е избягала с никакъв мъж. Тя е добродетелна жена и никой няма да ти каже друго. Избяга сама, моето момче.
Алвин смяташе, че е виждал всякакви необикновени неща през живота си – торнадо, превърнато в кристална кула, парче плат, в което са втъкани душите на всички хора по земята, убийства и изтезания, легенди и чудеса - Алвин знаеше за живота повече отколкото другите единадесетгодишни момчета. Но това бе най-необикновеното, което бе чувал някога – шестнайсетгодишно момиче, което да напусне бащината си къща, без съпруг, без нищо. През целия си живот той не бе виждал сама жена да отиде по-далече от собствения си двор.
- Тя… в безопасност ли е?
Хорас горчиво се изсмя.
- Разбира се, че е в безопасност. Тя е факла, Алвин, най-добрата, за която някога съм чувал. Вижда хората от огромно разстояние, познава сърцата им. Няма човек, който да се доближи до нея със зли помисли, и тя да не разбере какво възнамерява той й как да се спаси от него. Не, аз се тревожа за нея. Тя може да се грижи за себе си по-добре от всеки мъж. Просто…
- Тя ви липсва – допълни Алвин.
- Не е нужно да си факла, за да се сетиш, да. Тя ми липсва. И донякъде съм обиден, че просто така си тръгна без предупреждение. Можех да й дам благословията си. Майка й можеше да й направи заклинание, не че малката Пеги щеше да има нужда от него, но поне можеше да й направи сандвичи за из път. Но не, нямаше нито сбогувания, нито благословии. Сякаш е побягнала от някакво чудовище и е нямала време да вземе нищо, освен една рокля в платнена торба и дим да я няма.
Побягнала от някакво чудовище… Тези думи ужилиха Алвин право в сърцето. Като факла тя сигурно е видяла, че Алвин пристига. И е побягнала точно в деня на идването му. Ако не беше факла, можеше да си помисли, че е съвпадение. Но тя беше факла. Тя го бе видяла как идва. Знаела е, че е дошъл от толкова далеч с надеждата, че ще я види и ще я помоли за помощ да намери пътя си към онова, за което е роден. Тя е видяла всичко това и е избягала.
- Ужасно съжалявам, че я няма – пророни Алвин.
- Благодаря ти за съчувствието, приятелю, много мило. Надявам се да не е за дълго. Надявам се да свърши работата, за която е заминала и да се върне след няколко дни или седмици. – Той се изсмя отново, или може би изхлипа, не се разбра. – Дори не мога да ида да питам факлата в Хатрак за бъдещето й, защото факлата на град Хатрак си замина.
Хорас отново се разплака. След малко улови Алвин за раменете, погледна го в очите, без да се опитва да скрие течащите по бузите му сълзи и рече:
- Алвин, запомни как си ме видял да плача съвсем не като мъж, запомни, че така скърбят бащите, когато децата им ги напуснат. Ето така се чувства и твоят баща сега, когато си далеч от него.
- Знам – отвърна Алвин.
- Сега, ако не възразяваш, искам да остана сам – каза Хорас Гестър.
Алвин докосна ръката му за миг и го остави. Но не тръгна към хана, за да обядва, както му бе предложила Старата Пег Гестър. Беше прекалено разстроен, за да седне на масата заедно с тях. Как щеше да им обясни, че е нещастен почти колкото тях от заминаването на факлата? Не, по-добре да мълчи. Отговорите, които търсеше в град Хатрак, си бяха заминали с едно шестнадесетгодишно момиче, което не искаше да го види.
Може би е видяла бъдещето ми и ме е намразила. Може пък наистина да съм чудовище, появяващо се в най-страшните й кошмари.
No comments:
Post a Comment