Prentice Alvin 10

- Дъще – промълви мама, - ако сега изляза през тази врата, добро ли ще сполети момчето? И нас?
- Нима ме молиш да ти Гледам, мамо?
- Да, малка Пеги, а никога не съм те молила заради себе си. - Тогава ще ти кажа. – Пеги нямаше нужда да гледа надалеч по пътеките на живота на Мама, за да види колко радост ще й донесе това момче. – Ако го вземеш и се отнасяш с него като към твой син, никога няма да съжаляваш за това.
- Ами баща ти? Той добре ли ще се отнася към него?
- Нима не познаваш собствения си мъж? – попита Пеги. Мама пристъпи към нея със стиснат юмрук, макар никога да не я бе докосвала с пръст.
- Не се дръж нагло – предупреди тя.
- Говоря ти, както говоря винаги когато Гледам – отвърна Пеги. – Ти идваш при мен като при факла, затова ти говоря като факла.
- Кажи тогава каквото имаш за казване.
- Лесно е. Щом не знаеш как мъжът ти ще се отнася към това момче, значи изобщо не го познаваш.
- Може би не – съгласи се мама. - Може би изобщо не го познавам. Или пък го познавам и искам да ми кажеш дали съм права.
- Права си – рече Пеги. – Той ще се отнася с него добре и ще го кара да се чувства обичан през всичките дни от живота му.
- Но ще го обича ли наистина?
Пеги нямаше да отговори на този въпрос. При татко изобщо не ставаше дума за любов. Той щеше да се грижи за момчето, защото така трябваше, защото беше длъжен, но момчето никога нямаше да разбере разликата и на него това щеше да му се струва обич, и то такава, на която можеше да се разчита много повече, отколкото на чувството любов. Но ако обяснеше това на мама, трябваше да й каже как татко върши много неща, защото се чувства гузен заради отдавнашния си грях, а в живота на мама нямаше никога да дойде момент, когато тя да е готова да чуе тази история. Затова Пеги само изгледа майка си и й отговори както отговаряше на други хора, които прекалено задълбаваха в неща, който всъщност не искаха да узнаят.
- Той трябва да отговори на този въпрос. Ти трябва само да знаеш, че изборът, който вече си направила в сърцето си, е добър. Самото решение вече ти промени живота.
- Но аз още не съм решила – възрази Мама. В сърцето на майка й не бе останала нито една пътека, нито една, в която тя не убеждаваше семейство Бери да кажат, че детето е тяхно и че й го оставят за отглеждане.
- Напротив, решила си – рече Пеги. – И си щастлива от избора.
Мама излезе и тихо затвори вратата зад себе си, за да не събуди пътуващия проповедник в стаята горе.

За миг Пеги изпита объркване, без да разбере защо. Ако се бе замислила, щеше да осъзнае, че бе измамила майка си без изобщо да усети. Когато Гледаше на други хора, тя винаги внимателно се вглеждаше надалеч по пътеките на живота им в търсене на мрак, породен от какви ли не причини. Ала Пеги бе тъй сигурна, че познава майка си и баща си, че дори не се постара да погледне по-далече от непосредственото бъдеще. Така се случва обикновено с роднините. Мислите, че се познавате много добре и изобщо не се стараете да се опознаете. Щяха да минат години, преди Пеги да си спомни отново този ден и да се опита да разбере защо не е Видяла какво предстои. Понякога даже й се струваше, че дарбата й я е изоставила в този момент. Но не беше така. Тя бе изоставила дарбата си. Не беше нито първата, нито последната, нито дори най-злощастната, постъпила така, но малцина съжаляваха за стореното повече от нея.