
No more R&B - it's R&M&B:D
The better music:))
imagination is a bitter friend
Седемтe аз-а
В безмълвието на нощта лежах полубуден, а седемте ми аз-а седяха заедно и разговаряха шепнешком.
Седми аз: Колко чудно, че вие се бунтувате срещу този човек, защото всеки от вас има предопределена съдба, която трябва да изпълни. О, да бях един от вас, да бях аз с предначертана участ! Но аз нямам такава, аз съм аз-ът на бездействието, който стои в кухото празно нийде и никога, докато вие сте заети да пресътворявате живота. Вие ли трябва да се бунтувате, о, братя, или аз?
For true love is inexhaustible; the more you give, the more you have. And if you go to draw at the true fountainhead, the more water you draw, the more abundant is its flow.
When you realize
---
Аз съм сал, към живота привързан
с много дълго въже.
Приютявам полупремръзнали,
полумъртви мъже.
Даже давам им да размътят
самотата ми, да я разплискат.
Точно тъй си представям смъртта –
да живееш, когато не искаш.
КАТО РЕКА
Град, във който живях на шега, ей така,
в който вече не зная кому да почукам.
Аз си тръгвам от тебе като река –
все изтичам и все има ме тука.
Град, колкото шепа голям,
вързан здраво с две магистрали.
Какви измерения да ти дам –
две кина, казарма и хали.
Град с умерен климат и нормални валежи,
в който всичко е ясно като на длан.
Теглят силите центробежни –
силно стягаш своя капан.
Аз тека, надалече от тебе тека,
кой знае към погром или слука.
Аз си тръгвам от тебе като река –
все изтичам и все още съм тука.
---
Върху меката пръст кротко мъти снега.
Колко много омраза се превръща в тъга.
Просто моят приятел ми е вече познат.
Просто вече научих какво е хазарт.
Доброволно съвети обискират съня.
А вали от небето непризната вина
сякаш мънички котви спуска облачен кораб.
Всъщност има ли смисъл въобще да говоря…
---
Късни жеги. Изпръхнала пръст
и сплъстени треви между буците.
Сякаш лятото спря насред път
свойта жълта и прашна каруца.
Суховеят целува пръстта
пред очите на строгия климат.
От дърветата литват листа
като малки вълшебни килимчета.
---
Само още една крачка нататък
и разбираш, че си се лъгал.
Човекът е като малко стъкълце на земята –
блести под точно определен ъгъл.
---
Душата, татуирана със имена и дати,
срамува се от себе си и мрази голотата.
Бои се от очите ти, че там ще се огледа.
Протяга пипалцата си, опипва всяка педя.
А хората стърчат като бодли по тротоарите,
изострени от чакане, опърлени от старост.
Очите им са блажни, телата им са потни.
Душата ми, душата ми е толкова самотна.
Когато те целуна, от спуканата устна
ще бликне капка кръв и тя ще ме напусне.
Ще пъпли по ръката ти, ще литне най-накрая,
калинката – душата ми – ще ни ожени в рая.
---
Нещо някак си се е случило
и нощта тътне като лавина.
Уж в ръката си държа ключа,
а не мога оттатък да мина.
Драскам с нокти, удрям с юмруци
мълчаливо-мъдрата брава.
Тишината нервно закуца,
но изплува като удавена.
Вън небето кърмеше залеза –
моя светъл мечтан отпечатък.
Ако трябва години ще чакам,
но ще мина оттатък.
---
Надеждата ми – тя е като плевел
и как да я изкореня с ръка –
пониква, щом страхът ме е обсебил
и избуява, щом я отрека.
Вирее въпреки добрия разум
и има тайнствено-секретен код.
Надеждата – единствена зараза,
която заразява от живот.
И за да не си помисли някой, че съм сантиментална: e-bane за водопроводчика. Пресен битовизъм :)