"Тогава човек открива,
че едни момичета се свалят със спортна кола,
а други с Джон Дън."
Питър Бъргър, социолог
че едни момичета се свалят със спортна кола,
а други с Джон Дън."
Питър Бъргър, социолог
Еха! Не е малко признание да те сравнят със спортна кола, по-точно Ягуар, както се конкретизира в следващото изречение от този анонс на книга.
Кой е този поетичен аналог на авто-могъществото? Освен декан на катедралата "Сейнт Пол" в Лондон и баща на 12 деца, Джон Дън е виден представител на школата на метафизичните поети от 17 век. Наричат ги така, защото пишат завъртяно и неразбираемо за интелектуално-духовните аспекти на любовта. Стилът им се характеризира с употреба на разгърнати сравнения и метафори, чиито начало и край се преплитат в рамките на няколко строфи. Критиците им ги обвиняват във високопарност и безчувствена претенциозност. Според Джон Драйдън, английски просвещенец от 18 век, Дън "се занимава с метафизика... в любовните си стихове, където трябва да властва само природата... и затруднява умовете на нежния пол с ... философски спекулации, вместо да говори на сърцата им и да ги занимава с нежна любов". Друг представител на същата школа е цитирания от мене Андрю Марвел.
При Дън въпросът на ужасната ми учителка по литература "какви мисли и чувства изразява поетът" е буквално приложим, защото мисълта и чувството са еднакво важни части от душата. Свикнали сме да смятаме, че поезията обитава царството на емоциите, на вълненията и желанията. Но също така може да се каже, че тя е израз на стремлението на духа, което според метафизичните поети включва и интелекта. "Екстазът" е едно от най-сложните стихотворения на Джон Дън и е посветено на любимата му тема за отношението душа-тяло.
Тялото според Дън и християнското богословие е добро. В телата няма нищо осъдително, "дължим им благодарност", "не ни замърсяват, а ни удовлетворяват". Душите се зачеват телом, тeлата са "книги на любовта" и на финала на стихотворението ние се завръщаме в тях, непроменени. Все пак поетът има доста еротични стихове, редом с религиозните:) В тях жената между другото е представена не като идеалния недостижим образ от традицията на Петрарка, а като реалистичен, понякога дори натуралистичен, обект на страст.
В "Екстазът" обаче физическото общуване е по-скоро средство за постигане на "съчетанието на душите". Съчетанието е вид "синергия", съгласно богословската терминология, сливане и превъзмогване на отделността на човека, "овладяване на недъзите на самотата". В това сливане има елемент на война на две "равни армии с несигурна победа" (ок, не съм права, Ео и Фрост), има елемент на "преговаряне" между душите, докато телата лежат като "надгробни статуи". "Телата са наши, но не са ние", казва Дън, "ние сме "интелектите, а те са сферите". И двете изграждат "тайнствения възел" на човешката личност, който може да бъде разплетен, чрез интелектуалното съзерцание на метафизичната поезия.
Дън е всичко друго, но не и спонтанен, емоционален и лесносмилаем, любовта му също. Неговите влюбени са едновременно пасивни и активни, чувствени и извисени. Взаимопроникването на две отделни същества и предефинирането на връзката помежду им като новосъздадено същество не е невъзможна утопия. Любовта може да бъде рационализирана, обяснявана и анализирана без това да накърни възвишеността и красотата й. Тя не се случва "просто така", както ни се съобщава в романтичните комедии. Разбира се, "Шрек" прави изключение. Оттам идва култовата реплика за лука, която знам само на английски и затова няма да я цитирам за заключение, вие си знаете:)
Кой е този поетичен аналог на авто-могъществото? Освен декан на катедралата "Сейнт Пол" в Лондон и баща на 12 деца, Джон Дън е виден представител на школата на метафизичните поети от 17 век. Наричат ги така, защото пишат завъртяно и неразбираемо за интелектуално-духовните аспекти на любовта. Стилът им се характеризира с употреба на разгърнати сравнения и метафори, чиито начало и край се преплитат в рамките на няколко строфи. Критиците им ги обвиняват във високопарност и безчувствена претенциозност. Според Джон Драйдън, английски просвещенец от 18 век, Дън "се занимава с метафизика... в любовните си стихове, където трябва да властва само природата... и затруднява умовете на нежния пол с ... философски спекулации, вместо да говори на сърцата им и да ги занимава с нежна любов". Друг представител на същата школа е цитирания от мене Андрю Марвел.
