Нали още дишаше? Да. Не. Бебето бе заспало край нея, но гърдите й не се повдигаха дори колкото неговите, от устните й не излизаше дъх дори колкото на бебе. Но сърдечният й огън още пламтеше! Пеги го виждаше съвсем ясно – пламтеше с ярка светлина, наистина това момиче беше сърцато. Пеги отвори кутията, извади парченцето риза, откъсна крайче от него и го стри на прах между пръстите си като прошепна: “Живей, бъди силна”. Опита се да направи като Алвин, когато изцеляваше, да повтори начина, по който той усещаше дребните счупени места в човешкото тяло и ги оправяше. Нима не го бе гледала толкова пъти вече? Но когато го правеше тя, бе по-различно. За нея бе неприсъщо действие, липсваше й видение и тя усети как животът се отцеди от тялото на момичето, сърцето й спря, дробовете се отпуснаха, очите се отвориха, но без светлина в тях и накрая сърдечният огън проблесна рязко и ярко като падаща звезда и изчезна.
Твърде късно. Ако не беше спряла в коридора горе, ако не се беше занимавала с проповедника… Но не, нямаше смисъл да се обвинява, и без това нямаше такава дарба и беше прекалено късно още преди да е започнала. Момичето бе започнало да умира с цялото си тяло. Дори самият Алвин, ако беше тук, нямаше да може да я спаси. Надеждата бе съвсем крехка, недостатъчна и за една-единствена пътека, в която да се осъществи. Тя нямаше да постъпи като много хора, нямаше да се обвинява безкрайно, когато всъщност бе дала всичко от себе си за едно дело, което поначало беше безнадеждно.
Сега, когато момичето бе мъртво, не можеше да остави бебето да усеща вкочаняващата се майчина ръка. Тя го взе на ръце. То се размърда, но продължи да спи, съвсем по бебешки. Майка ти е мъртва, мъничък бебчо, но ти ще имаш моята майка и моя баща. Те имат достатъчно обич за теб, няма да гладуваш за любов като някои мои познати деца. Не се предавай, бебчо. Майка ти умря, за да те доведе тук, не се предавай и от теб ще стане нещо, обещавам ти.
От теб ще стане нещо, чу тя шепота си. От теб, но също и от мен.
Взе решението още преди да осъзнае, че такова решение съществува. Тя усети как собственото й бъдеще се променя, макар да не можеше да го види с точност.
Малката робиня знаела какво е най-вероятното бъдеще – не е нужно да си факла, за да виждаш ясно някои неща. Чакал я непоносим живот, щяла да изгуби бебето си, да живее като робиня до деня на смъртта си. Ала тя съзряла едничък крехък лъч надежда за бебето си и веднага, без да се колебае, взела решение, че този лъч надежда заслужава саможертвата й.
А виж ме мен, помисли Пеги. Аз гледам пътеките на живота на Алвин и виждам само нещастие за себе си – е, не чак като на робинята, но достатъчно голямо нещастие. Отвреме навреме улавям светлината на възможност за щастие, странен и заобиколен начин да имам Алвин и той да ме обича. Щом съм го видяла, нима ще стоя със скръстени ръце и ще гледам как тази светла надежда умира, само защото не съм сигурна как да стигна оттук дотам?
Щом това измъчено дете можа да си направи само надежда от восък, пепел, пера и част от себе си, значи аз също мога да изградя своя живот. Нейде съществува нишка, и ако само се уловя за нея, тя ще ме доведе до щастието. А дори никога да не открия тази нишка, така ще е по-добре, отколкото да срещна отчаянието, което ме очаква, ако остана. Дори ако никога не стана част от живота на Алвин, когато той възмъжее, е, това пак не е толкова висока цена, колкото тази, която момичето плати за свободата си.
Когато Алвин дойде утре, аз няма да съм тук.
Това решение взе тя, просто така. Направо не можеше да повярва, че преди това не й е дошло на ума. Сред всички хора в Хатрак, точно тя трябваше да знае, че винаги има друг избор. Хората говорят как са били тласнати към нещастие и скръб, как са нямали избор – но тази бегълка показва как винаги има изход, стига да помниш, че дори смъртта понякога може да бъде прав и гладък път.
Дори не ми трябват пера от кос, за да отлетя.
Пеги седеше с бебето на ръце и правеше храбри и страховити планове как ще замине на сутринта преди Алвин да е пристигнал. Когато усещаше страх от това, което й предстоеше, тя поглеждаше мъртвото момиче и се утешаваше. Може някой ден да свърша като теб, малко момиче, мъртва в дома на непознати. Но по-добре това неизвестно бъдеще, отколкото бъдеще, което със сигурност знам, че ще ненавиждам, обаче не правя нищо, за да го избегна.
Ще го направя ли, наистина ли ще го направя утре сутринта, когато настане време и няма връщане назад? Тя докосна родилната риза на Алвин със свободната си ръка, пъхна пръсти в кутията и погледна в бъдещето на Алвин. Това, което видя, я накара да запее наум. Преди повечето пътеки показваха как се срещат и това дава началото на нейния живот в нещастие. Сега имаше само няколко такива пътеки – в бъдещето на Алвин тя виждаше как той пристига в Хатрак, как търси момичето-факла и открива, че е заминала. Промяната на решението й тази вечер бе затворило повечето пътеки към нещастието.
No comments:
Post a Comment