I have obtained permission from the author:)
---
Аз съм сал, към живота привързан
с много дълго въже.
Приютявам полупремръзнали,
полумъртви мъже.
Даже давам им да размътят
самотата ми, да я разплискат.
Точно тъй си представям смъртта –
да живееш, когато не искаш.
КАТО РЕКА
Град, във който живях на шега, ей така,
в който вече не зная кому да почукам.
Аз си тръгвам от тебе като река –
все изтичам и все има ме тука.
Град, колкото шепа голям,
вързан здраво с две магистрали.
Какви измерения да ти дам –
две кина, казарма и хали.
Град с умерен климат и нормални валежи,
в който всичко е ясно като на длан.
Теглят силите центробежни –
силно стягаш своя капан.
Аз тека, надалече от тебе тека,
кой знае към погром или слука.
Аз си тръгвам от тебе като река –
все изтичам и все още съм тука.
---
Върху меката пръст кротко мъти снега.
Колко много омраза се превръща в тъга.
Просто моят приятел ми е вече познат.
Просто вече научих какво е хазарт.
Доброволно съвети обискират съня.
А вали от небето непризната вина
сякаш мънички котви спуска облачен кораб.
Всъщност има ли смисъл въобще да говоря…
---
Късни жеги. Изпръхнала пръст
и сплъстени треви между буците.
Сякаш лятото спря насред път
свойта жълта и прашна каруца.
Суховеят целува пръстта
пред очите на строгия климат.
От дърветата литват листа
като малки вълшебни килимчета.
---
Само още една крачка нататък
и разбираш, че си се лъгал.
Човекът е като малко стъкълце на земята –
блести под точно определен ъгъл.
---
Душата, татуирана със имена и дати,
срамува се от себе си и мрази голотата.
Бои се от очите ти, че там ще се огледа.
Протяга пипалцата си, опипва всяка педя.
А хората стърчат като бодли по тротоарите,
изострени от чакане, опърлени от старост.
Очите им са блажни, телата им са потни.
Душата ми, душата ми е толкова самотна.
Когато те целуна, от спуканата устна
ще бликне капка кръв и тя ще ме напусне.
Ще пъпли по ръката ти, ще литне най-накрая,
калинката – душата ми – ще ни ожени в рая.
---
Нещо някак си се е случило
и нощта тътне като лавина.
Уж в ръката си държа ключа,
а не мога оттатък да мина.
Драскам с нокти, удрям с юмруци
мълчаливо-мъдрата брава.
Тишината нервно закуца,
но изплува като удавена.
Вън небето кърмеше залеза –
моя светъл мечтан отпечатък.
Ако трябва години ще чакам,
но ще мина оттатък.
---
Надеждата ми – тя е като плевел
и как да я изкореня с ръка –
пониква, щом страхът ме е обсебил
и избуява, щом я отрека.
Вирее въпреки добрия разум
и има тайнствено-секретен код.
Надеждата – единствена зараза,
която заразява от живот.
И за да не си помисли някой, че съм сантиментална: e-bane за водопроводчика. Пресен битовизъм :)
7 comments:
Охо :)
Поезия, която харесах
that's new
Страхотно.
Пропуснах обяда, за да прочета нещата 3 (три!) пъти.
И всичко това е от хай скул, така ли?
Интересно ми е какви неща пише авторката сега. Залагам левче, че не е писала стих от година :)
PS - Хаз, толкова е абсурдно да представяш на английски толкова силна българска поезия, че сърце не ми дава да ти кажа да спреш. Така е още по-култаджийско :)
Ех, Алвине:) Авторката ми е наборка и приятелка от години. Аз я чета от гимназията (дам, списание "Родна реч") и когато известно време след запознанството ни разбрах фамилията изпаднах във фенски потрес: Ама ти ли си това? Поетесата?! Тя много се притесни:)
Сега не знам дали пише поезия, не е лесно с мъж, две деца и отговорна работа. Но ще попитам за по-нов материал. Изглежда неизбежно, щом и ти и Икел се зарибихте;)
Ех, благодаря от всички органи за стихчетата. Метнах ги наекс :)
Хаз, аз разбрах веднага, че авторката е някаква твоя съученичка, ти какво си помисли?
Както и да е, облога за левчето е в сила :)
Не е съученичка, ама съм обяснител. Познаваме се само от 10 години;)
It would be nice if you translated the stuff =p
Post a Comment