При Дън въпросът на ужасната ми учителка по литература "какви мисли и чувства изразява поетът" е буквално приложим, защото мисълта и чувството са еднакво важни части от душата. Свикнали сме да смятаме, че поезията обитава царството на емоциите, на вълненията и желанията. Но също така може да се каже, че тя е израз на стремлението на духа, което според метафизичните поети включва и интелекта. "Екстазът" е едно от най-сложните стихотворения на Джон Дън и е посветено на любимата му тема за отношението душа-тяло.
Тялото според Дън и християнското богословие е добро. В телата няма нищо осъдително, "дължим им благодарност", "не ни замърсяват, а ни удовлетворяват". Душите се зачеват телом, тeлата са "книги на любовта" и на финала на стихотворението ние се завръщаме в тях, непроменени. Все пак поетът има доста еротични стихове, редом с религиозните:) В тях жената между другото е представена не като идеалния недостижим образ от традицията на Петрарка, а като реалистичен, понякога дори натуралистичен, обект на страст.
В "Екстазът" обаче физическото общуване е по-скоро средство за постигане на "съчетанието на душите". Съчетанието е вид "синергия", съгласно богословската терминология, сливане и превъзмогване на отделността на човека, "овладяване на недъзите на самотата". В това сливане има елемент на война на две "равни армии с несигурна победа" (ок, не съм права, Ео и Фрост), има елемент на "преговаряне" между душите, докато телата лежат като "надгробни статуи". "Телата са наши, но не са ние", казва Дън, "ние сме "интелектите, а те са сферите". И двете изграждат "тайнствения възел" на човешката личност, който може да бъде разплетен, чрез интелектуалното съзерцание на метафизичната поезия.
Дън е всичко друго, но не и спонтанен, емоционален и лесносмилаем, любовта му също. Неговите влюбени са едновременно пасивни и активни, чувствени и извисени. Взаимопроникването на две отделни същества и предефинирането на връзката помежду им като новосъздадено същество не е невъзможна утопия. Любовта може да бъде рационализирана, обяснявана и анализирана без това да накърни възвишеността и красотата й. Тя не се случва "просто така", както ни се съобщава в романтичните комедии. Разбира се, "Шрек" прави изключение. Оттам идва култовата реплика за лука, която знам само на английски и затова няма да я цитирам за заключение, вие си знаете:)
3 comments:
jaguars and poets звучи като tigers and lambs :)
не знам защо Donne изведнъж пак дойде на мода, сигурно винаги е бил, но аз късно го открих. интересно се чете в превод. и странно. "поезията е първото нещо, изгубено в превода"
Дън не винаги е бил на мода. Представи си по времето на разлятата емоционалност на Романтизма как са го оплювали.
А иначе всяка поезия се чете странно в превод:)
Пък Jaguars and poets e алюзия към Сетерите и ревността в блога на Dangerous Ikew.
Малко академичен, но иначе хубав пост. Ще го линкна.
Дън няма как да е модерен (освен за снобите), просто защото е абсурдно-прелестна комбинация между западен интелект и източна мъдрост. Говори за идеи, неразбираеми за интелектуалеца, на език, непонятен за мъдреца.
При него няма спонтанност, но има възторг, което е чудовищно в комбинация с умението му да владее езика и да си играе с него.
Влюбих се в този човек още като му зърнах блесналия поглед и подсмихваща се физиономия.
Post a Comment